петък, 30 декември 2011 г.

Откровение

Художник: Аlex Alemany
























           Ще облека одеждите на залеза ,
                   в очите си - звездите ще запаля !
           Ще впрегна в колесница златна вятъра
                   ще те намеря
                                              и ще те омая...
           Ще стъпвам тихо ,
                       за да не смутя съня ти ,
           от любовта ти -
                       завивка ще си сътворя ...
          Ще притихна кротко до сърцето ти ,
                   ще съблека душата си до голотá...
          Ще те даря с безсънната си нощ
               и с наниз
                          от мигове щастливи !
           Ще  стъпвам тихо ,
                            за да не смутя съня ти
                            и ще си отида ...ще си отида...






Автор: ENY - гостуващ блогър

вторник, 27 декември 2011 г.

Та-рам-там-там... /неизпратено писмо/


Краят на една кедрова гора. Поляна с искрящо-зелена трева и много цветя. Гората свършва с отвесна скала, откъдето се вижда океанът. Тъмносиньото преобладава ума. Понякога се трансформира в индигово, вероятно-игра на небесата... Никога не успявам да уловя докрай трансформацията на цветовете, защото чакам теб...
Вглъбена, за да не пропусна стъпките ти. Но...после разбирам това.
Винаги идваш зад гърба ми и за първи път не ме е страх от тази посока. Там, светлината не свършва-няма нощ, но миговете са кратки... Ти познаваш ли това място, скъпи?
Не разговаряме. Прегръщаш ме...и знаем всичко. Последният път ми беше много сърдит, но пак ме прегърна. В твоя чест зазвънтяха кедрите и засвириха на арфа по лъчите на слънцето!
Тогава открих още един от твоите навици-да изтегляш дясното ъгълче на устата си и да притваряш очи, когато триумфираш вътрешно...
Когато мислим, че обстоятелствата не са на наша страна, се промъква Тъгата. Исках да те питам, дали Тъгата има това право по презумпция или си го е присвоила -като крадла в нощен мaгaзин ...
Закичих Вината на разстоянието. И на зимата. Зимата е красива само в планината...
Знаеш колко специален си за мен в Живота. В Живота. За по-натам не зная, защото не съм усвоила умението да проглеждам в бъдещето...Ако можех и ти ме беше попитал, щях да ти кажа още в началото. Защото те познах, преди да те познавам...Не отричам стойността на двупосочните пътища. Все някога те ще преживеят триумфа на своя кръст...Това е...Многоточието е за финес...

                 Зеленото на тревата
                 се взря в очите ми...
                 Аленото на залеза
                 се спря на устните ми...
                 Та-рам-там-там ,
                 та-рам-там-там....


Автор- ENY-гостуващ блогър

неделя, 25 декември 2011 г.

МОЛИТВА


Тиха , бяла Коледа...Скъп блян , преживян в моите български спомени...След нощта на седемте ястия и питка с паричка-късмет , идват обич , надежда , искрящи лица!
Тиха , българска Коледа ...В бялата тишина да чуем ритъма на сърцата си - дали добре утъпкваме Пътя , по които след нас ще вървят децата ни ?! Дали не пропускаме да отместим някои камък , дали все още имаме приятели ?!
Бялата тишина е основа - без примеси , без киселинни остатъци...Живият огън на една запалена свещичка, да бъде наш приятел ! И да ни пречисти. До коледно бяло...
В безмълвна молитва те молим , Господи - искрица от аленото на Звездата дай ни ! Да осветява Пътя ни . И да се вижда колко сме бели...Тиха , бяла , българска Коледа ви пожелавам , приятели... 



Автор:ENY -гостуващ блогър.

петък, 23 декември 2011 г.

В какво се превръщат, мечтите ни!


            Традицията повелява, на този празник да сме щастливи! Звучи като халтура, обаче, вярата е източник на щастие, а пък е и време да помечтаем. За тези, които не са скъсали напълни с детството си /щастливци /, момента е най- подходящ, макар че подаръците под елхата започват да предизвикват противоречиви чувства. Някой мислят за това, как ще ги осигурят, други с какви средства ще си ги набавят, а трети с какво ще ги изненадат. Все пак, за всички е време да помечтаем за повече късмет и да повярваме, че щастието идва при тези които го търсят, защото търсенето на други отговори, само ни обезверява и ни докарва допълнително, депресия.
            Въртя се от няколко дена из блоговете и започвам да се притеснявам, че българинът, тази година е по- песимист от миналата! Очевидно е, че коледният дух го клати по-различен начин и се разпилява, а пред коледната депресия е пуснала пипалата си, стиска сърцето му и не дава да се отпусне за да забие ритмично. Един е получил предизвестие за съкращение, друг е отегчен от търченето по магазините, а трети мисли как да се справи с мизерната си пенсия, за да докарат настроението на масата си! Всъщност, трябва ни много малко за да се почувстваме добре! Достатъчно е приятелите и близките ни да са около нас, да си повярваме, да помечтаем, да се опитаме да бъдем благородни, за да можем да си простим грешките. Някак  трудно обаче, намираме правилното решение, защото сме късогледи и се оглеждаме само за това, което може да ни се случи, а не за това, което можем да променим!
Аз, имам една рецепта за пред коледна депресия... да помечтая! Намирам музика, която харесвам, затварям очи и...мечтая! Все още, мога! Все едно, пиша приказка...,като в детството си! То, май, всичките ми приятели са такива...чалнати! Даже, по едно време имах идея, да организирам вечер на мечтите. Там, всеки трябваше да разкаже нещо свое, лично и несбъднато. Не ми стигна кураж да го предложа, защото това е прекалено интимно.Също, като да бръкнеш в мозъка на някой и да му направиш дисекция, а след това да оголиш душата му.
Всъщност, какво ли пък става с мечтите ни?! Колкото и да се напъваме, стават все по- скучни. Реализма, започва да пречи. Не можем да мечтаем, за други професии, за друго обществено положение или пък да станем по- млади! Цветът в тях започна да изчезва и те, стават все по-сиви! Някак си контурите им се сливат и се заличават! Май, започват да изчезват! Въпреки това, има надежда...децата ни, за тях си заслужава да помечтаем!
Всички Ви, познавам отскоро, по-блогърски, без обвързване. Дето се вика ако се срещна с вас, по улицата едва ли ще ви позная. Обаче, опознах душите ви, и не може да ми се отпусне сърцето когато виждам, колко много нещастни, има между Вас! Уви, Коледа не е това, което може да бъде, ако Вие, не сте щастливи! Затова си пожелавам, да ви се изпълни сърцето със радост, да си простите, да простите на другите, да обичате, да ви обичат, да се съберете около трапезата със семейството си и да МЕЧТАЕТЕ! Защото, нямаме основание да не мислим, че живота е прекрасен и сме истински късметлии, защото сме имали невероятният шанс да се родим, за да го опознаем!
            ЩАСТЛИВ СЪМ, ЧЕ ПРЕЗ ТАЗИ ГОДИНА СЕ ЗАПОЗНАХ С ВАС! ВЕСЕЛА, КОЛЕДА, НА ВСИЧКИ!


Автор: Николай Григоров/Shljko/

петък, 9 декември 2011 г.

Сезонни мисли

Зима
Ти знаеш ли какво е самотата,
във дългата ,студена зима,
когато даже ключа на вратата,
напомня ти, че още време има?


Пролет
Откъсвал ли си първото кокиче,
зарито в сняг ,но пълно със надежда,          
а казвал ли си истински: Обичам те!?
Това със слънчева енергия зарежда.


Лято
Минавал ли си в друго измерение,
очаквайки любимата на среща,
когато тя ,със малко закъснение,
ти подари целувката гореща?


Есен
А виждал ли си как отлитат птиците,
през есента, към топлите страни?
А чувал ли си после жиците,
как плачат?Може би боли?


Сезони четири , съдби безчет...
а чувствата не знаят география.
Една е любовта - за наш късмет!
Останалите-просто биография!




Автор: Мария Димитрова Френгова -гостуващ блогър.

