сряда, 30 ноември 2011 г.

За истината и предразсъдъците.


            В последно време, сигурно от многото движение из интернет взеха да ме провокират много публикации в които авторите им, ми предлагат твърдения за истини, които са спорни и това е добре, защото е интересно. Само че обикновено, ако пуснеш някой коментар, който не им е угоден или те трият, или те обвинява в предразсъдъци. Естествено не става дума за груби коментари, защото съм вече стара пушка и твърдя, че знам как  да напиша „не съм съгласен” с усмивка. Обаче, явно самата мисъл, че им казваш „че не си съгласен” ги дразни, защото се екзалтират, прихлъцват и понякога дори разпенват, като че ли има кой знае какво значение какво мисля аз, след като не сме си никакви в живота.
            Абе, може това и да е нормално. Аз се бях откъснал малко от блогърското общество и усещам вече, че има някакви закономерности, които си важат където и да решиш да споделяш, ама не ми е речта за това. Нямам намерение да правя такъв анализ. Думата ми е за истината, защото все нея дирим и като че ли тя е критерий тук, колко много си навътре в живота. А пък то гола истина няма, навсякъде и винаги е облечена къде с ватенка, къде с костюм,  зависи какъв е бил животът ти, защото само книги не стигат. Не че там не я пише, ама според мене- едно е да са ти е предали, а друго е да си я преживял, тъй като преживяната истина е пречупена през призмата на опита и потребностите, и тя дори се е утвърдила, като някакъв ръководен принцип в живота, който трудно може да бъде зачеркнат.
Понеже в истините винаги има нюанси, които ги карат да изглеждат различни, общо взето твърдя, че всеки е прав за себе си и това е необходимо, иначе с културата ни щеше да се свърши отдавна . Ето тук е гъдела на блогъството! Ако мислим еднакво, ще пишем еднакво и ще ни е скучно, а  тук е красиво защото е цветно. Затова различната истина не е предразсъдък, а мнение което може да се окаже по-истина от твоята истина, стига да си съгласен да я чуеш.
            А че си имам предразсъдъци е сигурно. Всъщност, кой няма?! Общо взето от тях не можеш да се опазиш! Дори тези дето  твърдят, че нямат, страдат от  един от най- страшните, „ЧЕ САМО ТЕ СА ПРАВИ”. Вярно е, че предразсъдъците са по-страшни от лъжата, защото ти пречат да видиш истината ама не ги ли бъркаме с морала. Защото линията там е много тъка, дето се вика чертана е с молив и много често лица, особено от друго поколение, обявяват моралните ми принципи за предразсъдъци. Предполагам, че  така ги устройва, защото слагат точката на спора. Всъщност, може и да го мислят и да са искрени,  но моралните ми принципи са утвърдени  истини за мен и ще си ги защитавам. Всеки за себе си, както е в живота, защото така е правилно и логично !
Всъщност, трябва да издигнем в култ това, че мислим различно и има много истини, защото това е истинският заряда на културата ни. И ако някой псевдоинтелектуалци смятат, че  като трият коментарите ми под публикациите си, са ме убедили в  своята истина, ще им поднеса едно голямо СЪБОЛЕЗНОВАНИЕ, защото страдат от най - страшният предразсъдък на човечеството, че са НАЙ-ВЕЛИКИТЕ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ .


Автор:Николай Григоров /Shljko/

събота, 26 ноември 2011 г.

Почти, мъжки времена- или как крадоха Дена Рошавата.

Рисунка на Чудомир



            Три години Марко Лекият, обикаляше дувара на чорбаджи Теньо. Голяма любов го мъчеше, несподелена. Така го беше приклещила, че почна да залинява и из под тлъстото му тяло беше започнала да се оформя стройна снага.
То да имаше за какво, ами Дена го беше побъркала. Викаха и Рошавата, щото изпуснеше ли косата ставаше като бухал- космите и твърди като четена и дето се вика всеки със собствено мнение- стърчаха в различни посоки сякаш току що беше излязла от ямата с варта. Не че и Марко беше левент де, не минаваше за първенец сред ергените. С килограмите беше доста отгоре и това го караше да изглежда ленив, ама имаше хубава професия, добре му беше подредена къщата и добра  душа носеше.
            На третата година след като Марко поизправи снагата, Дена взе да става по-благосклонна към него. По седенките  го заприказваше и  нишани започна да му дава. А пък Марко, окрилен от нейното внимание още повече го удари в главата. Цамбурна се барабар с двата крака в таз любовна авантюра, пък и Дена вече се беше напълнила отпред та мерака го натисна още повече- дето се вика на лудост го караше! И тъкмо се появи надежда някаква, на пътя му като планина се изпречи голям проблем, който се казваше чорбаджи Теньо. Бащата на Дена категорично отказа да се сродява с него поради неизвестни причини. Дори и Кмета, който беше изключително красноречив не успя да огъне волята му, защото Теньо беше крив като овчарски кривак. Ни се караше, ни се водеше, лош нрав имаше и ако трябваше човек да простреля за честа нямаше да се поколебае! Затова го наричаха, Черният.
            Цяла година въртя и сука Марко, два пъти годежари праща... Не! Теньо остана непреклонен, а пък и Дена взе да затваря, че и по седенки не я пускаше. Мина-не мина време чу се, че Дена вече е обещана на Ради- сина на чорбаджи Минко, от съседното село. Голям камък падна на сърцето на Марко, съвсем посърна и се оклюма, като болен от шап шопар. И точно когато отчаянието взе напълно да го превзема, дойде помощ от приятелите му Сашо Петела и Станчо Пантата, които решително застанаха в този труден момент до него и го посъветваха да вземе най -правилното решение- да откраднат Дена.
Цяла седмица в кръчмата на Тасо Деляка, тримата кроиха планове и понеже бяха „интелигентни", планът беше огледан от всякъде и без забележки, стига Дена да не се дърпаше много, щото иначе хем голям бой щяха да ядат, хем голям резил щеше да стане. След като вече се решиха, оставаше да се справят с най- трудното- да съберат кураж за да се изправят пред проклетията на чорбаджи Теньо. Заради този „малък” проблем, тримата приятели още една седмица доуточняваха плана. След това от нерви стомаха на Станчо Пантата се разбуха, че цяла седмица имаше сергюн. Още една седмица чакаха Петела да излезе от нелегалност, щото уж в последният момент му се беше наложило да свърши „някаква спешна работа” и като мина четвъртата седмица за да може и Марко да се стегне, тримата с неговата каруца застанаха, както беше според плана им от горната страна на пътя за Теньовата нива, който беше под голям наклон и беше кошмар за всеки впрегнат добитък да го изкачи. Три дена  чакаха на лагер там. На четвъртият, отдалече по пътят откъм село се зададе каруцата на чорбаджи Теньо и в нея за късмет пътуваше Дена. Настръхнаха тримата другари сякаш с пушки щяха да се гърмят и с приближаването на Теньо, куражът им омаляваше. Срама обаче ги караше да не се отпускат, затова когато каруцата на Теньо взе да се издига нагоре по баира, тримата се измъкнаха от скривалището и подкараха тяхната каруца надолу. Според плана, след като  се изравнят каруците по среда, Петела и Пантата трябваше с изненада да грабнат Дена  и после на галоп да забият към село.
На 30 метра разстояние обаче чорбаджи Теньо сякаш заподозря какво му кроят и ги разстреля с поглед. Пръв изгуби самообладание Пантата. Понеже стомаха му беше слаб, светкавично го присви и му даде сигнал, че трябва да търси място да го освободи. Зарови се в сламата, въртя се, въртя се и за да не стане за резил, скокна от каруцата в движение и прибяга до храстите край пътя размотавайки пояса. Точно в този момент двете каруци се изравниха. Петела се надигна ама като видя, че подкреплението му го няма замисли се за секунда, преглътна два пъти и от няма къде, драсна надолу по баира. Марко пък като видя, че е изоставен от приятелите си, замръзна и след като му се стори, че Теньо бърка в сламата за да извади пушка- би един камшик на коня и го пусна надолу с максимална скорост. Чорбаджи Теньо, вече разгадал плановете на тримата другари дръпна повода на коня, обърна се назад за да се убеди, че крадците се отдалечават и не без ирония се провикна с всичка сила:
-Къде бягате бе бабаити, елате де бабиняци такива!
Тук обаче настъпи развръзката. Дена, която до този момент гледаше безучастно, скочи от каруцата на баща си и припна след Марко. Понеже той  вече имаше преднина за да увеличи скоростта- вдигна фустата, заголи бедрата и увеличи разкрача:
-Дено, къде ма ?!-провикна се с недоумение Теньо.
-Нали виждаш бе тате, крадат ма бе – и след като видя, че каруцата отпред застрашително се отдалечава без да спира да бяга с всичка сила се провикна- къде бе Марко, пропусна ма бе-е-е...!
Чак долу на равното Марко разбра, че Дена го следва. Спря каруцата за да я изчака и след като тя скочи в сеното, удари камшик на коня и вдигна прах по черният път към дома си.
Голяма сватба вдигна Марко, цялото село покани ама чорбаджи Теньо не ги зачете. Петнадесет години не им проговори и внуците не си беше виждал ама накрая от старост или от що- смили се и се примири... Защото когато чиляк наближи края си единственото мило дето му остава, са внуците!


