петък, 30 декември 2011 г.

Откровение

Художник: Аlex Alemany
























           Ще облека одеждите на залеза ,
                   в очите си - звездите ще запаля !
           Ще впрегна в колесница златна вятъра
                   ще те намеря
                                              и ще те омая...
           Ще стъпвам тихо ,
                       за да не смутя съня ти ,
           от любовта ти -
                       завивка ще си сътворя ...
          Ще притихна кротко до сърцето ти ,
                   ще съблека душата си до голотá...
          Ще те даря с безсънната си нощ
               и с наниз
                          от мигове щастливи !
           Ще  стъпвам тихо ,
                            за да не смутя съня ти
                            и ще си отида ...ще си отида...






Автор: ENY - гостуващ блогър

вторник, 27 декември 2011 г.

Та-рам-там-там... /неизпратено писмо/


Краят на една кедрова гора. Поляна с искрящо-зелена трева и много цветя. Гората свършва с отвесна скала, откъдето се вижда океанът. Тъмносиньото преобладава ума. Понякога се трансформира в индигово, вероятно-игра на небесата... Никога не успявам да уловя докрай трансформацията на цветовете, защото чакам теб...
Вглъбена, за да не пропусна стъпките ти. Но...после разбирам това.
Винаги идваш зад гърба ми и за първи път не ме е страх от тази посока. Там, светлината не свършва-няма нощ, но миговете са кратки... Ти познаваш ли това място, скъпи?
Не разговаряме. Прегръщаш ме...и знаем всичко. Последният път ми беше много сърдит, но пак ме прегърна. В твоя чест зазвънтяха кедрите и засвириха на арфа по лъчите на слънцето!
Тогава открих още един от твоите навици-да изтегляш дясното ъгълче на устата си и да притваряш очи, когато триумфираш вътрешно...
Когато мислим, че обстоятелствата не са на наша страна, се промъква Тъгата. Исках да те питам, дали Тъгата има това право по презумпция или си го е присвоила -като крадла в нощен мaгaзин ...
Закичих Вината на разстоянието. И на зимата. Зимата е красива само в планината...
Знаеш колко специален си за мен в Живота. В Живота. За по-натам не зная, защото не съм усвоила умението да проглеждам в бъдещето...Ако можех и ти ме беше попитал, щях да ти кажа още в началото. Защото те познах, преди да те познавам...Не отричам стойността на двупосочните пътища. Все някога те ще преживеят триумфа на своя кръст...Това е...Многоточието е за финес...

                 Зеленото на тревата
                 се взря в очите ми...
                 Аленото на залеза
                 се спря на устните ми...
                 Та-рам-там-там ,
                 та-рам-там-там....


Автор- ENY-гостуващ блогър

неделя, 25 декември 2011 г.

МОЛИТВА


Тиха , бяла Коледа...Скъп блян , преживян в моите български спомени...След нощта на седемте ястия и питка с паричка-късмет , идват обич , надежда , искрящи лица!
Тиха , българска Коледа ...В бялата тишина да чуем ритъма на сърцата си - дали добре утъпкваме Пътя , по които след нас ще вървят децата ни ?! Дали не пропускаме да отместим някои камък , дали все още имаме приятели ?!
Бялата тишина е основа - без примеси , без киселинни остатъци...Живият огън на една запалена свещичка, да бъде наш приятел ! И да ни пречисти. До коледно бяло...
В безмълвна молитва те молим , Господи - искрица от аленото на Звездата дай ни ! Да осветява Пътя ни . И да се вижда колко сме бели...Тиха , бяла , българска Коледа ви пожелавам , приятели... 



Автор:ENY -гостуващ блогър.

петък, 23 декември 2011 г.

В какво се превръщат, мечтите ни!