сряда, 7 декември 2011 г.

А-а-а бе...,празници през делници!


            Никога не си бях мислил досега, че ще ми се наложи да пиша за махмурлука. „Наложи” не е най-точната дума, ама цял ден ме кара на унес, че и мисълта ми не е много ясна. Затова  да ме извинят кръжочниците по правопис ако допусна някоя граматическа грешка, дето се вика мозъка ми е в стрес от снощи насам.
            Хубаво е, че си намираме постоянно поводи за празници! Тази дума може би ние, българите сме я измислели, защото имен ден само ние честваме. Уж, да почетем Светията си, пък ядем и пием като за последно, та почитаме основно себе си, дето се вика търсим си повода. Традицията е хубаво нещо и това е един от любимите ми празници, но както е писано и както е в живота, човек за всичко си плаща. Ако е само главоболие е чист късмет, ама този път го нямах, защото преборването с трапезата стана много бързо и за кратко. И с тайфата не се бяхме виждали отдавна, имаше много теми на разговор, а с разговора върви и алкохола. Че и вече не танцуваме, като едно време, ами се застояваме повече по масата, а то като си ударил лактите там какво друго да правиш, освен да се натъпчеш с всичко което може да влезе през устата.
Понеже пък е делник, а пък е и празник, и следва пак делник, бързо се подтисна празничният дух, че някъде по средата на кратката вечер пак заговорихме за работа. Ай да му се е....!Бе, българинът си е българин, уникален и неповторим. На празници говори за работа, на работа за празници и никога не е напълно удовлетворен. Това даже сме го превърнали в национален спорт. Най- трудно обаче е на сутринта, макар че и вечерта си е бива, ама тогава можеш да потиснеш страданието си и не го излагаш на показ. Обаче, когато трябва да се приготвиш за работа.....!
Мислех, че съм му хванал цаката, редуване на топъл и студен душ, ама......, днес не помогна, пък и „алказайцер” забравих да си взема! А бе, изложих се, като пръв новобранец. Ха сега да видим и какви управленски решения ще мога да вземам ....! Ей затова, трябва със закон да забранят празниците през делници, защото ходенето на другият ден на работа си е живо наказание и най- вече тогава си плащаш за безволието и лекомислието от вечерта!
            А иначе, много хубаво си изкарах, ама сега боли и сигурно два –три дена ще съм само на туршия, за да затегна корема.  И като гледам календара, през следващите четири години ще си посрещам именният ден все през делнични дни. Или ще трябва трайно да променя навиците си или ще трябва предварително да си взема болнични. Диагнозата от сега  могат  да ми я поставят, ТЕЖЪК МАХМУРЛУК!


Автор:Николай Григоров /Shljko/ 

понеделник, 5 декември 2011 г.

ЛЮБОВЕН КАЛЕЙДОСКОП

На съпруга ми Ангел



Искам да съм слънце!
Да огрея
мислите ти мрачни,
и превърна ги в прозрачни!


 
Искаш да си облак!
В сянка бяла
нежно да ме скриеш
и в мъгла любовна ти да ме обвиеш!


 


Искам да си капка дъжд!
Да тичаш
бързо по лицето,
търсещ пътя към сърцето!




 
Искаш да си птица!
Да ме вдигнеш,
там далече в небесата,
и на Рая да отвориме вратата!




 




                                                                         Искаш да съм твоя!
                                                                                 Зная!


                                                                         Искам да си с мен!
                                                                              До края!




Автор:Мария Димитрова Френгова - гостуващ блогър

събота, 3 декември 2011 г.

Со кротце, со благо, со малко кютек.

Рисунка на Чудомир
По разкази на дядо ми, за истински хора и събития!