Автор: Николай Григоров /Shljko/

петък, 25 ноември 2011 г.

За еманацията на еманципацията, днес .


            Това пък какво е?! Аз ли нещо не разбирам или за еманципацията стана толкова модерно пак да се говори, че думата  влезе отново в речника на политиците ни, а от опит знам, че влезе ли нещо в тяхната уста, нищо хубаво повече няма да излезе! Това не е ли поостаряло вече, като термин?! Не сме ли вече равни по права?!
А бе хубаво е за това да се говори и няма лошо ама не взехме ли да я бъркаме вече със сексизъм, че от това космите ми настръхват, защото когато жената се превъзбуди на тема еманципация, обикновено започва да се говори за това как кръв ще се лее, защото всички трябва да сме еднакви, за да сме равни! А сега де...с какво точно сме еднакви?! И отпред и отзад да ни погледнеш, различни сме и ни личи от всякъде. А пък от рождение сме равни, защото упражняваме едни и същи права. Единственото дето ни различава е, че Вие, сте по -добрата, по- красивата, по-устойчивата и по-разумната част от човечеството, пък сега искате да си приличаме! И то защото основната част от Вас смятат, че е справедливо и ние да мием чиниите в къщи. Ето там, някъде, се върти днес еманацията на еманципацията, тъй като се изчерпа вече другият и смисъл!
Хубаво де, ще ги мием и ще перем ако е в интерес на мира / макар, че мисля за по-редно, да ви купим миялни машини и перални/ и какво от това, по-добре ли ще се чувствате ако мъжете Ви, станат по- женствен, а пък Вие, по-мъжествени, че белким се срещнем някъде по средата, за да замязаме един на друг?! И по-добре ли ще се почувствате, да се пресрещнем някъде по масите на кило ракия, отколкото да отидем заедно на театър или опера?! Хайде може и на 3 D кино, макар че в последно време, жените станаха по-известни екшън звезди. Чукат и се бият като мъже, да се обърка човек кой носи топки?! А бе хора, объркахме главите на децата си!
Уважаеми дами, с цялото уважение, което изпитвам към Вас и към Вашият интелект / а то е твърде голямо /, твърдя че нито ние ще започнем да раждаме и ще станем по-добри майки от вас, нито вие ще можете да настъпите трайно и да преобладавате в типично мъжки професии! Не защото по-малко можете и знаете, а защото имаме различни приоритети по рождение... или поне би трябвало да имаме! Ако пък това стане, значи цялото човечество нещо се е побъркало и тогава въобще няма да има значение, какво вие, и ние си мислим! А бе те, нещо, нещата, взеха да не мязат на себе си!
Ай и да му се е на днешната ЕМАНАЦИЯ НА ЕМАНЦИПАЦИЯТА!


Автор:Николай Григоров /Shljko/

вторник, 22 ноември 2011 г.

Бели нощи, странни мисли.

