неделя, 9 октомври 2011 г.

ПОЛИЦЕЙСКА ИСТОРИЯ – Баба Керанка

Разказа е вдъхновен от истински събития.
 

Седях зад бюрото си и разглеждах стари преписки. Бяха за кражби в района, трябваше да планирам мероприятия и да разпределям работата между колегите. Времето се беше смекчило, пролетта надничаше през отворения ми прозорец и ухаеше на сливов цвят. Вътрешно се усмихнах и отместих поглед към двете сливи в двора на участъка. Отрупани с цвят, клоните им бяха накичени с мартеници... И тази година пропуснах щъркелите!
Аромата на пролет се смеси с миризмата на кафе. Помислих си – така мирише събуждането.  Погледнах към чашата, която стоеше  на бюрото ми. От нея излизаше дим с дъх на прясно кафе, което ме изпълваше с настроение. Посегнах към нея, надигнах я и отпих глътка- блаженство! Телефона прозвъня. В слушалката чух познатия глас на кмета на близкото село, което обслужвахме.
-Началник, имаме кражба в селото! Влезли са в къщата на баба Керанка и са и откраднали кокошките. Обадих се вече на дежурния- каза ми, че идва група за да обслужи произшествието. Ако можеш ела и ти!
Кмета на селото беше сериозен човек с авторитет. Взимаше присърце проблемите на съселяните си и често ни помагаше при разкриване на престъпленията! Беше висок, едър мъж с чуплива черна коса, сини очи, здрави мишници и корави напукани длани. До мене беше стигала информация, че понякога сам раздава правосъдие в селото, но никой досега не беше се оплаквал. Нямаше как да му откажа. Качих се на служебния автомобил и след около 10 минути стигнах до местопроизшествието. Дежурната група беше там. Пръв ме посрещна експерта, който очевидно изразяваше негодувание, че е разкарван.
- Началник, само две кокошки има откраднати. Няма разбиване, извършителят е прескочил оградата. Ама и кмета хич го няма- да ни разкарва за две кокошки! Сигурно бензина който изгорихме струва повече от…
Спрях триадата на колегата с поглед и му дадох да се разбере, че не одобрявам поведението му. Кмета ме чакаше на входа на къщата. Поздравихме се и той започна да ме въвежда в обстановката.
- Началник, нямаше да те занимавам с това ама баба Керанка, очите си изплака от сутринта. А пък мисля, че знам кой е свършил тази работа! Има един циганин тука, Али му викат. Дойде някъде от варненско с едно дете на около 6 години. Настанил се е в една колиба и не съм го виждал нищо да работи този хайванин. Само той ще е!
Докато кмета ми говореше успях да огледам двора и къщата отвън. Беше едноетажна, мазилката и тук- там се беше пропукала, прозорците дървени и много стари се бяха  отметнали, на первазите им стояха глинени саксии отрупани с цветя. Пътеката до входа и, беше покрита с тротоарни плочки. Градината не беше прекопавана- оттук-оттам се подаваха цветя, но тревата и плевелите ги задушаваха. На няколко метра от вратата се търкаляха безразборно разхвърляни цепеници.
Предложих на Кмета да се срещна с пострадалата. Влязохме заедно в къщата, беше тъмно и неприветливо но определено чисто и поддържано. Огледах се. Нямаше много вещи: един стар телевизор, легло, нощно шкафче и гардероб. Мивката беше с обикновено кранче само за студена вода. До нея се мярна някакъв електрически котлон, който не си знаеше годините. На няколко метра от леглото беше поставено едно кюмбе за горене на дърва. На леглото седеше възрастна жена на около 85 години.
Жената беше облечена с черна рокля, а на раменете и беше смъкнато черно парче плат, което може би беше забрадката и. Косата и – чисто бяла, беше сплетена на плитка, която стигаше до кръста. Старицата беше дребничка с дребно набръчкано лице от което ме гледаха две сини и много тъжни очи. В ръцете си държеше носна кърпа. Видях как посегна с нея за да избърши сълза, когато влязохме. Сетих се, че бях чувал за старицата. Бяха ми искали съдействие от социалните служби, за да намерим нейни живи родни. Нищо не се получи. Единствено знаех, че сина и беше починал много млад.
- Бабо Керанке, ей това е началникът. Кажи му сега. – поде пръв кметът.
           Баба Керанка ме погледна право в очите. Погледа и беше бистър и ясен. Явно не страдаше от деменция.
- Какво да кажа сине, нищо не знам! Снощи кокошчиците си бяха в двора. Днес ги няма! Жал ми е баби! Те ми бяха единствените живинки в къщата! Говорих си с тях и яйчица ми носеха...- По бузата и пак се търкулна сълза. Възрастната жена отново посегна с носната кърпа и я избърса.
Погледнах към кмета. Очите му се бяха напълнили със сълзи. Явно нещо не знаех. Отначало ми се видя странно, че се вдига шум за две кокошки, но сега си дадох сметка, че той има по-особено отношение към тази жена. Предложих му да отидем и да проверим дома на Али.
Спряхме в края на селото пред една колиба направена от шперплатови плоскости. Покривът беше плосък, наведен на една страна. През една от стените излизаше бурия през която се изнизваше дим. Имаше само един отвор покрит с найлон, който служеше за прозорец. Стигнахме до вратата на колибата, която беше скована от дъски, почуках и отворих рязко. 
     Пода беше постлан с някаква стара черга. По средата на стаята беше поставено едно кюмбе, което беше разпалено, а върху него стоеше стара, олющена тенджера в която къкреше кокошчица. До тенджерата с лъжица в ръка стоеше смугъл ром. Не тежеше повече от 60 килограма, въпреки височината си около метър осемдесет и пет сантиметра. Беше с мазна и сплъстена коса, изпъкнали скули, а по цялото му лице се стерлеш гъста и черна брада. Единствената му дреха, беше сини дочени панталони. Почти нямаше мускул по тялото си, ребрата му бяха изпъкнали толкова много, че си помислих, че гледам скелет. Стоеше прав, без обувки, а краката му бяха толкова мръсни, сякаш носеше чорапи. В ъгъла, върху старо легло седеше детенце на около 5-6 години облечено с черна мъжка риза и къси шарени панталони, които бяха толкова широки, че трябваше да ги придържа с ръка. Не можех да определя дали е момиче или момче. Косата му беше също мръсна и сплъстена, а лицето му покрито с прах. В очите му – прекалено големи за лицето се изписа ужас като ни видя.