            Беше, късна зима. Стрехите на къщите се огъваха под тежестта на падналият през нощта сняг, който застрашително се беше надвесил от ръба им, сякаш да се изсипе като лавина. От комините  се извиваше дебел като къделя дим, който даваше да се разбере, че баджите и камините бяха добре разпалени и създаваха на човек усещане, че е топло и уютно даже и като стоеше отвън на пъртината. Слънцето грееше, но вятъра издухваше топлината му още преди да се е докоснала до земята, а врабчетата накацали по дърветата се бяха издули като глухарчета и се натискаха едно в друго за да се стоплят. Старият орех в двора на Самсарови, беше огънал яките си клони от тежестта на падналия през нощта сняг и от далече можеше да го объркаш с беловлас старец. Под него Кольо Самсара,  впрягаше старият кон, а челядта му изнасяше от къщата големи бухчи и ги трупаше върху каруцата. Беше време да тръгват, защото до Казанлък имаше 30 километра. До вечерта трябваше да пристигнат инак свареше ли ги  нощта на пътя щяха да измръзнат. А пък нито коня, нито каруцата ги биваше, а  и челядта много- пет парцала да са живи и здрави и все мъжки.
             Не му беше на сърце на Съмсара това пътешествие, но малкият му брат баш през зимата беше решил да жени големият си син:
-Градски му работи -промърмори на себе си Кольо. Забрави как по цял ден ручаше хляб и лук докато търчеше след говедата по пасищата, сега много изтънчен стана... Ама баща ми е виновен, прати го да учи в Казанлък и там си остана. Цървули не е обувал вече 20 години, ама когато му пращам армагани от село, не отказва!
            Опъна Кольо, повода на коня назад и се настани зад него. Челядта наскача като бълхи върху каруцата и я огъна. Слезе Самсара, огледа я от страни, поцъка с език като, че преценяваше дали ще издържи на този дълъг път и после се провикна с колкото му глас държи:
-Айде ма Гино, слънцето залезе ма.
От къщата на бегом се измъкна стрина Гина. Да и се чуди човек как развиваше такваз скорост с тези килограми! Ама и лошотията на Колю май я мотивираше да не чака втора подкана. Стрина Гина, превъртя ключа на външната врата и се настани върху каруцата до съпруга си, като я накара да изскърца. Самсара, слезе отново да я огледа, изсекна се шумно и като се повъртя още минута-две, сякаш размишляваше дали наистина да предприеме тази авантюра, качи се отново, взе поводите и изплющя мършавият кон:
-Хайде Вихре, аиде братко, че голямо тегло те чака днес- после дебелашки се изкашля и сякаш продължи да говори на себе си. Ей-й-й, какъв кон беше, каква мърша стана, за смях на магаретата.
В очите на коня проблесна пламък, напъна сили и помести каруцата, постепенно я задвижи ама докато превърти колелата ушите му клепнаха отчаяно, сякаш прецени, че задачата му ще е непосилна. Така, тътрейки каруцата мършавият кон прекара семейството по центъра и се отправи към кривият мост, който беше в края на селото. Беше много тесен, ама иначе трябваше да се обикаля от другият край на селото и да се мине по пътя за Чанкината могила, а той беше толкова стръмен, че Вихър сигурно още там щеше да остави силите си.
Наближавайки моста обаче, от другата страна се зададе друга фамилия също така многобройна, с които Самсарови бяха във вражда. Дечо Скумата се прибираше от пазара натоварен до горе със стока. Конят му млад и напет стъпваше с лекота, а каруцата му се носеше като каляска без затруднение и се полюшваше леко, защото лежеше върху пружини на колелата си. По стечение на обстоятелствата и той имаше пет деца и все мъжки, а Скумовица беше налята като Самсаровица, ама устата и проклета. В домът им тя се разпореждаше, като се държеше строевашки и не допускаше неподчинение, а Скумата, отдавна примирил се с положението, закачливо се обръщаше към нея по войнишки, като я наричаше "поручик".
Като се видяха отдалече двамата противници, биха по един камшик на конете си за да преварят на моста, ама стигнаха почти едновременно. Двете семейства застанаха от двата края на моста и се зачакаха. И понеже не си говориха,  гледаха се изпитателно почти пет минути, преди Скумовица да наруши тишината, защото дълго не можеше да потиска проклетията си:
-К,во ма гледаш бе Кольо, ай отмести каруцата си, нали видиш, че сме натоварени със стока.
Лицето на Съмсара се изпъна от напрежение, ама за пред децата се въздържа и с нисък тон, сякаш не чу какво му подвиква Скумовица се обърна към Дечо:
-Дечо, много ти се е снижил гласът бе, чак не се чува, или е вярно що разправят хората в село, че във вашща къща петела е Скумовица, а ти си май кокошката.
Те таз обида въздигна мъжествеността на Дечо, надигна се той от каруцата, че като се провикна колкото му глас държи, сякаш за да го чуят всички в село:
-Кой бе, Кольо, за мене ли говориш бе?! Един мъж може да се прецени по това, какъв кон кара и какъв имот има! Кат ти гледам крантата, май отдавна си загубил мъжеството си.
Сякаш за да засили ефекта от казаното Скумовица, взе да се хили мощно, като караше цялата каруца да се тресе. Стрина Гина, която минаваше за кротка жена не издържа заради поруганото достойнство на мъжът си, изчерви се, смъкна забрадката, слезе от каруцата, наближи към моста за да я чуят понеже гласът и беше тих и се провикна колкото може:
-Коня не е важен Дечо, кон се купува, ама тази маймуна дето се вози до тебе до гроб ще си я влачиш и отърване от нея нема.
Кольо беше изненадан от красноречието на жена си, която в къщи почти не говореше, но докато и се възхищаваше, покрай главата му прелетя топка сняг и се пльосна върху главата на големият му син Тодор. В суматохата никой не беше видял как челядта на Скумови, беше минала зад каруцата и предприе атака със снежни топки.
Последва бърз отговор от страна на Самсарови, децата им се смъкнаха по склона на коритото на реката за да скъсят разстоянието и отвърнаха на огъня. И тъкмо когато Скумовица се готвеше за ответна реплика, една снежна топка я плесна точно по челото, че възпря устремът и, и я накара да седне.
- Кольо-о-о -провикна се Скумата. Дай да се разберем кротко, щото нещата надебеляват- кръв ще се лее.
Замисли се Самсара и тъкмо да сключи примирие, Скумовица изтърси реплика, която го вбеси и го накара преждевременно да приключи с преговорите.
-Гино, прибери си въшките, щото едвам удържам синовете си! Ще ги смажат!
В това време Скумови, бяха превзели другият бряг и тъй като резултата от боя със снежни топки беше незначителен, преминаха на буци кал. За да не останат назад Самсарови стигнаха до водата, за да се докопат до камъните и сега вече пораженията взеха да стават големи, защото войната взе да става безмилостна.
Тъй като Дечо беше плах човек, разбирайки, че боя навлиза в решаваща фаза и не без притеснени отново подкани Кольо:
- Кольо, дай с благо да се разберем бе чо......
Не можа да довърши, защото една голяма буца пръст прелетя и го пльосна по тила. Това най-вероятно беше приятелски огън, защото дойде отзад, сигурно някой от децата му в объркването го беше замерило. Ама понеже Самсаровица вече се беше наела, изправи се пак възнак върху каруцата, и като разярен хипопотам с всичка сила изрева.
-Ей недоносчета, чавка ли ви е изпила акъла бе, кучета недни я-я-я!
Изведнъж стрина Гина се преобрази, без да каже нищо, притича като лъвица, която брани малките си и се хвърли върху Скумовица в каруцата, като я повали и я докопа из отзад за косата. Настана голяма борба при която Дечо, беше изритан, а каруцата му започна да се огъва из под тежестта им, сякаш всеки момент щеше да се прекърши. Децата, като видяха битката горе на моста минаха също в настъпление. Двете фамилии се срещнаха някъде по средата на реката и започна меле без правила. По едно време всички се бяха струпали възнак и всеки се биеше сам за себе си, за да оцелее.
Добре е, че разума в Дечо и Кольо проговори- разтичаха се разтърваха ги и ги усмириха. Най- трудно им беше с двете жени, така се бяха вкопчели в косите, че им трябваше 15 минути докато ги разделят, но докато ги дърпаха, обърнаха каруцата, стоката се търкулна и част от нея цамбурна в Тунджа. От устата на Скумовица още 15 минути излизаше пяна и фучеше като фурия, ама никой не и обръщаше внимание, защото всички бяха изтощени от борбата, а пък и децата бяха премръзнали.
Направи се бърз разбор на загубите. При Скумови имаше две пукнати глави, навехнат глезен и изкълчен лакът. На Скумовица и липсваше кичур коса отзад, фустата и беше раздрана, а върху лявата и ръка Самсаровица си беше оставила зъбите. Едната пружина пък на каруцата на Дечо се беше скъсала и той я оплакваше сякаш това беше най- голямото нещастие, което му се беше случило през този ден. Загубите при Самсарови бяха по малки- само две пукнати глави и един премазан пръст. А пък стрина Гина мина само с едно зачервено ухо. Като цяло бяха спечелили битката.
Кольо Самсара, след като събра сили обърна каруцата и я подкара към дома си явно притеснен, че щеше да пропусне сватбата на брат си. Ама пък победата го изпълваше с гордост и тайно, и любовно, с възхищение поглеждаше стрина Гина, като поглаждаше мустаците си, сякаш мераците му се бяха оголели и замисляше на жена си романтична вечер след като приспят челядта. Май, тогава, стрина Гина зачена с единственото момиче във фамилията. Така е понякога, нещастието дава тласъка на щастието, защото живота сам намира баланса между доброто и лошото!


Автор:Николай Григоров /Shljko/

сряда, 30 ноември 2011 г.

За истината и предразсъдъците.


            В последно време, сигурно от многото движение из интернет взеха да ме провокират много публикации в които авторите им, ми предлагат твърдения за истини, които са спорни и това е добре, защото е интересно. Само че обикновено, ако пуснеш някой коментар, който не им е угоден или те трият, или те обвинява в предразсъдъци. Естествено не става дума за груби коментари, защото съм вече стара пушка и твърдя, че знам как  да напиша „не съм съгласен” с усмивка. Обаче, явно самата мисъл, че им казваш „че не си съгласен” ги дразни, защото се екзалтират, прихлъцват и понякога дори разпенват, като че ли има кой знае какво значение какво мисля аз, след като не сме си никакви в живота.
            Абе, може това и да е нормално. Аз се бях откъснал малко от блогърското общество и усещам вече, че има някакви закономерности, които си важат където и да решиш да споделяш, ама не ми е речта за това. Нямам намерение да правя такъв анализ. Думата ми е за истината, защото все нея дирим и като че ли тя е критерий тук, колко много си навътре в живота. А пък то гола истина няма, навсякъде и винаги е облечена къде с ватенка, къде с костюм,  зависи какъв е бил животът ти, защото само книги не стигат. Не че там не я пише, ама според мене- едно е да са ти е предали, а друго е да си я преживял, тъй като преживяната истина е пречупена през призмата на опита и потребностите, и тя дори се е утвърдила, като някакъв ръководен принцип в живота, който трудно може да бъде зачеркнат.
Понеже в истините винаги има нюанси, които ги карат да изглеждат различни, общо взето твърдя, че всеки е прав за себе си и това е необходимо, иначе с културата ни щеше да се свърши отдавна . Ето тук е гъдела на блогъството! Ако мислим еднакво, ще пишем еднакво и ще ни е скучно, а  тук е красиво защото е цветно. Затова различната истина не е предразсъдък, а мнение което може да се окаже по-истина от твоята истина, стига да си съгласен да я чуеш.
            А че си имам предразсъдъци е сигурно. Всъщност, кой няма?! Общо взето от тях не можеш да се опазиш! Дори тези дето  твърдят, че нямат, страдат от  един от най- страшните, „ЧЕ САМО ТЕ СА ПРАВИ”. Вярно е, че предразсъдъците са по-страшни от лъжата, защото ти пречат да видиш истината ама не ги ли бъркаме с морала. Защото линията там е много тъка, дето се вика чертана е с молив и много често лица, особено от друго поколение, обявяват моралните ми принципи за предразсъдъци. Предполагам, че  така ги устройва, защото слагат точката на спора. Всъщност, може и да го мислят и да са искрени,  но моралните ми принципи са утвърдени  истини за мен и ще си ги защитавам. Всеки за себе си, както е в живота, защото така е правилно и логично !
Всъщност, трябва да издигнем в култ това, че мислим различно и има много истини, защото това е истинският заряда на културата ни. И ако някой псевдоинтелектуалци смятат, че  като трият коментарите ми под публикациите си, са ме убедили в  своята истина, ще им поднеса едно голямо СЪБОЛЕЗНОВАНИЕ, защото страдат от най - страшният предразсъдък на човечеството, че са НАЙ-ВЕЛИКИТЕ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ .


Автор:Николай Григоров /Shljko/

събота, 26 ноември 2011 г.

Почти, мъжки времена- или как крадоха Дена Рошавата.

Рисунка на Чудомир



            Три години Марко Лекият, обикаляше дувара на чорбаджи Теньо. Голяма любов го мъчеше, несподелена. Така го беше приклещила, че почна да залинява и из под тлъстото му тяло беше започнала да се оформя стройна снага.
То да имаше за какво, ами Дена го беше побъркала. Викаха и Рошавата, щото изпуснеше ли косата ставаше като бухал- космите и твърди като четена и дето се вика всеки със собствено мнение, стърчаха в различни посоки сякаш току що беше излязла от ямата с варта. Не, че и Марко беше левент де, не минаваше за първенец сред ергените. С килограмите беше доста отгоре и това го караше да изглежда ленив ама имаше хубава професия, добре му беше подредена къщата и добра  душа носеше.
            На третата година след като Марко поизправи снагата, Дена взе да става по-благосклонна към него. По седенките  го заприказваше и  нишани започна да му дава. А пък Марко, окрилен от нейното внимание още повече го удари в главата. Цамбурна се барабар с двата крака в таз любовна авантюра пък и Дена вече се беше напълнила отпред та мерака го натисна още повече, дето се вика на лудост го караше! И тъкмо се появи надежда някаква, на пътя му като планина се изпречи голям проблем, който се казваше чорбаджи Теньо. Бащата на Дена категорично отказа да се сродява с него поради неизвестни причини. Дори и Кмета- който беше изключително красноречив- не успя да огъне волята му, защото Теньо беше  крив като овчарски кривак. Ни се караше, ни се водеше, лош нрав имаше и ако трябваше човек да простреля за честа нямаше да се поколебае! Затова го наричаха, Черният.
            Цяла година въртя и сука Марко, два пъти годежари праща... Не! Теньо остана непреклонен, а пък и Дена взе да затваря, че и по седенки не я пускаше. Мина-не мина време чу се, че Дена вече е обещана на Ради- сина на чорбаджи Минко от съседното село. Голям камък падна на сърцето на Марко. Съвсем посърна и се оклюма, като болен от шап шопар. И точно когато отчаянието взе напълно да го превзема, дойде помощ от приятелите му Сашо Петела и Станчо Пантата, които решително застанаха в този труден момент до него и го посъветваха да вземе най -правилното решение- да откраднат Дена.
Цяла седмица в кръчмата на Тасо Деляка, тримата кроиха планове и понеже бяха „интелигентни", планът беше огледан от всякъде и без забележки, стига Дена да не се дърпаше много, щото иначе хем голям бой щяха да ядат, хем голям резил щеше да стане. След като вече се решиха оставаше да се справят с най- трудното, да съберат кураж за да се изправят пред проклетията на чорбаджи Теньо. Заради този „малък” проблем, тримата приятели още една седмица доуточняваха плана. След това от нерви стомаха на Станчо Пантата се разбуха, че цяла седмица имаше сергюн. Още една седмица чакаха Петела да излезе от нелегалност, щото уж в последният момент му се беше наложило да свърши „някаква спешна работа” и като мина четвъртата седмица за да може и Марко да се стегне, тримата с неговата каруца застанаха, както беше според плана им от горната страна на пътя за Теньовата нива, който беше под голям наклон и беше кошмар за всеки впрегнат добитък да го изкачи. Три дена  чакаха на лагер там. На четвъртият, отдалече по пътят от към село се зададе каруцата на чорбаджи Теньо и в нея за късмет пътуваше Дена. Настръхнаха тримата другари сякаш с пушки щяха да се гърмят и с приближаването на Теньо, куражът им омаляваше. Срама обаче ги караше да не се отпускат, затова когато каруцата на Теньо взе да се издига нагоре по баира, тримата се измъкнаха от скривалището и подкараха тяхната каруца надолу. Според плана, след като  се изравнят каруците по среда, Петела и Пантата трябваше с изненада да грабнат Дена  и после на галоп да забият към село.
На 30 метра разстояние обаче чорбаджи Теньо сякаш заподозря какво му кроят и ги разстреля с поглед. Пръв изгуби самообладание Пантата. Понеже стомаха му беше слаб, светкавично го присви и му даде сигнал, че трябва да търси място да го освободи. Зарови се в сламата, въртя се, въртя се и за да не стане за резил, скокна от каруцата в движение и прибяга до храстите край пътя размотавайки пояса. Точно в този момент двете каруци се изравниха. Петела се надигна ама като видя, че подкреплението му го няма замисли се за секунда, преглътна два пъти и от няма къде, драсна надолу по баира. Марко пък като видя, че е изоставен от приятелите си, замръзна и след като му се стори, че Теньо бърка в сламата за да извади пушка, би един камшик на коня и го пусна надолу с максимална скорост. Чорбаджи Теньо, вече разгадал плановете на тримата другари дръпна повода на коня, обърна се назад за да се убеди, че крадците се отдалечават и не без ирония се провикна с всичка сила:
-Къде бягате бе бабаити, елате де бабиняци такива!
Тук обаче настъпи развръзката. Дена, която до този момент гледаше безучастно, скочи от каруцата на баща си и припна след Марко. Понеже той  вече имаше преднина за да увеличи скоростта, вдигна фустата, заголи бедрата и увеличи разкрача:
-Дено, къде ма ?!-провикна се с недоумение Теньо.
-Нали виждаш бе тате, крадат ма бе – и след като видя, че каруцата отпред застрашително се отдалечава без да спира да бяга с всичка сила се провикна.- Къде бе Марко, пропусна ма бе-е-е...!
Чак долу на равното Марко разбра, че Дена го следва. Спря каруцата за да я изчака и след като тя скочи в сеното, удари камшик на коня и вдигна прах по черният път към дома си.
Голяма сватба вдигна Марко, цялото село покани ама чорбаджи Теньо не ги зачете. Петнадесет години не им проговори и внуците не си беше виждал ама накрая от старост или от що, смили се и се примири...- защото когато чиляк наближи края си единственото мило дето му остава, са внуците!


Автор: Николай Григоров /Shljko/

петък, 25 ноември 2011 г.

За еманацията на еманципацията, днес .