            Нощ е, опитвам се да успокоя пулса си и да приспя съзнанието си, което щурее в главата ми. Отварям очи, няма смисъл да ги насилвам, щом искат да гледат! Разтварям ги несъзнателно още по-широко, защото не виждам, сякаш искам да прогледна в мрака. Започват да привикват и вече различавам силуети!
            Ето виждам жената, която беше обезобразена от мъжът си. Първокласен алкохолик с лоша репутация, тарикат, който нехае, защото ще му се размине за пореден път. Виждам труповете на младо семейство,  в скромен автомобил, премазани от току що пръкнал се любител на високите скорости, управляващ последен модел БМВ, който невъзмутимо говори по телефона с някого. От мрака изплува и образа на  възрастната жена, която намерихме премръзнала в дома и, изоставена от децата си...! А ето и това момиче, дето пък бяха насилили местните пъпчиви ергени..., беше красива и енергична, а сега е залиняла и зачезнала, като дух! Това пък е бащата дето  насилваше синът си от пет годишен, а този пък... стана бездомник, след като се разведе и загуби работата си!
            Опитвам се да затворя очи...искам да мисля за нещо друго... съзнанието ми е извън контрол, очите ми отново се отварят! А-а-а,  мой стар познат, пак откраднал желязо за да го продаде и да се нахрани! Колегата ми, му чете конско, а той се олюлява, целият пребледнял и устата му е залепнала от глад. Сигурно не се е хранил от два-три дена! Този пък малкия е сирак, по цял ден е на улицата и никой не се интересува от него! Не си спомням някога да е плакал, неволята го е калила, защото може да разчита само на себе си! А ето я, и, джебчийката! Няма 14 години, а вече досието и е като на рецидивист. Двата пръста на дясната и ръка са отрязани, за да не и пречат докато бърка по джобовете! Търся, някакви морални устои в нея, къде ти... воля няма, защото отдавна с бой е прекършена от родителите и! Ето пък това дете, осакатено за да буди съжаление и да проси!
            Дишането ми се учестява, губя пълен контрол върху съзнанието си, оставям се да ме води. От далечината сякаш от мъгла изплува циганският табор. Отново са прогонени от някъде. Бягат за да се спасят! Децата им ходят боси в снега и носят на гърба си това, което им е останало, защото някой им е запалил палатките! Сигурно довечера, ще оголят някой простир, за да се облекат! И те не се оплакват...! Знаят че няма смисъл, трябва да се оправят сами. Усмивката на единият от тях,  успокоява мислите ми! Колко сигурни се чувстват, въпреки че са на ръба...явно преживявали са го много пъти! И сега ще оцелеят !
            Обръщам се наляво за да притисна сърцето си, ударите намалят, започвам да се потя. Мислите ми продължават да се реят противно на волята ми! Всеки един спомен от тези е преживян! Понякога се бъркам, къде да търся истината...Живота на всеки един от тях е прекършен, а пътищата ни са се пресекли по странен начин! Как да помогна ..., като в ръцете си държа палка и оръжие, вместо библия?!
Съдби, всяка една отделен човешки живот неподозиран и непреживян от мен! Част от него обаче, най- лошата... подробно описана и запечатана в полицейските досиета! Консервирана, сякаш за да дочака времето в което, То, ще бъде  пример за това, колко праволинейни, жестоки и грешни сме били, щом сме си мислили, че тоягата, а не благородството, могат да поправят ударите на съдбата!
Лежа с отворени очи...,трета вечер по ред! Умората ме надвива, мислите ми се успокояват, а очите ми сами започват да се затварят... Съмва се ... Колко ли още такива, бели нощи ще преживея ...! Сънувах ли, или бях буден ...?! Не зная... Днес ще се сблъскам с поредната съдба, за да я запечатам ...Неизбежно е!


Автор:Николай Григоров /Shljko/

събота, 19 ноември 2011 г.

Гласовете Ви, чувам!


            Живеем в свят с много материални стремежи и някак си, духовното отстъпи назад! Намърдали сме се в удобните си домове, но сме ги превърнали в непревзимаеми крепости! Общуваме чрез компютъра вместо, около масата! Заместихме книгите с телевизия, сякаш сме се разболели от  национална дислексия! Обикаляме магазините като луди, за да се сдобием с най-хубавите вещи, даже му измислихме термин „шопинг терапия”! Намираме всичко това за нормално...Пък може и да е нормално..., знам ли..., обърках се!
            Аз съм вече полусирак. Няма нищо трагично в това, въртя се по спиралата на живота си и чакам... Това е толкова естествено, колкото и съзиданието ми. А пък и в края на краищата може би точно тогава, ще получа и отговори на много въпроси. Думата обаче не е затова. Днес, когато препрочитах някой от разказите си, отново си спомних за дядо ми и си дадох сметка всъщност, колко силно е било влиянието му върху мен и как продължава да ме направлява. Не го знаех ! Явно все още малко се познавам... Жалко!
Сигурно, съм архаичен, като стар прашен балтон с лъснати копчета, който вадят от време на време от гардероба и го поизтупват. Но все пак се питам, това ли са посланията, които ми оставиха предците ми?! И какви послания, Аз, ще оставя на тези, които ме следват?! Защото, човек само в това, което оставя след себе си, може да намери смисъла на това, което е вложил в живота си  и само това ще видят тези които е създал, за да следват примерът му като завет. Обаче, кое точно ще видят те...?!
Днес купих нов компютър на дъщеря си. Не съм я виждал скоро, толкова щастлива! Опитах се да я запаля по блогърството, предложих и, даже да пише за моят блог- ударих на камък...нехае! В момента върти една игра на лаптопа, даже името и, не можах да запомня. Чудя се- къде ли сгреших?! Сетих се- когато беше малка, никога не съм и разказвал приказки. Нямам оправдание!
            Моят дядо не ми остави нищо материално. Почина много стар, много болен и беден, но още чувам гласа му и  следвам пътят му, защото той го начерта много отдавна, когато бях малък и всяка вечер /понеже нямаше ток в Созопол/, трябваше общувам с него и да слушам с удоволствие приказки и  разкази за младостта му.
Всъщност, не е само той! Чувам гласа и на баща си, май...и на всичките си предци, и чувствам, че продължават да ме направляват и помагат, защото пък единствената причина, Те, да съществуват, съм ...Аз!


Автор:Николай Григоров /Shljko/

сряда, 16 ноември 2011 г.

Крали Марко -магарето на Пацо Келеша.

