неделя, 9 октомври 2011 г.

Сюжет за малък разказ


Стоя безмълвен и не знам защо… Развълнуван съм. Мислите ми се реят и лутат. Опитвам се да събудя спомените… Стъпил съм на асфалтова площадка, но все едно стоя върху поляна. Асфалт с грапавини и пукнатини , а тревата е покълнала в тях, проправила си е път и е започнала бавно да го превзема. Мисля си, колко невероятно звучи това, ако трябва някой да ми го опише! Дърветата са се надвесили, впили са корени  там, където никога не расли, облегнали са се рамо в рамо, та чак човек да се обърка, къде точно се намира. Стоя безмълвен. Чувствам се незначителен, по- слаб и по –безжизнен от тревичката, намерила сили да оживее, въпреки, че няма логика във всичко това. Наистина е чудо! Чудо, което ние  възприемаме, като нещо естествено и често възкликваме „Това е животът”! Живота, който има много измерения и който, често споменаваме, когато става дума за нас,  но рядко си даваме сметка, че той е съзидателен и за тревичката, която е намерила своя шанс да се роди в пукнатината на асфалта и за дървото, което е прораснало, там където никой не е хвърлил семената му. Има ли логика във всичко това….наистина?!?
Стоя безмълвен, развълнуван и в главата ми нахлуват спомени. Обземаме съмнението, че силата на живота, е това което ме е впечатлило в цялата, тази гледка! Наистина е чудо как природата притежава невероятни механизми да се самовъзстановява, но гледката не беше ли част от преживяванията ми, свързани с детството?
На този плац, бяха подредени танковете-символ на военната ни мощ, през времето на „развития социализъм”! Детството ми премина в Бургас. Обикновено, човек твърди, че това е най –хубавата и най- безгрижната част от живота му, но не и аз. Като малък бях саможив и общувах малко с децата. Имах голямо въображение и в главата ми все се въртяха фантасмагории. По детски наивно смятах, че за да съм щастлив, ми е достатъчно да общувам само със себе си. Когато бях на 10 години семейството ми се засели в к-с „Изгрев”. Тогава комплекса все още беше част, от село Атанаскино и най – впечатляващата гледка от руините, които бяха останали, там, беше танковото поделение. На фона на мизерията, която цареше навред, поделението беше символ на реда и чистотата. Чисти плацове, измазани и боядисани помещения, асфалтирани алеи, спретнати войници.
Спомням си този плац. Една вечер прескочих оградата, в тъмното и се шмугнах покрай караула, припълзях покрай помещенията, в които спяха войниците и се изправих пред величествена гледка. Пред мене подредени в редица се издигаха, като колоси- танкове. До тогава ги бях виждал само по телевизията. Стоях като хипнотизиран, и си мислих, че с тези машини сме непобедими. Станах непредпазлив, изправих се и погалих бронята на единият от тях. На гърдите му отпред беше изрисуван надпис „Т-72”. По детски си помислих, че това е името му. Започнах да разговарям с него, сякаш беше живо същество, но той стоеше величествено и мълчеше, сякаш ме възприемаше, като дете, на което не трябва да се обръща внимание. Не му се обидих. Бях малък, а той огромен и сериозен и може би си почиваше! Минах покрай него, редицата продължаваше, та чак не се виждаше в тъмното. Изпаднах в паника, обърках се,  уплаших се и побягнах. Дори не си спомням как се озовах отвън поделението. Прибрах се в къщи, но не споделих с никого преживяното, защо и без друго минавах за странно дете.
След една година танковете изчезнаха. В душата ми се отвори празнота. Често с носталгия поглеждах към поделението, но не смеех да отида до плаца, за да не убия спомените си.
Продължавам да стоя и не зная защо, съм развълнуван. Може би е заради чудото на природата, може би е заради спомените ми… а или е заради детството ми.  Не знам,  но съм развълнуван и реших да го споделя….!


Автор: Николай Григоров /Shljko/

Няма коментари:

Публикуване на коментар