            Това пък какво е?! Аз ли нещо не разбирам или за еманципацията стана толкова модерно пак да се говори, че думата  влезе отново в речника на политиците ни, а от опит знам, че влезе ли нещо в тяхната уста, нищо хубаво повече няма да излезе! Това не е ли поостаряло вече, като термин?! Не сме ли вече равни по права?!
А бе хубаво е за това да се говори и няма лошо ама не взехме ли да я бъркаме вече със сексизъм, че от това космите ми настръхват, защото когато жената се превъзбуди на тема еманципация, обикновено започва да се говори за това как кръв ще се лее, защото всички трябва да сме еднакви, за да сме равни! А сега де...с какво точно сме еднакви?! И отпред и отзад да ни погледнеш, различни сме и ни личи от всякъде. А пък от рождение сме равни, защото упражняваме едни и същи права. Единственото дето ни различава е, че Вие, сте по -добрата, по- красивата, по-устойчивата и по-разумната част от човечеството, пък сега искате да си приличаме! И то защото основната част от Вас смятат, че е справедливо и ние да мием чиниите в къщи. Ето там, някъде, се върти днес еманацията на еманципацията, тъй като се изчерпа вече другият и смисъл!
Хубаво де, ще ги мием и ще перем ако е в интерес на мира / макар, че мисля за по-редно, да ви купим миялни машини и перални/ и какво от това, по-добре ли ще се чувствате ако мъжете Ви, станат по- женствен, а пък Вие, по-мъжествени, че белким се срещнем някъде по средата, за да замязаме един на друг?! И по-добре ли ще се почувствате, да се пресрещнем някъде по масите на кило ракия, отколкото да отидем заедно на театър или опера?! Хайде може и на 3 D кино, макар че в последно време, жените станаха по-известни екшън звезди. Чукат и се бият като мъже, да се обърка човек кой носи топки?! А бе хора, объркахме главите на децата си!
Уважаеми дами, с цялото уважение, което изпитвам към Вас и към Вашият интелект / а то е твърде голямо /, твърдя че нито ние ще започнем да раждаме и ще станем по-добри майки от вас, нито вие ще можете да настъпите трайно и да преобладавате в типично мъжки професии! Не защото по-малко можете и знаете, а защото имаме различни приоритети по рождение... или поне би трябвало да имаме! Ако пък това стане, значи цялото човечество нещо се е побъркало и тогава въобще няма да има значение, какво вие, и ние си мислим! А бе те, нещо, нещата, взеха да не мязат на себе си!
Ай и да му се е на днешната ЕМАНАЦИЯ НА ЕМАНЦИПАЦИЯТА!


Автор:Николай Григоров /Shljko/

вторник, 22 ноември 2011 г.

Бели нощи, странни мисли.

            Нощ е, опитвам се да успокоя пулса си и да приспя съзнанието си, което щурее в главата ми. Отварям очи, няма смисъл да ги насилвам, щом искат да гледат! Разтварям ги несъзнателно още по-широко, защото не виждам, сякаш искам да прогледна в мрака. Започват да привикват и вече различавам силуети!
            Ето виждам жената, която беше обезобразена от мъжът си. Първокласен алкохолик с лоша репутация, тарикат, който нехае, защото ще му се размине за пореден път. Виждам труповете на младо семейство,  в скромен автомобил, премазани от току що пръкнал се любител на високите скорости, управляващ последен модел БМВ, който невъзмутимо говори по телефона с някого. От мрака изплува и образа на  възрастната жена, която намерихме премръзнала в дома и, изоставена от децата си...! А ето и това момиче, дето пък бяха насилили местните пъпчиви ергени..., беше красива и енергична, а сега е залиняла и зачезнала, като дух! Това пък е бащата дето  насилваше синът си от пет годишен, а този пък... стана бездомник, след като се разведе и загуби работата си!
            Опитвам се да затворя очи...искам да мисля за нещо друго... съзнанието ми е извън контрол, очите ми отново се отварят! А-а-а,  мой стар познат, пак откраднал желязо за да го продаде и да се нахрани! Колегата ми, му чете конско, а той се олюлява, целият пребледнял и устата му е залепнала от глад. Сигурно не се е хранил от два-три дена! Този пък малкия е сирак, по цял ден е на улицата и никой не се интересува от него! Не си спомням някога да е плакал, неволята го е калила, защото може да разчита само на себе си! А ето я, и, джебчийката! Няма 14 години, а вече досието и е като на рецидивист. Двата пръста на дясната и ръка са отрязани, за да не и пречат докато бърка по джобовете! Търся, някакви морални устои в нея, къде ти... воля няма, защото отдавна с бой е прекършена от родителите и! Ето пък това дете, осакатено за да буди съжаление и да проси!
            Дишането ми се учестява, губя пълен контрол върху съзнанието си, оставям се да ме води. От далечината сякаш от мъгла изплува циганският табор. Отново са прогонени от някъде. Бягат за да се спасят! Децата им ходят боси в снега и носят на гърба си това, което им е останало, защото някой им е запалил палатките! Сигурно довечера, ще оголят някой простир, за да се облекат! И те не се оплакват...! Знаят че няма смисъл, трябва да се оправят сами. Усмивката на единият от тях,  успокоява мислите ми! Колко сигурни се чувстват, въпреки че са на ръба...явно преживявали са го много пъти! И сега ще оцелеят !
            Обръщам се наляво за да притисна сърцето си, ударите намалят, започвам да се потя. Мислите ми продължават да се реят противно на волята ми! Всеки един спомен от тези е преживян! Понякога се бъркам, къде да търся истината...Живота на всеки един от тях е прекършен, а пътищата ни са се пресекли по странен начин! Как да помогна ..., като в ръцете си държа палка и оръжие, вместо библия?!
Съдби, всяка една отделен човешки живот неподозиран и непреживян от мен! Част от него обаче, най- лошата... подробно описана и запечатана в полицейските досиета! Консервирана, сякаш за да дочака времето в което, То, ще бъде  пример за това, колко праволинейни, жестоки и грешни сме били, щом сме си мислили, че тоягата, а не благородството, могат да поправят ударите на съдбата!
Лежа с отворени очи...,трета вечер по ред! Умората ме надвива, мислите ми се успокояват, а очите ми сами започват да се затварят... Съмва се ... Колко ли още такива, бели нощи ще преживея ...! Сънувах ли, или бях буден ...?! Не зная... Днес ще се сблъскам с поредната съдба, за да я запечатам ...Неизбежно е!


Автор:Николай Григоров /Shljko/

събота, 19 ноември 2011 г.

Гласовете Ви, чувам!


            Живеем в свят с много материални стремежи и някак си, духовното отстъпи назад! Намърдали сме се в удобните си домове, но сме ги превърнали в непревзимаеми крепости! Общуваме чрез компютъра вместо, около масата! Заместихме книгите с телевизия, сякаш сме се разболели от  национална дислексия! Обикаляме магазините като луди, за да се сдобием с най-хубавите вещи, даже му измислихме термин „шопинг терапия”! Намираме всичко това за нормално...Пък може и да е нормално..., знам ли..., обърках се!
            Аз съм вече полусирак. Няма нищо трагично в това, въртя се по спиралата на живота си и чакам... Това е толкова естествено, колкото и съзиданието ми. А пък и в края на краищата може би точно тогава, ще получа и отговори на много въпроси. Думата обаче не е затова. Днес, когато препрочитах някой от разказите си, отново си спомних за дядо ми и си дадох сметка всъщност, колко силно е било влиянието му върху мен и как продължава да ме направлява. Не го знаех ! Явно все още малко се познавам... Жалко!
Сигурно, съм архаичен, като стар прашен балтон с лъснати копчета, който вадят от време на време от гардероба и го поизтупват. Но все пак се питам, това ли са посланията, които ми оставиха предците ми?! И какви послания, Аз, ще оставя на тези, които ме следват?! Защото, човек само в това, което оставя след себе си, може да намери смисъла на това, което е вложил в живота си  и само това ще видят тези които е създал, за да следват примерът му като завет. Обаче, кое точно ще видят те...?!
Днес купих нов компютър на дъщеря си. Не съм я виждал скоро, толкова щастлива! Опитах се да я запаля по блогърството, предложих и, даже да пише за моят блог- ударих на камък...нехае! В момента върти една игра на лаптопа, даже името и, не можах да запомня. Чудя се- къде ли сгреших?! Сетих се- когато беше малка, никога не съм и разказвал приказки. Нямам оправдание!
            Моят дядо не ми остави нищо материално. Почина много стар, много болен и беден, но още чувам гласа му и  следвам пътят му, защото той го начерта много отдавна, когато бях малък и всяка вечер /понеже нямаше ток в Созопол/, трябваше общувам с него и да слушам с удоволствие приказки и  разкази за младостта му.
Всъщност, не е само той! Чувам гласа и на баща си, май...и на всичките си предци, и чувствам, че продължават да ме направляват и помагат, защото пък единствената причина, Те, да съществуват, съм ...Аз!


Автор:Николай Григоров /Shljko/

сряда, 16 ноември 2011 г.

Крали Марко -магарето на Пацо Келеша.