По разкази на дядо ми, за истински лица и събития 



            Да е магаре като магаре, ами то същински змей. Изглеждаше ощърбено и замяташе предният ляв крак по рождение, ама магарията му нийде я нямаше. Такива легенди се носеха за него, че цяла околия го знаеше пък даже беше надхвърлил и славата на стопанина си. Затова го бях прекръстили от Марко, на Крали Марко и за него говориха не като за животно, а като за личност  някаква!
            Той, Пацо го беше научил да е такъв келеш, като него. Получил го беше наследство от вуйчо си и тъй като заедно раснаха, привърза се и му прихвана мурафетите, та освен външно и по душа беше взел да мяза на него- чепат и инат. Игнорираше укорителни погледи и жестове, имаше си собствено мнение по всички въпроси и слушаше само себе си. Боя провокираше само ината му, а пък изпуснеше ли го от контрол, беше в състояние големи поразии да направи.
За дружбата им легенди се носеха. Когато Пацо беше по-млад и не беше станал още семеен, ходеше често с него по свирни. Марко беше научил всичките му конаци и ако случайно Пацо се запилееше без да го вземе, намираше го по свирнята и го чакаше, като вярно куче до де не се напука. Два пъти му беше спасявал живота. Единият път през зимата го намерил проснат в тъмното до кръчмата на Тасо Деляка. Подушил го, овъртял се около него, изпръхтял му се два път в лицето, ама Пацо смазан от ракията  не мърдал. Захапал го за пояса и половин километър го влачил до домът им. И понеже не могъл да преодолее врата, замъкнал го в обора и го бухнал в сламата. Друг път отново през зимата  в най- дълбокият сняг, го намерил метнат в един дол от другата страна на селото. Спуснал се надолу Марко, задърпал го ама нали наклона голям- запъхтял се, запенил се, изплезил езика и се отказал. След като поел дъх, поовъртял се, понаместил се и легнал около Пацо, като куче за да го топли с тялото си. Ама и Пацо, корава душа изкарал. Събудил се на сутринта изпънат като бастун и син като мастило. Отишъл до дома си някак, а на другия ден пак разпънал акордеона в кръчмата. Само лявата страна на лицето му се била опънала и окото му сълзяло, ама на пролет нормалният му вид се върнал.
В село имаше най- много мулета и за това беше виновен този вагабонтин Марко. Разгонеше ли се кобила пръв беше там, подушваше ги от километри. Даже беше прескачал и в съседното село. Два пъти го бяха стреляли, ама сексуалността му беше толкова голяма, щото нищо не можеше да го спре. Пък и с претенции, с магариците не общуваше, гледаше ги надменно все едно им  казваше "че не са от неговата порода". Дечо Чимбела, три метра плет беше издигнал и  като се разгонеше кобилата му не я вадеше навън заради него. Шестстотин лева пари беше дал човека щото кобилата си беше от сой и кирия искаше да изкара от нея като я размножи, ама три години само мулета раждаше. И пак магарето му с магаре, подушил я една вечер, прескочил оградата като коза, буфнал се два пъти в плета, разрушкал го и я докопал. На сутринта се върнал с увиснали уши и три дена друга кобила не погледнал, а пък Дечо пак муле отгледа.
А пък беше и изтънчен по природа. Гледаше хората в устата галиба ги разбираше, какво му приказват и разпознаваше когато го хулят. Един ден му доскучало бутнал портата и запрашил навън да търси Пацо. Спрял се пред входа на църквата и започнал да хрупа младата тревица около портала. Излязъл поп Кръстьо ядосан на магарията му и взел да го гони с лоши думи:
- Я се махай гиди поразнико, литургия е бе щърбел, сега ли намери да си показваш магарията!
Марко спрял за малко, изгледал го неодобрително и високомерно, прибрал ушите и се напъна. Такава купчина пацавури изсипал от задника си, сякаш не бил ходил по нужда цял месец. После невъзмутимо изправил ушите, изкарал допълнително газ отзад за да сложи точка на спора и продължил невъзмутимо, като оставил Поп Кръстьо, побеснял с надигнато расото да обхожда купчината и да го анатемосва.
Проклетията му пък никъде я нямаше. Беше наплашил всички жребци в село, та като го видеха  удряха на бяг. Ама не риташе като магаре само със задните крака, ами използваше всички прийоми- риташе напред, настрани, хапеше, настъпваше и ако не можеше да докопа опонента си го плюеше, като камила. Ако пък прецени, че силите му няма да стигат, удряше на бяг като първокласен жребец и ако се налагаше търсеше спасени в реката. Преплуваше вировете като видра и вместо да търти към полето, като нормално магаре, се забиваше в гората, като чакал и там можеше да изкара ден или два, в зависимост от това каква беля беше сторил.
Само от Пацо, имаше респект и гледаше да не му чупи хатъра. Ама когато се ожени за стрина Ивана, тя и Марко приласка, щото и той беше сирак. Даже Пацо, ревнуваше известно време и не му говореше, ама тя нали любовта им обща беше, че му прости. Само дето Марко спря да го търси нощно време, щото по му харесваше да се върти около стрина Ивана.
Един път Кольо Самсара, по време на панаира отишъл и измолил от стрина Ивана да му услужи с Марко, щото живееше отвъд реката, а пък неговото муле се беше поминало и нямал с какво да докара стоката. Стрина Ивана се съгласила с неохота, щото били род. Повел Самсара, Марко по калдъръма обаче точно на моста над Тунджа, Стрина Ивана му се скрила от погледа и той запрял крака. Ни напред, ни назад. Опитал Самсар с добро- не става. Взел да го дърпа за повода- нещата още повече се влошили. През това време от другата страна на реката се задал керван другоселци, които също се били запътели към панаира. И понеже моста бил тесен настанало задръстване. Решили другоселци и те да дадат едно рамо. Вкупом се запътели, и преди Самсара да ги предупреди да се пазят, Марко свил ушите, завъртя се и започнал да раздава текмета и с четирите крака. Първи пострадали двамата дето водели колоната. Единият падна  покосен в несвяст, а другият прелетял от моста през парапета и се цамбурнал в Туджа. Настанала суматоха. Марко включил всички прийоми от бойната си техника, объркал противника и го обърнал в бяг. Съмсара,  не посмял да ухапи, свалил му капа от главата и започна да я гази с предните копита, а след това и се изплюл.
      Понеже бил наддал рев, чул го Пацо, хвърлил акордеон и търтил с всичка сила към местопроизшествието. Зърнал го Марко отдалече и понеже знаел, че няма да му се размине, изправил се на два крака и се бухнал в реката. Докато стигнел Пацо до моста, Марко преплувал реката, излязъл на брега, отърсил се и като се убедил, че яростта на собственика му е голяма, забил с всичка сила към гората и потънал в гъстото.
Три дена го търсил Пацо и тъкмо когато се бил отказал, Марко се прибрал покрит целия в бодили и разрошен, като сова. Пренебрегнал лошият поглед на стопанина си, докопал се до обора и легнал в сламата. Два дена не мръднал, ама и той като Пацо, корава душа имаше. На третият ден се разбутал, отърсил грива и отново прескочил до кобилата на Дечо Чимбела за да провери, за всеки случай дали пак не се е разгонила.
Такъв беше Крали Марко- магаре и половина! Като се помина, цялото село го жалеше щото гордост беше и  прочу нашенци из цяла околия. А пък наследство остави, за чудо и приказ! И да знаете, ако искате да си купите муле, най- хубавите при нас можете да намерите!


Автор: Николай Григоров /Shljko/

вторник, 15 ноември 2011 г.

Заразно зло!-интернет културата.


А бе, няма съмнение. Интернет е едно от върховните постижение на човечеството в областта на комуникациите и информационните технологии. Толкова свикнахме с него, че ползването му се превърна в потребност и когато интернет доставчикът ни е калпав, ни се „образуват” нерви, също както, като ни спират често тока и водата. Въпреки върховенството на технологията обаче, и защото пак се интересуваме повече от келепира , тази придобивка, започва да става опасна и ако скоро не се направи нещо по въпроса, ще закъсаме здраво, защото започна да се превръща, за пореден път в пример за това, как се „изхождаме на метеното” и то в такива количества, които могат да излязат от тялото на едър рогат добитък.
Интернет културата, май започна да става, като културата в нощните питейни заведения. Доста чалга, потни, голи, мъжки и женски тела, юнашко напиване, дръпване на една доза марихуанка и накрая юдряне по масата, съпроводено с назидателно словоблудство, за да завърши с духовен и същински онанизъм! Преекспонирахме шегата в гавра, красивото в грозно, доброто в лошо, искреността в подлост! Цяло едно поколение, моето поколение, работи много усърдно за да трансформира  ценностите ни в махленска агресия,  защото тя по, се продава на пазара, нищо че мозъците на децата ни се промиват! Посланията които се пращат от там, в повечето случаи, преливат от  порнографията и агресията! Превърнахме децата си в плебеи, на които трябва да даваме само „хляб и зрелища”, за да не ни занимават с проблемите си. А сега се чудим и се маем, че се и възмущаваме, как се е стигнало до там и как да спрем тази ваханалия! Мислим си, че като сме ги опазили от улицата, сме ги опазели от нейната културата, обаче тя навлиза в дома ни през монитора на компютъра и понеже децата ни я възприемат пасивно, не може да сме коректив, защото, когато те започват да я упражняват, трудно се досещаме, какво е станало в главата им, като почти не излизат от къщи!
Не е случайно, че група младежи, са пребили едно беззащитно 12 годишно дете и са пуснали клипа във Фейзбук! Не е случайно, че през миналата година качиха в нета  клипове на ученици, които се гаврят с учителите си! Просто децата ни са актьори в долнопробен екшън филм, само че сценарият е написан в главата им, от някой друг! А ние дори  не подозираме, че изтърваме контрола! Всъщност, интернет пространството е пълно с такива клипове, стига да знаеш къде и как да ги потърсиш. Ама ако ние не знаем, децата ни със сигурност знаят.
Винаги се намират, псевдодемократи и псевдолиберали, които по „убеждение”, а не защото лобират за големи интернет компании, се опитват да оправдаят това безумие с правото на свободата на словото и избора на всеки човек. Ама те, нашите деца какъв избор могат да имат, след като нямат уменията, да го упражнят. Затова издигайки и робувайки на лозунгите за свобода на словото, забравихме за цензурата, която може да консервативен похват, но дава резултати, поне в държави с развита демокрация, като САЩ, Великобритани и Германия. И ако тя не може да мине през нета, ще трябва ние да я въведем в дома си.
Според мене в училищата трябва да се изучава нова дисциплина „Интернет култура”, ама трябва да обучат първо нас родителите, защото седнали уморени пред телевизора, пропускаме да видим как субкултурата се пренася през мониторите на компютрите  в дома ни, и го превръща в гето.


