петък, 21 октомври 2011 г.

Хайдути-Кара Кольо

По разкази на дядо ми, за истински лица и събития .

Кара Кольо, сръчка жарта с един кривак. Лявото му око проблесна и се оживи. Дясното беше нефелево, не мръдваше и стоеше някак сериозно, сякаш се беше замислило. В кръг около него, за годишната хайдушка среща, бяха насядали Наньо Чакъра и Дочо Лудото. Това беше останало от някогашната славна дружина, която държеше под хайдушки контрол три околии.
         Наньо Чакъра, беше една торба кокали човек. Брадата му се беше прибрала към лицето, защото нямаше зъби, а левият му крак и ръка бяха осакатени от някаква болест, че като ходеше ги замяташе. Дочо Лудото, все още изглеждаше страшнишки, особено с таз, голяма рошава брада, но погледа му беше станал вече благ, а и не чуваше добре, та това го правеше да изглежда по- смирен.
Е-е-е, помисли си Кара Кольо,  какви години беше изкарал в тази гора с четата си. В най –добрите дни наброяваше тридесет човека и все отбрани момци, и все юнаци. Заптиетата от три околия трепереха от тях, никой не смееш, на българин да посегне, а пратеше ли предупреждение на някой поганец, цялата му фамилия търтеше да бяга през девет околия за да се скрие. А що народ беше изклал, що чифлика беше опожарил. Всички чорбаджии в околиите, хайдушки данък  му плащаха. Накара беят, пари за манастир да даде, бели чешми във всяко село да издигне, мостове през реките да постре.
И башибозук му пращаха и черкези, и еничари. Всички надхитри. Разкарваше ги като магарета по околиите, и когато се уморят ще им направи засада на някой проход или река , че ще им резне кифичете, за да не смеят да се сетят повече да го преследват. А за наказание беят строеше поредният мост...! Е-е-е, какви години!
Проблесна окото на Кара Кольо, отмести тоягата, надигна се, че като извика:
-Ех, чета , какви юнаци бяхме, всите трепереха от нас!
Наньо Чакъра , подскочи излезе от унеса си и бързо отвърна:
-Така е войводо!
Лудото пък така и не разбра, какво извика войводата, защото хем не чу, хем се беше заел с важната задача, да извади един картоф от жарта.
Кара Кольо, огледа поляната и здравото му око загасна. Колцина бяха останали, трима. Имаше още двама, които вече бяха с единият крак в гроба и не можаха да дойдат. Това беше останало от някогашната страшна чета.
А, и, в дома не вървеше. Беше свъртял имот, ама и тримата му сина пройдохи пораснаха. Пилеят с пълни шепи. Никакво уважение не сторват, само за пари ламтят. И думата му не хваща, като преди. Вика си, гърми си по цял ден в къщи, ама кой го чува. Снахите все за косите се държат. Още не е умрял, а наследството взеха да му делят. И внуците, най- голямата му радост и те не го почитат. Онзи ден най-големият Чавдар, му скри бастуна. Цял ден куцука из двора. Пъхка – охка, а внуците му се сръгват, присмихват се и си шушукат нещо. Е-е-ех, докато беше жива жената, друго беше, тя ги сбираше и укротяваше. Аз, вече тази война не мога да я водя.
Посегна пак Кара Кольо към кривака, зарови го в жарта за да я разбута и съвсем тихо, сякаш на себе си каза:
-Е-е-ех, чета, какви юнаци бяхме, три околия трепереха от нас, а сега какви говна станахме.- и като отметна глава назад, примиренчески изрида - Предавам се вече!
Наньо Чакъра се смъкна още по-надолу към земята, отпусна нефелявата си ръка, заби поглед в огъня , надигна със здравата си ръка, навуща на болният си крак и тихо прошепна:
-Така е войводо... това е живота!
Лудото пък, който все още се бореше с един картоф, за да го изкара от жарта, нищо не каза, защото не чуваше, само една голяма сълза се търкулна по бузата му, сякаш с умиление си спомняше за хайдушките години, когато бяха страшилището на три околии!


Автор:Николай Григоров /Shljko/ 

Няма коментари:

Публикуване на коментар