По разкази на дядо ми, за истински лица и събития 



            Да е магаре като магаре, ами то същински змей. Изглеждаше ощърбено и замяташе предният ляв крак по рождение, ама магарията му нийде я нямаше. Такива легенди се носеха за него, че цяла околия го знаеше пък даже беше надхвърлил и славата на стопанина си. Затова го бях прекръстили от Марко, на Крали Марко и за него говориха не като за животно, а като за личност  някаква!
            Той, Пацо го беше научил да е такъв келеш, като него. Получил го беше наследство от вуйчо си и тъй като заедно раснаха, привърза се и му прихвана мурафетите, та освен външно и по душа беше взел да мяза на него- чепат и инат. Игнорираше укорителни погледи и жестове, имаше си собствено мнение по всички въпроси и слушаше само себе си. Боя провокираше само ината му, а пък изпуснеше ли го от контрол, беше в състояние големи поразии да направи.
За дружбата им легенди се носеха. Когато Пацо беше по-млад и не беше станал още семеен, ходеше често с него по свирни. Марко беше научил всичките му конаци и ако случайно Пацо се запилееше без да го вземе, намираше го по свирнята и го чакаше, като вярно куче до де не се напука. Два пъти му беше спасявал живота. Единият път през зимата го намерил проснат в тъмното до кръчмата на Тасо Деляка. Подушил го, овъртял се около него, изпръхтял му се два път в лицето, ама Пацо смазан от ракията  не мърдал. Захапал го за пояса и половин километър го влачил до домът им. И понеже не могъл да преодолее врата, замъкнал го в обора и го бухнал в сламата. Друг път отново през зимата  в най- дълбокият сняг, го намерил метнат в един дол от другата страна на селото. Спуснал се надолу Марко, задърпал го ама нали наклона голям- запъхтял се, запенил се, изплезил езика и се отказал. След като поел дъх, поовъртял се, понаместил се и легнал около Пацо, като куче за да го топли с тялото си. Ама и Пацо, корава душа изкарал. Събудил се на сутринта изпънат като бастун и син като мастило. Отишъл до дома си някак, а на другия ден пак разпънал акордеона в кръчмата. Само лявата страна на лицето му се била опънала и окото му сълзяло, ама на пролет нормалният му вид се върнал.
В село имаше най- много мулета и за това беше виновен този вагабонтин Марко. Разгонеше ли се кобила пръв беше там, подушваше ги от километри. Даже беше прескачал и в съседното село. Два пъти го бяха стреляли, ама сексуалността му беше толкова голяма, щото нищо не можеше да го спре. Пък и с претенции, с магариците не общуваше, гледаше ги надменно все едно им  казваше "че не са от неговата порода". Дечо Чимбела, три метра плет беше издигнал и  като се разгонеше кобилата му не я вадеше навън заради него. Шестстотин лева пари беше дал човека щото кобилата си беше от сой и кирия искаше да изкара от нея като я размножи, ама три години само мулета раждаше. И пак магарето му с магаре, подушил я една вечер, прескочил оградата като коза, буфнал се два пъти в плета, разрушкал го и я докопал. На сутринта се върнал с увиснали уши и три дена друга кобила не погледнал, а пък Дечо пак муле отгледа.
А пък беше и изтънчен по природа. Гледаше хората в устата галиба ги разбираше, какво му приказват и разпознаваше когато го хулят. Един ден му доскучало бутнал портата и запрашил навън да търси Пацо. Спрял се пред входа на църквата и започнал да хрупа младата тревица около портала. Излязъл поп Кръстьо ядосан на магарията му и взел да го гони с лоши думи:
- Я се махай гиди поразнико, литургия е бе щърбел, сега ли намери да си показваш магарията!
Марко спрял за малко, изгледал го неодобрително и високомерно, прибрал ушите и се напъна. Такава купчина пацавури изсипал от задника си, сякаш не бил ходил по нужда цял месец. После невъзмутимо изправил ушите, изкарал допълнително газ отзад за да сложи точка на спора и продължил невъзмутимо, като оставил Поп Кръстьо, побеснял с надигнато расото да обхожда купчината и да го анатемосва.
Проклетията му пък никъде я нямаше. Беше наплашил всички жребци в село, та като го видеха  удряха на бяг. Ама не риташе като магаре само със задните крака, ами използваше всички прийоми- риташе напред, настрани, хапеше, настъпваше и ако не можеше да докопа опонента си го плюеше, като камила. Ако пък прецени, че силите му няма да стигат, удряше на бяг като първокласен жребец и ако се налагаше търсеше спасени в реката. Преплуваше вировете като видра и вместо да търти към полето, като нормално магаре, се забиваше в гората, като чакал и там можеше да изкара ден или два, в зависимост от това каква беля беше сторил.
Само от Пацо, имаше респект и гледаше да не му чупи хатъра. Ама когато се ожени за стрина Ивана, тя и Марко приласка, щото и той беше сирак. Даже Пацо, ревнуваше известно време и не му говореше, ама тя нали любовта им обща беше, че му прости. Само дето Марко спря да го търси нощно време, щото по му харесваше да се върти около стрина Ивана.
Един път Кольо Самсара, по време на панаира отишъл и измолил от стрина Ивана да му услужи с Марко, щото живееше отвъд реката, а пък неговото муле се беше поминало и нямал с какво да докара стоката. Стрина Ивана се съгласила с неохота, щото били род. Повел Самсара, Марко по калдъръма обаче точно на моста над Тунджа, Стрина Ивана му се скрила от погледа и той запрял крака. Ни напред, ни назад. Опитал Самсар с добро- не става. Взел да го дърпа за повода- нещата още повече се влошили. През това време от другата страна на реката се задал керван другоселци, които също се били запътели към панаира. И понеже моста бил тесен настанало задръстване. Решили другоселци и те да дадат едно рамо. Вкупом се запътели, и преди Самсара да ги предупреди да се пазят, Марко свил ушите, завъртя се и започнал да раздава текмета и с четирите крака. Първи пострадали двамата дето водели колоната. Единият падна  покосен в несвяст, а другият прелетял от моста през парапета и се цамбурнал в Туджа. Настанала суматоха. Марко включил всички прийоми от бойната си техника, объркал противника и го обърнал в бяг. Съмсара,  не посмял да ухапи, свалил му капа от главата и започна да я гази с предните копита, а след това и се изплюл.
      Понеже бил наддал рев, чул го Пацо, хвърлил акордеон и търтил с всичка сила към местопроизшествието. Зърнал го Марко отдалече и понеже знаел, че няма да му се размине, изправил се на два крака и се бухнал в реката. Докато стигнел Пацо до моста, Марко преплувал реката, излязъл на брега, отърсил се и като се убедил, че яростта на собственика му е голяма, забил с всичка сила към гората и потънал в гъстото.
Три дена го търсил Пацо и тъкмо когато се бил отказал, Марко се прибрал покрит целия в бодили и разрошен, като сова. Пренебрегнал лошият поглед на стопанина си, докопал се до обора и легнал в сламата. Два дена не мръднал, ама и той като Пацо, корава душа имаше. На третият ден се разбутал, отърсил грива и отново прескочил до кобилата на Дечо Чимбела за да провери, за всеки случай дали пак не се е разгонила.
Такъв беше Крали Марко- магаре и половина! Като се помина, цялото село го жалеше щото гордост беше и  прочу нашенци из цяла околия. А пък наследство остави, за чудо и приказ! И да знаете, ако искате да си купите муле, най- хубавите при нас можете да намерите!


Автор: Николай Григоров /Shljko/

вторник, 15 ноември 2011 г.

Заразно зло!-интернет културата.