Автор:Николай Григоров /Shljko/

неделя, 13 ноември 2011 г.

Изборът-не способностите ни правят това, което сме!


    Сигурно по заглавието, ще се подлъжете, че пак ще ви говоря, за президентските избори! Няма....., омръзна ми, стига толкова анализи, май на всички ни дойдоха в повече, чак ми се повдига! Става реч за това, което прави човек през целият си живот, за да му предаде смисъл, тъй като алтернативи винаги има много, но почти винаги  изборът е само един и понякога той е в основата на съзиданието, но и на падението му, зависи какво ще произтече от него.
Поне три пъти в живота си съм се изправял пред такива инфарктни ситуации в които е трябвало да взема решения и те изцяло са повлияли на бъдещето ми развитие, и на положението ми в обществото. Проблема е, че не винаги от интелекта ти зависи, какъв избор ще направиш, а в повечето случаи от потребностите, който често изместват стратегическите ти приоритети.
През живота ми са минавали много хора ( а пък и професията ми е такава ), които са оставяли някакъв отпечатък, като спомен, за нещо лошо. Знам как съдбата на много от тях се е променила, защото изборът им е бил неправилен и дето се вика мога цял реферат да напиша по темата. За съжаление ние българите обичаме да лепим етикети, като например „престъпник” или „глупак” и го правим, ей така без да се интересуваме, какви са били мотивите на този който е постъпил грешно или пък се е изложил, защото колкото и да се представяме за либерални, ние всъщност сме консервирани по рождение. Е поне хората от моето поколение. Няколко пъти съм се поставял на мястото на някой от тях и да ви кажа  честно колебаел съм се  какъв би, бил моят избор, ако имах тяхното битие, защото както е казал другарят Карл Маркс, то определя съзнанието.
Едно от предимствата, което дава моята професия е, че мога добре да изследвам човешката душевност и често без да искам, започвам да правя анализи. Може да се каже дори, че това си е професионално изкривяване. Поради това от известно време насам спрях да съдя хората и да им лепя етикети, защото каквото и да са направели обикновено са го сторели, защото са нямали или са направели погрешен избор. А  грешките са присъщи и за нас, тези дето ги съдим, макар че почти винаги имаме готово оправдание и обикновено някой друг ни е виновен.
В заключение за да не ви дотегна апелирам, и вие да не слагате етикети на хора, дори и да смятате, че сте по- способни и по- умни от тях, тъй като никога не се знае, как ще ви завърти живота и какъв избор ще трябва да направите, за да се наложи да оцелявате. Защото не способностите, а изборите които правим през живота си, ни правят такива каквито сме !


Автор:Николай Григоров/Shljko/

петък, 11 ноември 2011 г.

Мера, според мера!


            Въпросът, за странните отношения, които възникват в блогърските общества живо ме интересува от 2009г. насам. За повечето от вас, аз съм току що пръкнал  се блогър, но всъщност съм публикувал, като гост в чужди блогове по причина, че дълго време пазих самоличността си. Сигурно съм бил прав, както се убеждавам колко много от вас, държат на анонимността си. Може би е по различни причини които аз уважавам, макар че в нета нищо не може да остане анонимно за дълго време.
            Всъщност, блогърството е един социален феномен, възникнал на принципа на организираният хаос, който в последно време, започва да утвърждава принципите на съществуването си, които са доста демократични, но и реакционни, зависи откъде ще го подхванеш.
            Формирането на блогърски общности е факт, и факт е, че ако не те поканят в някой от тях може да си останеш просто един драскач и постепенно желанието ти да споделяш , като публикуваш да угасне. Май, не е много честно, защото стотици добри драскачи са пропуснали да станат добри блогъри, ама няма  оправия  и тук е необходимо да имаш  шанс за да се утвърдиш, защото и тук важи един основен принцип, който е обобщаващ за положението ти в  общество въобще, „винаги трябва да има някой, който да те посочи и да няма никой, който да те задраска”!
            А това за „задраскването” съм го виждал няколко пъти вече и е едно от нещата, което силно ме дразни, защото най- голямата обида, която може да понесе един творец е да го нарекат бездарен или неграмотен. Уви, липсата на креативност от време на време спохожда всички ни, а и сме различни хора с различни характери, всички упражняваме различни професии и май, от време на време пренасяме напрежението от работата си  в блоговете, но не под формата на публикации, а под формата на груби коментари. Е-е, някой може така да се разтоварват ама от вече не краткият си живот съм научил, че рано или късно всеки си намира майстора и обикновено човек по рождение инстинктивно реагира да се защити, а стратегически най –добрата защита е нападението. „Мера според мера”, като е написал поета П.Яворов в стихотворението си „Ден денувам”.
            Някога пишех за блог, в който възникна този проблем и за съжаление, блогърското общност, която публикуваше там постепенно се загуби и то заради агресията на един, доста посредствен дописник, който поради липсата на идеи за сюжети за писане се беше заел, като учител по български език да поправя граматическите ни грешки, след всяка публикация и го правеше грубо. За мене блогърството е генератор на идеи и точно затова споделям с вас и искам да чета вашите публикации! Затова днес ми стана некомфортно, когато разбрах, че един човек който не познавам, но ми протегна ръка заедно с Владо и Румяна, когато отворих блога си е обиден и отказва да споделя с нас. Не знам причината заради която, Светла, реши да се оттегли. Надявам се да е за кратко, да преболедува и да се върне отново при нас, защото, както вече съм писал, възможността да споделяш е хапче против стрес и всеки трябва да го изпие.
И в заключение за да не съм многословен, предлагам при учредяването на новият блог „Йееее” или „Кололото”, или „Блогово”, да се съгласим да спазваме един основен принцип „Блогърството трябва да обединява, а не да разделя”, защото започнем ли да си показваме недостатъците, бързо тази хубава компания дето се е събрала ще се разтури! Защото, всеки мери според себе си , и дава, само когато желае да го направи!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

сряда, 9 ноември 2011 г.