            Традицията повелява, на този празник да сме щастливи! Звучи като халтура, обаче, вярата е източник на щастие, а пък е и време да помечтаем. За тези, които не са скъсали напълни с детството си /щастливци /, момента е най- подходящ, макар че подаръците под елхата започват да предизвикват противоречиви чувства. Някой мислят за това, как ще ги осигурят, други с какви средства ще си ги набавят, а трети с какво ще ги изненадат. Все пак, за всички е време да помечтаем за повече късмет и да повярваме, че щастието идва при тези които го търсят, защото търсенето на други отговори, само ни обезверява и ни докарва допълнително, депресия.
            Въртя се от няколко дена из блоговете и започвам да се притеснявам, че българинът, тази година е по- песимист от миналата! Очевидно е, че коледният дух го клати по-различен начин и се разпилява, а пред коледната депресия е пуснала пипалата си, стиска сърцето му и не дава да се отпусне за да забие ритмично. Един е получил предизвестие за съкращение, друг е отегчен от търченето по магазините, а трети мисли как да се справи с мизерната си пенсия, за да докарат настроението на масата си! Всъщност, трябва ни много малко за да се почувстваме добре! Достатъчно е приятелите и близките ни да са около нас, да си повярваме, да помечтаем, да се опитаме да бъдем благородни, за да можем да си простим грешките. Някак  трудно обаче, намираме правилното решение, защото сме късогледи и се оглеждаме само за това, което може да ни се случи, а не за това, което можем да променим!
Аз, имам една рецепта за пред коледна депресия... да помечтая! Намирам музика, която харесвам, затварям очи и...мечтая! Все още, мога! Все едно, пиша приказка...,като в детството си! То, май, всичките ми приятели са такива...чалнати! Даже, по едно време имах идея, да организирам вечер на мечтите. Там, всеки трябваше да разкаже нещо свое, лично и несбъднато. Не ми стигна кураж да го предложа, защото това е прекалено интимно.Също, като да бръкнеш в мозъка на някой и да му направиш дисекция, а след това да оголиш душата му.
Всъщност, какво ли пък става с мечтите ни?! Колкото и да се напъваме, стават все по- скучни. Реализма, започва да пречи. Не можем да мечтаем, за други професии, за друго обществено положение или пък да станем по- млади! Цветът в тях започна да изчезва и те, стават все по-сиви! Някак си контурите им се сливат и се заличават! Май, започват да изчезват! Въпреки това, има надежда...децата ни, за тях си заслужава да помечтаем!
Всички Ви, познавам отскоро, по-блогърски, без обвързване. Дето се вика ако се срещна с вас, по улицата едва ли ще ви позная. Обаче, опознах душите ви, и не може да ми се отпусне сърцето когато виждам, колко много нещастни, има между Вас! Уви, Коледа не е това, което може да бъде, ако Вие, не сте щастливи! Затова си пожелавам, да ви се изпълни сърцето със радост, да си простите, да простите на другите, да обичате, да ви обичат, да се съберете около трапезата със семейството си и да МЕЧТАЕТЕ! Защото, нямаме основание да не мислим, че живота е прекрасен и сме истински късметлии, защото сме имали невероятният шанс да се родим, за да го опознаем!
            ЩАСТЛИВ СЪМ, ЧЕ ПРЕЗ ТАЗИ ГОДИНА СЕ ЗАПОЗНАХ С ВАС! ВЕСЕЛА, КОЛЕДА, НА ВСИЧКИ!


Автор: Николай Григоров/Shljko/

петък, 9 декември 2011 г.

Сезонни мисли

Зима
Ти знаеш ли какво е самотата,
във дългата ,студена зима,
когато даже ключа на вратата,
напомня ти, че още време има?


Пролет
Откъсвал ли си първото кокиче,
зарито в сняг ,но пълно със надежда,          
а казвал ли си истински: Обичам те!?
Това със слънчева енергия зарежда.


Лято
Минавал ли си в друго измерение,
очаквайки любимата на среща,
когато тя ,със малко закъснение,
ти подари целувката гореща?


Есен
А виждал ли си как отлитат птиците,
през есента, към топлите страни?
А чувал ли си после жиците,
как плачат?Може би боли?


Сезони четири , съдби безчет...
а чувствата не знаят география.
Една е любовта - за наш късмет!
Останалите-просто биография!




Автор: Мария Димитрова Френгова -гостуващ блогър.