А бе, няма съмнение. Интернет е едно от върховните постижение на човечеството в областта на комуникациите и информационните технологии. Толкова свикнахме с него, че ползването му се превърна в потребност и когато интернет доставчикът ни е калпав, ни се „образуват” нерви, също както, като ни спират често тока и водата. Въпреки върховенството на технологията обаче, и защото пак се интересуваме повече от келепира , тази придобивка, започва да става опасна и ако скоро не се направи нещо по въпроса, ще закъсаме здраво, защото започна да се превръща, за пореден път в пример за това, как се „изхождаме на метеното” и то в такива количества, които могат да излязат от тялото на едър рогат добитък.
Интернет културата, май започна да става, като културата в нощните питейни заведения. Доста чалга, потни, голи, мъжки и женски тела, юнашко напиване, дръпване на една доза марихуанка и накрая юдряне по масата, съпроводено с назидателно словоблудство, за да завърши с духовен и същински онанизъм! Преекспонирахме шегата в гавра, красивото в грозно, доброто в лошо, искреността в подлост! Цяло едно поколение, моето поколение, работи много усърдно за да трансформира  ценностите ни в махленска агресия,  защото тя по, се продава на пазара, нищо че мозъците на децата ни се промиват! Посланията които се пращат от там, в повечето случаи, преливат от  порнографията и агресията! Превърнахме децата си в плебеи, на които трябва да даваме само „хляб и зрелища”, за да не ни занимават с проблемите си. А сега се чудим и се маем, че се и възмущаваме, как се е стигнало до там и как да спрем тази ваханалия! Мислим си, че като сме ги опазили от улицата, сме ги опазели от нейната културата, обаче тя навлиза в дома ни през монитора на компютъра и понеже децата ни я възприемат пасивно, не може да сме коректив, защото, когато те започват да я упражняват, трудно се досещаме, какво е станало в главата им, като почти не излизат от къщи!
Не е случайно, че група младежи, са пребили едно беззащитно 12 годишно дете и са пуснали клипа във Фейзбук! Не е случайно, че през миналата година качиха в нета  клипове на ученици, които се гаврят с учителите си! Просто децата ни са актьори в долнопробен екшън филм, само че сценарият е написан в главата им, от някой друг! А ние дори  не подозираме, че изтърваме контрола! Всъщност, интернет пространството е пълно с такива клипове, стига да знаеш къде и как да ги потърсиш. Ама ако ние не знаем, децата ни със сигурност знаят.
Винаги се намират, псевдодемократи и псевдолиберали, които по „убеждение”, а не защото лобират за големи интернет компании, се опитват да оправдаят това безумие с правото на свободата на словото и избора на всеки човек. Ама те, нашите деца какъв избор могат да имат, след като нямат уменията, да го упражнят. Затова издигайки и робувайки на лозунгите за свобода на словото, забравихме за цензурата, която може да консервативен похват, но дава резултати, поне в държави с развита демокрация, като САЩ, Великобритани и Германия. И ако тя не може да мине през нета, ще трябва ние да я въведем в дома си.
Според мене в училищата трябва да се изучава нова дисциплина „Интернет култура”, ама трябва да обучат първо нас родителите, защото седнали уморени пред телевизора, пропускаме да видим как субкултурата се пренася през мониторите на компютрите  в дома ни, и го превръща в гето.


Автор:Николай Григоров /Shljko/

неделя, 13 ноември 2011 г.

Изборът-не способностите ни правят това, което сме!


    Сигурно по заглавието, ще се подлъжете, че пак ще ви говоря, за президентските избори! Няма....., омръзна ми, стига толкова анализи, май на всички ни дойдоха в повече, чак ми се повдига! Става реч за това, което прави човек през целият си живот, за да му предаде смисъл, тъй като алтернативи винаги има много, но почти винаги  изборът е само един и понякога той е в основата на съзиданието, но и на падението му, зависи какво ще произтече от него.
Поне три пъти в живота си съм се изправял пред такива инфарктни ситуации в които е трябвало да взема решения и те изцяло са повлияли на бъдещето ми развитие, и на положението ми в обществото. Проблема е, че не винаги от интелекта ти зависи, какъв избор ще направиш, а в повечето случаи от потребностите, който често изместват стратегическите ти приоритети.
През живота ми са минавали много хора ( а пък и професията ми е такава ), които са оставяли някакъв отпечатък, като спомен, за нещо лошо. Знам как съдбата на много от тях се е променила, защото изборът им е бил неправилен и дето се вика мога цял реферат да напиша по темата. За съжаление ние българите обичаме да лепим етикети, като например „престъпник” или „глупак” и го правим, ей така без да се интересуваме, какви са били мотивите на този който е постъпил грешно или пък се е изложил, защото колкото и да се представяме за либерални, ние всъщност сме консервирани по рождение. Е поне хората от моето поколение. Няколко пъти съм се поставял на мястото на някой от тях и да ви кажа  честно колебаел съм се  какъв би, бил моят избор, ако имах тяхното битие, защото както е казал другарят Карл Маркс, то определя съзнанието.
Едно от предимствата, което дава моята професия е, че мога добре да изследвам човешката душевност и често без да искам, започвам да правя анализи. Може да се каже дори, че това си е професионално изкривяване. Поради това от известно време насам спрях да съдя хората и да им лепя етикети, защото каквото и да са направели обикновено са го сторели, защото са нямали или са направели погрешен избор. А  грешките са присъщи и за нас, тези дето ги съдим, макар че почти винаги имаме готово оправдание и обикновено някой друг ни е виновен.
В заключение за да не ви дотегна апелирам, и вие да не слагате етикети на хора, дори и да смятате, че сте по- способни и по- умни от тях, тъй като никога не се знае, как ще ви завърти живота и какъв избор ще трябва да направите, за да се наложи да оцелявате. Защото не способностите, а изборите които правим през живота си, ни правят такива каквито сме !


Автор:Николай Григоров/Shljko/

петък, 11 ноември 2011 г.

Мера, според мера!


            Въпросът, за странните отношения, които възникват в блогърските общества живо ме интересува от 2009г. насам. За повечето от вас, аз съм току що пръкнал  се блогър, но всъщност съм публикувал, като гост в чужди блогове по причина, че дълго време пазих самоличността си. Сигурно съм бил прав, както се убеждавам колко много от вас, държат на анонимността си. Може би е по различни причини които аз уважавам, макар че в нета нищо не може да остане анонимно за дълго време.
            Всъщност, блогърството е един социален феномен, възникнал на принципа на организираният хаос, който в последно време, започва да утвърждава принципите на съществуването си, които са доста демократични, но и реакционни, зависи откъде ще го подхванеш.
            Формирането на блогърски общности е факт, и факт е, че ако не те поканят в някой от тях може да си останеш просто един драскач и постепенно желанието ти да споделяш , като публикуваш да угасне. Май, не е много честно, защото стотици добри драскачи са пропуснали да станат добри блогъри, ама няма  оправия  и тук е необходимо да имаш  шанс за да се утвърдиш, защото и тук важи един основен принцип, който е обобщаващ за положението ти в  общество въобще, „винаги трябва да има някой, който да те посочи и да няма никой, който да те задраска”!
            А това за „задраскването” съм го виждал няколко пъти вече и е едно от нещата, което силно ме дразни, защото най- голямата обида, която може да понесе един творец е да го нарекат бездарен или неграмотен. Уви, липсата на креативност от време на време спохожда всички ни, а и сме различни хора с различни характери, всички упражняваме различни професии и май, от време на време пренасяме напрежението от работата си  в блоговете, но не под формата на публикации, а под формата на груби коментари. Е-е, някой може така да се разтоварват ама от вече не краткият си живот съм научил, че рано или късно всеки си намира майстора и обикновено човек по рождение инстинктивно реагира да се защити, а стратегически най –добрата защита е нападението. „Мера според мера”, като е написал поета П.Яворов в стихотворението си „Ден денувам”.
            Някога пишех за блог, в който възникна този проблем и за съжаление, блогърското общност, която публикуваше там постепенно се загуби и то заради агресията на един, доста посредствен дописник, който поради липсата на идеи за сюжети за писане се беше заел, като учител по български език да поправя граматическите ни грешки, след всяка публикация и го правеше грубо. За мене блогърството е генератор на идеи и точно затова споделям с вас и искам да чета вашите публикации! Затова днес ми стана некомфортно, когато разбрах, че един човек който не познавам, но ми протегна ръка заедно с Владо и Румяна, когато отворих блога си е обиден и отказва да споделя с нас. Не знам причината заради която, Светла, реши да се оттегли. Надявам се да е за кратко, да преболедува и да се върне отново при нас, защото, както вече съм писал, възможността да споделяш е хапче против стрес и всеки трябва да го изпие.
И в заключение за да не съм многословен, предлагам при учредяването на новият блог „Йееее” или „Кололото”, или „Блогово”, да се съгласим да спазваме един основен принцип „Блогърството трябва да обединява, а не да разделя”, защото започнем ли да си показваме недостатъците, бързо тази хубава компания дето се е събрала ще се разтури! Защото, всеки мери според себе си , и дава, само когато желае да го направи!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

сряда, 9 ноември 2011 г.