Таласъмите - Сашо Петела, Станчо Пантата и Марко Лекият.

Рисунка на Чудомир
            Пролетта току що се беше разпукала. Току бяха разцъфнали и джанките, заради което гората се беше покрила с бяла пелена, сякаш през нощта се беше изсипал сняг. Птиците се пънеха да се надпяват, сякаш от това зависеше живота им и караха дърветата да изглежда, като живи. Тук-там, някоя катеричка изпускаше по някоя забравена шишарка от зимата, като че ли го правеше нарочно, за да те замери ако минаваш покрай нея. По синорите на нивите се беше пръкнала зелена тревица, а полският пазач Дечо Чимбела бягаше с един остен покрай тях, за  да прогони изпуснатите говеда, че да не подхванат посевите.
Слънцето току що беше надигнало снага, когато по прашният път извиващ се от селото, покрай Тунджа се зададе най-странната група риболовци, която човек можеше да срещне само тук. Сашо Петела, Станчо Пантата и Марко Лекият бяха приятели от детинство. Заедно ергенуваха и почти заедно се бяха оженели. И тримата бяха мурафетчии, шегаджии и кебици, ама по отделно приказката им не вървеше. Съберяха ли се обаче, голяма сила ставаха, защото се допълваха по простотия пък се и държаха задружно, като чета.
Вървяха мълчаливо защото ги гонеше махмурлука от среднощният запой. Петела крачеше със широка стъпка,  четала му беше голям ама беше сух, като магарето на Пацо Келеша. Адамовата му ябълка се беше изопнала напред и очите му гледаха страдалчески сякаш всеки момент ще ревне. До него ситнеше Станчо Пантата и понеже беше късак темпото дето му налагаше Петела го мъчеше, ама за да него вземат на подбив траеше. Само изпускаше от време на време по някоя въздишка, като  я замаскирваше с кашлица. За да увеличи разкрача често навдигаше потурите си, които поради обстоятелството, че беше забравил да ги вържи сутринта с троскот постоянно му се свличаха. Най- голямо страдание изпитваше обаче Лекият, защото килограмите му го дърпаха все назад. Сигурно силно напрягаше жили за да настигни приятелите си , ама под тлъстината му не можеха да се видят. Затова въпреки, че се напъваше изглеждаше спокоен. Само потенето му го издаваше, че това което прави е пряко силите му ама и той като Пантата си мълчеше от срам.
Тримата се спряха, запалиха по един тютюн, поогледаха се наоколо, след това върнаха поглед върху върховете на цървулите си и без да проговорят прехвърлиха Чанкината могила за да се пуснат към Челебиковият вир. Там рибата беше по-малко и затова рибари почти не ходеха, ама скритите им намерения всъщност бяха да се цъмбурнат малко в реката,  та да поизтрият кирта насъбрала се през зимата.
Криво-право четата достигна до целта си. Хвърлиха въдиците и понеже още беше студено се заеха да кладат огън.  После се разсъблякоха и останаха по срамотии. Изведнъж се оживиха и с мощно "ура", галиба бяха в казармата се затичаха и бухната в студената вода. През следващите 10 минути почнаха да се плацикат и да си показват разни плувни мурафети, като деца. Пръв посиня Петела, разтреперя се и стъпвайки ситно се изхлузи от реката и седна близо до огъня. След четири –пет минути и Панта се нареди до него. А Лекият, се въргаля още известно време, като бивол предпазен от слоя мазнини, който вече беше започнал да се разтелва и по темето му, бухна се юнашки с финес за да се възгордее пред приятелите си и излезе от реката стъпвайки бавно и сигурно. Разтърси тяло си, като кучето на Дечо Скумата за да се отърси от водата и се нареди около огъня до рибарите. Слънцето почна да жули и тримата приятели започнаха да се отпускат.
Петела, който беше свенлив реши да покрие вече срамотиите си. Тъкмо, обаче, докато нахлузваше единият крачол на потурите си, месената на въдицата му се изпъна и тя застрашително взе да се накланя към реката. Петела разпъна големия чатал, но понеже беше нахлузил крачола се препъна, залитна и стъпи в огъня. Страдалчески физиономията му се изкриви, устата му се отвори и от гърлото му излезе рев, който  можеше да се оприличи с рева на мечка стръвница по време на размножаване. Сашо, направи кавак и се затъркаля към реката, от маневрата му обаче се разхвърчаха въглени и посипаха голото тяло на Лекият, който се препичаше като жабче, легнал  по корем върху речният пясък. Едно от въгленчета попадна между тлъстите му бълдъри и се спои с тях.  Разнесе се миризма на прясно изпечена сланина. Лекият, опита да се надигне колкото може по- бързо, но понеже килограмите го натискаха, потърси някъде опора. Докопа само потурите на Пантата, които се сушяха на храста до огъня, дръпна ги, но само ги свлече. После ревейки припълзя до близкото дърво, подпря се, изправи се, и понеже от болката беше много объркан с невероятна скорост се понесе вместо към реката, към Чанкината могила, сякаш щеше да търси спасение в къщи. Пантата остана незасегнат, но раздвоен и втрещен! И понеже Петела вече топеше крака си в Тунджа  се понесе колкото има сили след Лекият, викайки с пълно гърло:
- Към реката бе самсалак, към реката бягай.
Явно Лекият го чу, защото направи остър завой на върха на могилата и се понесе със страшна скорост към Тунджа. Мина без колебание покрай горящите потури на Пантат, които бяха попаднали в огъня след като ги беше свали от храста и заради високата скорост прецапа реката, и се цъмбурна във водата чак на отсрещният бряг.
Сега беше ред на Пантата да нададе вой, защото видя как потурите му се топят в пламъците на огъня. Обаче, понеже вече беше късно да ги спасява, седна примиренчески на брега и сякаш за да се успокои, тихо си продума.
-         Е-е-е, поне гъза ми е цял!
На четата се наложи цял ден да изкара на вира. Петела и Лекият не можеха да ходят, а пък Пантата отказа да отиде до село за помощ, защото потурите на Петела не му станаха, а на Лекият трябваше да ги дипли и постоянно да ги държи за да не се изхлузят:
-По добре да отида по орган- каза той-като ги знам нашенци, такъв прякор ще ми лепнат, че ще си го нося като фамилия.
Привечер, докато прогонваше с остена поредното говедо от синора, полският пазач Дечо Чимбела видя откъм реката да се задава странна група. Единият куцаше, другият ходеше разкрачено, а третият полугол и за да прикрие срамотиите, си беше вързал риза около кръста. Понеже беше тъмно и не можеше да ги разпознае, Чимбела  запокити остена в нивата, и понеже и суеверието му беше голямо, развивайки възможно най-голяма скорост се понесе към село крещейки:
-Таласъми-и-и-и, таласъми-и-и-и !
Тъй като в село нищо не оставаше скрито дълго време в кръчмата на Тасо Деляка дълго време се разправеше тази история. А четата на Петелала, Пантата и Лекият, я нарекоха четата на Таласъмите. След още една година всички в село ги знаяха само като  Таласъмите, а след още една, вече бяха забравели старите им прякори.
А Таласъмите, покротуваха месец- два, излекуваха раните, още два месеца не стъпваха в кръчмата за да ги позабравят и въпреки, че нямаха тази сила като преди пак започнаха да се държат като зевзеци, защото отвътре им идваше...