-Ти ли си Али?-попитах строго.
-Аз съм! – отвърна циганина. Ако идвате за кокошките, аз ги взех!
– Защо бе мангал?-попита кмета.
-Детето не е яло от два дена.
-А не можа ли да поискаш бе...?
Кмета спря, защото детето започна цялото да се тресе и да плаче.
-Не мога! – каза Али. Не съм просяк – срам ме е!
-А-а-а? -извика кмета. А да крадеш… не те е срам!
-Срам ме е! – каза Али. Но синът ми е гладен.
Али, наведе глава и отиде при детето. Седна до него и го взе в скута си. То започна да се успокоява.
-Али! – проговорих най-накрая и аз. Трябва да върнеш кокошките. Чакаме те там от където си ги откраднал. Разбра ли ме?
Али кимна утвърдително с глава. Ние излязохме и се качихме на автомобила. Спряхме пред дома на баба Керанка и зачакахме. След 10 минути две фигури на мъж и на дете спряха до колата. Али държеше в ръка найлонов плик, а вътре в него се виждаха двете заклани кокошки. Детенцето се беше вкопчило в дясната му длан, пристъпваше плахо и ме гледаше със страхопочитание. Кмета влезе в къщата на баба Керанка и след малко се върна придружен от нея. Видях, че тя е много дребна.  Беше прегърбена и от това изглеждаше още по-ниска. Пристъпваше бавно, като се подпираше на ръчно направено дървено бастунче. Очите и бяха зачервени.
- Ей тоя е бабо Керанке, тоя клисав циганин ти е откраднал кокошките.
Детенцето още по силно се вкопчи в ръката на баща си, а Али наведе глава и не смееше да погледне никой в очите. Баба Керанка ги огледа, помълча известно време сякаш ги преценяваше и после промълви:
- Защо го направи сине, гладен ли беше?!
Али, мълчеше.
- Няма нищо! – проговори отново жената – нахранете се.
Острите и черти се изгладиха, тя се усмихна и погали детето по сплъстената коса. След това се обърна и потегли бавно към къщата си. Кмета ме погледна с недоумение. Изчака минута сякаш да види и моята реакция и хукна след възрастната жена. Аз влязох след него в къщата за да си изясня дали жената ще внася жалба.
- Бабо Керанке, какви ги вършиш?! – провикна се кмета. От сутринта съм вдигнал на крака полицията! Сега нямаш претенции, ама и ти си една! Един мангал те разчуства!
Баба Керанка го погледна укорително:
- Кмете, не съди хората защото са се родили такива. Бог съди! Това, което стана днес може да е изпитание за нас, а не за него !
Настъпи мълчание.
-Виж какво – продължи тя – помогни на човека, нареди го някъде да работа, иначе пак ще краде. Това дете трябва да се храни.
-Ти си луда ма бабо Керанке- извика кмета. Обърна се ядосан и с бързи крачки излезе от къщата. 
     Старата жена надигна забрадката и я върза зад тила си, след това ме погледна в очите и продума:
- Извинявай сине, че напразно ви разкарвах. Няма да се жалвам от Али. От глад е откраднал. Трябва да се пази душата на човека, тя е като птичка- уплашиш ли я ще излети! А какво е човек без душа?!
После погледна през прозореца Али, който стоеше объркан.
- Я, колко душа му е останала на този човек, почти я е загубил и какво добро ще търсиш от него после?!
Не спорих, прибрах се в участъка и направих проверка на лицето. Установих, че Али е с влязла в сила условна присъда във Варна пак за някакви кокошки. Ако баба Керанка беше внесла жалба щеше да лежи ефективно в затвора. Започнах да се съмнявам, че постъпихме правилно.
След седмица се обадих по телефона на Кмета за да го попитам как вървят нещата с Али.
- Как?! – отвърна ми кмета. Наредих го да работи в една от строителните бригади в селото. Не можах да изляза на глава с бабата! Път направи до кметството! Нареди го, та нареди го. Е, наредих го! Да го видим сега Алито!
Чух го как се усмихна по телефона.
-Началник, не се притеснявай, аз го наблюдавам. Ей-й-й, голяма жена е баба Керанка, ще знаеш!
Сбогувахме се. След три-четири месеца пак случайно на чаша кафе подехме с кмета темата за Али. Той ми разказа, че вече е станал майстор в бригадата – бил много сръчен. Задомил се. Взел една местна циганка свястна жена с две деца. Сега живеел с детето си в нейната къща. Хората в селото го приели- спечелил уважението им.
Шест месеца по–късно получихме съобщение за намерен труп на самотно живееща старица. Беше баба Керанка. Някакъв циганин я беше открил. Заварил я издъхнала в леглото. Пристигнах заедно с оперативната групата в домът и. Влязох в къщата. На леглото притихнала, сякаш заспала, лежеше старата жена. Коленичил до нея, вкопчил се с двете си длани в кокалестата ръка на старицата стоеше млад мъж от ромски произход- добре охранен и облечен. Мъжът се обърна към мен. Само по очите познах, че това е Али.
- Началник, почина баба Керанка – промълви той и се разрева, като дете. За пръв път виждах, мъж, така да плаче.
      След три дена се обадих на кмета по телефона. Исках да разбера- дали все пак някой роднина се е появил на погребението и.
- Никой! – отговори Кмета.
- Значи, служебно сте я погребали?
- Не! Али пое всички разходи по погребението. Каза, че и паметника той ще и плати. Докато не покриха с пръст ковчега и не мръдна от гробището!
Гласа на кмета започна да трепери.
- Голям човек беше, баба Керанка!
Чух как слушалката отсреща хлопна. Разбрах, че и на кмета му се беше доплакало. Само не разбрах от какво се беше разчуствал?!- от смъртта на баба Керанка или от историята на Али, който отново беше намерил душата си. Сега вече бях сигурен- не бяхме сгрешили!
През живота си съм имал много преподаватели, към малко от тях съм се обръщал с думата „учителю”. С баба Керанка се бях срещал един, единствен път, и тя ми преподаде урока за милосърдие и благородство, но го направи така, че без съмнение заслужи честа, да бъде мой учител!