Таласъмите - Сашо Петела, Станчо Пантата и Марко Лекият.

Рисунка на Чудомир
            Пролетта току що се беше разпукала. Току бяха разцъфнали и джанките, заради което гората се беше покрила с бяла пелена, сякаш през нощта се беше изсипал сняг. Птиците се пънеха да се надпяват, сякаш от това зависеше живота им и караха дърветата да изглежда, като живи. Тук-там, някоя катеричка изпускаше по някоя забравена шишарка от зимата, като че ли го правеше нарочно, за да те замери ако минаваш покрай нея. По синорите на нивите се беше пръкнала зелена тревица, а полският пазач Дечо Чимбела бягаше с един остен покрай тях, за  да прогони изпуснатите говеда, че да не подхванат посевите.
Слънцето току що беше надигнало снага, когато по прашният път извиващ се от селото, покрай Тунджа се зададе най-странната група риболовци, която човек можеше да срещне само тук. Сашо Петела, Станчо Пантата и Марко Лекият бяха приятели от детинство. Заедно ергенуваха и почти заедно се бяха оженели. И тримата бяха мурафетчии, шегаджии и кебици, ама по отделно приказката им не вървеше. Съберяха ли се обаче, голяма сила ставаха, защото се допълваха по простотия пък се и държаха задружно, като чета.
Вървяха мълчаливо защото ги гонеше махмурлука от среднощният запой. Петела крачеше със широка стъпка,  четала му беше голям ама беше сух, като магарето на Пацо Келеша. Адамовата му ябълка се беше изопнала напред и очите му гледаха страдалчески сякаш всеки момент ще ревне. До него ситнеше Станчо Пантата и понеже беше късак темпото дето му налагаше Петела го мъчеше, ама за да него вземат на подбив траеше. Само изпускаше от време на време по някоя въздишка, като  я замаскирваше с кашлица. За да увеличи разкрача често навдигаше потурите си, които поради обстоятелството, че беше забравил да ги вържи сутринта с троскот постоянно му се свличаха. Най- голямо страдание изпитваше обаче Лекият, защото килограмите му го дърпаха все назад. Сигурно силно напрягаше жили за да настигни приятелите си , ама под тлъстината му не можеха да се видят. Затова въпреки, че се напъваше изглеждаше спокоен. Само потенето му го издаваше, че това което прави е пряко силите му ама и той като Пантата си мълчеше от срам.
Тримата се спряха, запалиха по един тютюн, поогледаха се наоколо, след това върнаха поглед върху върховете на цървулите си и без да проговорят прехвърлиха Чанкината могила за да се пуснат към Челебиковият вир. Там рибата беше по-малко и затова рибари почти не ходеха, ама скритите им намерения всъщност бяха да се цъмбурнат малко в реката,  та да поизтрият кирта насъбрала се през зимата.
Криво-право четата достигна до целта си. Хвърлиха въдиците и понеже още беше студено се заеха да кладат огън.  После се разсъблякоха и останаха по срамотии. Изведнъж се оживиха и с мощно "ура", галиба бяха в казармата се затичаха и бухната в студената вода. През следващите 10 минути почнаха да се плацикат и да си показват разни плувни мурафети, като деца. Пръв посиня Петела, разтреперя се и стъпвайки ситно се изхлузи от реката и седна близо до огъня. След четири –пет минути и Панта се нареди до него. А Лекият, се въргаля още известно време, като бивол предпазен от слоя мазнини, който вече беше започнал да се разтелва и по темето му, бухна се юнашки с финес за да се възгордее пред приятелите си и излезе от реката стъпвайки бавно и сигурно. Разтърси тяло си, като кучето на Дечо Скумата за да се отърси от водата и се нареди около огъня до рибарите. Слънцето почна да жули и тримата приятели започнаха да се отпускат.
Петела, който беше свенлив реши да покрие вече срамотиите си. Тъкмо, обаче, докато нахлузваше единият крачол на потурите си, месената на въдицата му се изпъна и тя застрашително взе да се накланя към реката. Петела разпъна големия чатал, но понеже беше нахлузил крачола се препъна, залитна и стъпи в огъня. Страдалчески физиономията му се изкриви, устата му се отвори и от гърлото му излезе рев, който  можеше да се оприличи с рева на мечка стръвница по време на размножаване. Сашо, направи кавак и се затъркаля към реката, от маневрата му обаче се разхвърчаха въглени и посипаха голото тяло на Лекият, който се препичаше като жабче, легнал  по корем върху речният пясък. Едно от въгленчета попадна между тлъстите му бълдъри и се спои с тях.  Разнесе се миризма на прясно изпечена сланина. Лекият, опита да се надигне колкото може по- бързо, но понеже килограмите го натискаха, потърси някъде опора. Докопа само потурите на Пантата, които се сушяха на храста до огъня, дръпна ги, но само ги свлече. После ревейки припълзя до близкото дърво, подпря се, изправи се, и понеже от болката беше много объркан с невероятна скорост се понесе вместо към реката, към Чанкината могила, сякаш щеше да търси спасение в къщи. Пантата остана незасегнат, но раздвоен и втрещен! И понеже Петела вече топеше крака си в Тунджа  се понесе колкото има сили след Лекият, викайки с пълно гърло:
- Към реката бе самсалак, към реката бягай.
Явно Лекият го чу, защото направи остър завой на върха на могилата и се понесе със страшна скорост към Тунджа. Мина без колебание покрай горящите потури на Пантат, които бяха попаднали в огъня след като ги беше свали от храста и заради високата скорост прецапа реката, и се цъмбурна във водата чак на отсрещният бряг.
Сега беше ред на Пантата да нададе вой, защото видя как потурите му се топят в пламъците на огъня. Обаче, понеже вече беше късно да ги спасява, седна примиренчески на брега и сякаш за да се успокои, тихо си продума.
-         Е-е-е, поне гъза ми е цял!
На четата се наложи цял ден да изкара на вира. Петела и Лекият не можеха да ходят, а пък Пантата отказа да отиде до село за помощ, защото потурите на Петела не му станаха, а на Лекият трябваше да ги дипли и постоянно да ги държи за да не се изхлузят:
-По добре да отида по орган- каза той-като ги знам нашенци, такъв прякор ще ми лепнат, че ще си го нося като фамилия.
Привечер, докато прогонваше с остена поредното говедо от синора, полският пазач Дечо Чимбела видя откъм реката да се задава странна група. Единият куцаше, другият ходеше разкрачено, а третият полугол и за да прикрие срамотиите, си беше вързал риза около кръста. Понеже беше тъмно и не можеше да ги разпознае, Чимбела  запокити остена в нивата, и понеже и суеверието му беше голямо, развивайки възможно най-голяма скорост се понесе към село крещейки:
-Таласъми-и-и-и, таласъми-и-и-и !
Тъй като в село нищо не оставаше скрито дълго време в кръчмата на Тасо Деляка дълго време се разправеше тази история. А четата на Петелала, Пантата и Лекият, я нарекоха четата на Таласъмите. След още една година всички в село ги знаяха само като  Таласъмите, а след още една, вече бяха забравели старите им прякори.
А Таласъмите, покротуваха месец- два, излекуваха раните, още два месеца не стъпваха в кръчмата за да ги позабравят и въпреки, че нямаха тази сила като преди пак започнаха да се държат като зевзеци, защото отвътре им идваше...

Автор: Николай Григоров /Shljko/