Автор: Николай Григоров /Shljko/

понеделник, 7 ноември 2011 г.

Духът на отминалото лято!

На тези които живеят край морето, няма да им се стори странно това което ще напиша и понеже трябва да започна от някъде, ще задам на себе си един въпрос, на който често отговарях като ученик, при попълване на лексиконите на съучениците си- „кой е любимият ви сезон?”.
            А така... сега ако трябва да пиша описателно сигурно ще ви отегча, затова ще подходя практично и ще карам направо. Някога обичах лятото, естествено когато бях по -млад и минавах за „гларус”. Ние които сме израснали в малки, крайморски градчета в които нищо не се случва през зимата, едвам докарвахме до месец юни, за да разрошим бритоните и да се впуснем в палави приключения...от всякакъв характер! Понеже често посрещах изгрева край скалите на Созопол и понеже кожата ми беше пропита от миризмата на море и водорасли, най- тежките моменти  в казармата преживях, когато трябваше да набивам табаните си по нагорещеният плаца, подканван от току що мутиралият глас на някой старшина школник, а вечер можех само да се усамотя с картичките, с образите на красиви, загорели, женски дупета изпратени от мои приятели, придружени с описателни текстове за плажни фиести с които съм се разминал! По принцип не съм злопаметен ама когато те влязоха в казармата, им го върнах двойно, а на някой дори тройно....!
Толкова ми тежеше, че изпуснах сезона, че по време на първият ми домашен отпуск, вместо да се прибера направо в къщи кривнах към бургаският булевард, свалих обувките и въпреки, че температурата беше около нула, нагазих в морето за да позамириша малко на него, вместо на войнишки партенки. Даже се опитах да си го представя как е изглеждало през лятото но само за около три минути, защото толкова издържах в студената вода. Пък и към действителността ме върнаха няколко гларуса, които с грачене минаха над мен и решиха да освободят червата си. Прибрах се в къщи омазан, ама и дори и това не можа да помрачи настроението ми!
С времето нещата се промениха, бритона ми вече е прилично подстриган и постепенно духа на лятото започна да ми идва в повече, защото от плажните фиести ми остана само спомен, а пък от работа опуска не мога да си взема! Тази година отидох четири пъти на плаж и то заради жена ми. Аз съм рекордьор! Комшията ми си остана с текезесарският тен, на потник и черен от колената надолу, защото се движеше цяло лято с три-четвърти гащи. Един път отидохме с неговото семейство на плаж и се оказа, че той е атракцията, даже се снимаха три-четири пъти с него. Пък и риба в морето вече няма, така че и без хоби си останах! Единственото предимство е, че вече не изпадам носталгично-депресивни състояния в края на сезона.
            Отново е зима, все ми е едно. Ако трябва да съм честен, като дете бях влюбен и в този сезон, а сега въпреки, че ползвам отпуск, скучая! Само семейството ми е щастливо, защото печката в къщи постоянно гори и е топло, ама като си помисля, че ще трябва 15 кубика дърва да пренеса до вторият етаж....!
            Май, духовете, на всички сезони са си заминали за мене! Да са живи и здрави приятелите ми, защото те ме карат да се чувствам винаги млад, на плажни фиести, седнал на брега на созополските скали по време на изгрев, пък дори и през зимата!!!
 
Речник за архаични изрази ползвани от старчоци като мене.

Лексикон-тетрадка в която по мое време събирахме мнения на съученици, като ги карахме да отговарят на различни тъпи въпроси.
„Гларус”-младеж с излишък на тестостерон, който търси мимолетни връзки за бърз секс.
Текезесарски тен – тен който получаваш, когато дълго време работиш на полето по потник и къси гащи.
Партенка – парцал, който увиваш по специален начин около крака си преди да сложиш, обувката. Смисъла да се научиш да ги носиш, е че в казармата, бързо крадяха чорапите.
Бритон - перчем, алаброс- най-важната част от косата ти.

Автор- Николай Григоров /Shljko/

петък, 4 ноември 2011 г.

Възходът и падението на един льохман - Ради Сламата.


            И той е от селото на Пацо Келеша! От малки бяха все заедно ама характерите и мурафетите им бяха различни, пък и външно много се различаваха. Пацо, беше едно джезве кости, а пък Ради висок и широкоплещест, имаше  вид на мускусен бик но беше благ като агънце. Викаха му „Сламата”, защото косата му беше толкова руса, че лятоска по жътва от слънцето ставаше бяла. Имаше странно чувство за хумор и малко от земляците му го разбираха. Повечето го намираха глуповат пък и говореше бавно, дето се вика с две изречения можеше да те приспи.
Силата му беше в полската работа ама по време на изборите за кмет взе правилната страна и имиджа му израсна в обществото, щото за заслуги към партията го назначиха за горски стражар. Изведнъж стана желан ерген и момите от половин село се натиснаха да му дават нишани за благоразположението си, ама той нали си беше льохман не включваше и постоянно пропускаше шанса си да завържи някой любовен романс.
На втората година от мандата си се поокопити, явно компанията на селският елит му се отрази благоприятно, щото по тежко започна да говори и започна да използва сложни за тамошното общество думи, като „цивилизация”, „реверанс” и „рандеву”. Е... вмъкваше ги в изреченията не където трябва ама това не правеше кой знае какво впечатление на събеседниците му, щото или не разбираха значението им, или трябваше да прескочат до забранената гора за да докарат хубави дърва за зимата.
На третата година осанката му се изпъна още повече. Смени цървулите с обувки и  завъртя мустак. Речта му беше станала по-стегната пък и се беше научил да дава само с поглед надежди на разбитите от любов момински сърца. Възгордя се, изправи гребена и започна да се държи, като петел в курник. На два пъти беше на път и да си навлече гнева на Самсарският род ама понеже беше човек със служба, размина му се на косъм, пък и две платформи с дърва обезщетение даде.
Четвъртата година мина много бързо, докато набере смелост да свие гнездо дойдоха изборите. Половината от момите се изпоженеха, а той за съжаление взе погрешната страна и новият кмет му взе службицата. Силата му изведнъж се стопи. Осанката му стоеше така изправена само още една година, ама като я огъна лятоска да върза снопи от работата или от времето му се сви и остана така наведена. Сложните думи които употребяваше вече дразниха съселяните му и започнаха да го вземат на подбив. Сложи отново цървулите и като че ли за да скъса с миналото, обръсна и мустака си.
Момите които все още опитваха да случат на подходящ жених взеха да хвърлят нишани на Богдан Ръба, щото поради „високата си образованост” и правилното си отношение към партията, беше назначен за секретар на кмета. Ради усети, че губи почва под краката и се разбърза, прати на три места годежари ама заради промяната на общественото му положение грубо беше отхвърлен, даже и от Самсарският род.
В края на годината Сламат, беше влязъл в дълбока депресия. Спря съвсем да говори и когато ходеше погледът му сочеше все в земята. Започна да се отдава на самосъжаление и по-често взе да посещава кръчмата. Само Пацо Келеша беше доволен, че с приятелят си пак са заедно. И понеже не му беше безразлично душевното му състояние, набързо го завъртя и го сгоди за сестрата на жена си, Бона Рядката, която беше с 15 години по- голяма от него и като зестра му докара 3 деца.
Дълго време след това в кръчмата, разказваха история за възхода и падението му само, че от съжаление или от проклетия всички обвиняваха за несгодите му новият кмет, нищо че вече се бяха завъртели няколко след тази история ама нали трябваше да си го изкарат на някой! Пък и по правило след избори всички българи стават опозиция, особено тези, които не могат да бръкнат в кацата с меда.