НАИСТИНА, ГОЛЯМ ЧОВЕК БЕШЕ, БАБА КЕРАНКА!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

9 коментара:

  1. Страхотно!Браво!

    ОтговорИзтриване
  2. Разплака ме!
    В простичките жестове се крие най- висшата сила!

    ОтговорИзтриване
  3. Да, така е! Понякога те, са единственият изход от падението!

    ОтговорИзтриване
  4. Това е истинската проза, не разни "шменти-капели", които ни заливат от радиа, телевизии от хора, набедени за писатели, стъпили на гребена на вълната. Поздравления!

    ОтговорИзтриване
  5. И аз си поревах.Страхотен разказвач си, Ники!

    ОтговорИзтриване
  6. Мерси, Ванче! Честно казано, като си припомням случая и аз пускам по някоя сълза :) ! Представи си колко развълнуван съм бил тогава!!!

    ОтговорИзтриване
  7. Трудна ти е професията, но пък умееш да се разтоварваш.Колко съм висяла по педагогическите стаи заради мои ученици.......Няма да забравя един Иво, който разбиваше павилиони.Крадеше храна и цигари, а парите не пипваше.Така и не можах да го отърва от Бойчиновци.

    ОтговорИзтриване
  8. Не вярвам на очите си,може би защото са пълни със сълзи...толкова истинско творчество не бях чела много отдавна.Съжалявам,че не познавам автора но му правя голям поклон за този разказ.Моля ви за в бъдеще да публикувате още случки,написани така трогателно.

    ОтговорИзтриване
  9. Трябва да се пази душата на човека, тя е като птичка, уплашиш ли я ще излети! А какво е човек без душа?!

    ОтговорИзтриване