Автор: Николай Григоров /Shljko/

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Що се правим на ощипани девойки?!

Ле-ле изчерпаха ми се сюжетите за разказите покрай изборите. Споменавам ги отново защото си мисля, че толкова много се говори за тях, че вече почти нямаме какво да си кажем по блоговете. Дори, и след като минаха, пак натискат мозъкът  ни и можем да напълним една страница с глупави анализи, без да кажем нищо съществено - ама то и това си е майсторлък.
От толкова много информация чак ми се задръсти въображението. Събуждам се и заспивам с изборите, макар че вече минаха и какво толкова невиждано стана?! Всеки път едните печелят и другите печелят, а пък тези дето хич ги няма обвиняват тези дето са ги спечелили, че са ги фалшифицирали и всъщност, загубели няма! „Дежа вю”, хайде сега ми кажете, какво ново има, че трябва да се правим на „ощипани девойки” и да подскачаме, като че ли някога в България са се провеждали честни избори?! При нас най-доброто и сигурно инвестиране е във властта, така че пари  винаги ще се наливат преди и по време на избори. Освен това мизите паднаха много заради кризата и дори партии със скромни възможности, можаха да си позволят, да похарчат стотина хиляди лева, за да се докопат до лостовите за управлението, и.
Ако сте забравили, какво беше преди две или преди шест години, отворете си книгата „Бай Ганьо” и вижте Алековият герой, как печели избори. Страхотно е нали, малко методите са се променили, ама днешните са по чалъмлии. Така ще те завъртят, че дори няма да разбереш, че са правели мъжка любов с тебе, пък и дори да разбереш, ще си замълчиш, щото хем е срамно, хем ненадейно ще ти стане ясно, че след като са те издебнали в гръб, това което ти се е случило е най-невинното! Затова ако не харесвате мъжка любов, не ставайте активисти на политическа партия по време на избори, защото от физиологията,  знаем какво става с тези, които често я употребяват....., започва да им харесва! Всъщност, кой съм аз, че да съдя хората, пък и вече нищо не може да ме учуди. Само много ме дразнят, тези от средствата за масово осведомяване, дето уж са принципни и независими, апък всъщност са толкова зависими, че чак са безпринципни!
Уважаеми съграждани, отправям Ви, предложение, от сега да се „подготвим” за следващите избори,  за да не си губим времето в ялови анализи по блоговете. Няма да са честни и пак ще се дават пари, защото любовта към властта, си ни е национална черта, много си я тачим, а пък сме и много бедни. И да няма отново „ощипани девойки”, дето пак няма да си спомнят, какво точно е станало на тези избори! Същото ще е, дори си мисля, че ако седна и им направя „задълбочен анализ”, освен че ще напълня блога си със драматични, хумористични, сатирични, социални и други публикации, ще  мога да напиша сценарий и за това, как ще протекат, и кой ще ги спечели! Естествено, този който е най-чалъмлия!

Автор:Николай Григоров /Shljko/ 

сряда, 2 ноември 2011 г.

На учителят с любов ли ?!

           
Някога, немного отдавна упражнявах професията учител! Сбъднах детската си мечта, защото по времето когато учех, професията учител беше престижна и добре заплатена. Моите преподаватели бяха уважавани в обществото и почитани от учениците си- пример за подражание, отдадени напълно на професията си, концентрирани, знаещи и можещи. Не им се налагаше да доработват нещо допълнително за да съществуват. Не трепереха пред всеки родител с болни амбиции, който може да им направи живота черен, стига да посегне към портфейла си. Не трепереха и пред всеки ученик с лумпенско поведение, защото в края на краищата беззащитният ще се окаже той. Не бяха безразлични към професията си, защото резултата от техните усилия беше знаещо и можещо поколение с провокиран интерес към учението, стремящо се да обогатява знанията си и да развива уменията си.
Днес е деня на „Народните Будители” светъл празник! Казвам го без сарказъм, защото всеки нормален човек би осъзнал, че Те, са хората които са съхранили българската нация и са я прекарали през огъня на робството за да просъществува и до днес. Обаче, някак си не ми е празнично и весело, не ми е и спокойно на душата! Къде отиде духа на „Народният Будител”?! Беше зазидан в основите на луксозните вили и занитен в рамите на скъпите возила, защото това което можеше да получиш с образование, сега можеш да имаш с парите на татко! Какъв е смисъла да се учи щом така или иначе ученика ще получи диплома и то ако не е заради баща му, ще е заради директора на училището, защото ако ТОЙ негово превъзходителство УЧЕНИКА напусне, държавата ще накаже училището с орязване на 1000-2000 лева от бюджета на училището. Ами то не само да му простиш всичко на този ученик , ами с баница и боза всеки ден да го посрещаш!
Знам ще кажете- има принципи и те трябва да се спазват. Принципи може да има само когато обществото не ги прегазва, защото принципите и етичните норми се създават и защитават от него. Ама ние като българи сме свикнали да обвиняваме за всичко, другият.... този който е най-беззащитен и най-малко виновен за това което става в държавата ни! И кой всъщност наказва родителите затова, че децата им не ходят на училище, не учат, употребяват наркотици, алкохол и бият техни преподаватели?! А, да, учителите са виновни за всичко...!
Тъжно ми е за бившите ми колеги! Превърнаха ги в марионетки и ги принудиха да прегазят принципите си, защото жестоко се борят за да оцелеят. Може би разбрахте, защо изоставих учителската професия- заради по-добро заплащане и за да не гледам беззащитно, мутрите на лумпените и родителите с болни амбиции и дебели портфейли! И най-вече,  за да не ставам пряк  свидетел на унищожаването, на българското училище!

Автор:Николай Григоров /Shljko/