сряда, 7 декември 2011 г.

А-а-а бе...,празници през делници!


            Никога не си бях мислил досега, че ще ми се наложи да пиша за махмурлука. „Наложи” не е най-точната дума, ама цял ден ме кара на унес, че и мисълта ми не е много ясна. Затова  да ме извинят кръжочниците по правопис ако допусна някоя граматическа грешка, дето се вика мозъка ми е в стрес от снощи насам.
            Хубаво е, че си намираме постоянно поводи за празници! Тази дума може би ние, българите сме я измислели, защото имен ден само ние честваме. Уж, да почетем Светията си, пък ядем и пием като за последно, та почитаме основно себе си, дето се вика търсим си повода. Традицията е хубаво нещо и това е един от любимите ми празници, но както е писано и както е в живота, човек за всичко си плаща. Ако е само главоболие е чист късмет, ама този път го нямах, защото преборването с трапезата стана много бързо и за кратко. И с тайфата не се бяхме виждали отдавна, имаше много теми на разговор, а с разговора върви и алкохола. Че и вече не танцуваме, като едно време, ами се застояваме повече по масата, а то като си ударил лактите там какво друго да правиш, освен да се натъпчеш с всичко което може да влезе през устата.
Понеже пък е делник, а пък е и празник, и следва пак делник, бързо се подтисна празничният дух, че някъде по средата на кратката вечер пак заговорихме за работа. Ай да му се е....!Бе, българинът си е българин, уникален и неповторим. На празници говори за работа, на работа за празници и никога не е напълно удовлетворен. Това даже сме го превърнали в национален спорт. Най- трудно обаче е на сутринта, макар че и вечерта си е бива, ама тогава можеш да потиснеш страданието си и не го излагаш на показ. Обаче, когато трябва да се приготвиш за работа.....!
Мислех, че съм му хванал цаката, редуване на топъл и студен душ, ама......, днес не помогна, пък и „алказайцер” забравих да си взема! А бе, изложих се, като пръв новобранец. Ха сега да видим и какви управленски решения ще мога да вземам ....! Ей затова, трябва със закон да забранят празниците през делници, защото ходенето на другият ден на работа си е живо наказание и най- вече тогава си плащаш за безволието и лекомислието от вечерта!
            А иначе, много хубаво си изкарах, ама сега боли и сигурно два –три дена ще съм само на туршия, за да затегна корема.  И като гледам календара, през следващите четири години ще си посрещам именният ден все през делнични дни. Или ще трябва трайно да променя навиците си или ще трябва предварително да си взема болнични. Диагнозата от сега  могат  да ми я поставят, ТЕЖЪК МАХМУРЛУК!


Автор:Николай Григоров /Shljko/ 

понеделник, 5 декември 2011 г.

ЛЮБОВЕН КАЛЕЙДОСКОП

На съпруга ми Ангел



Искам да съм слънце!
Да огрея
мислите ти мрачни,
и превърна ги в прозрачни!


 
Искаш да си облак!
В сянка бяла
нежно да ме скриеш
и в мъгла любовна ти да ме обвиеш!


 


Искам да си капка дъжд!
Да тичаш
бързо по лицето,
търсещ пътя към сърцето!




 
Искаш да си птица!
Да ме вдигнеш,
там далече в небесата,
и на Рая да отвориме вратата!




 




                                                                         Искаш да съм твоя!
                                                                                 Зная!


                                                                         Искам да си с мен!
                                                                              До края!




Автор:Мария Димитрова Френгова - гостуващ блогър

събота, 3 декември 2011 г.

Со кротце, со благо, со малко кютек.

Рисунка на Чудомир
По разкази на дядо ми, за истински хора и събития!



            Беше, късна зима. Стрехите на къщите се огъваха под тежестта на падналият през нощта сняг, който застрашително се беше надвесил от ръба им, сякаш да се изсипе като лавина. От комините  се извиваше дебел като къделя дим, който даваше да се разбере, че баджите и камините бяха добре разпалени и създаваха на човек усещане, че е топло и уютно даже и като стоеше отвън на пъртината. Слънцето грееше, но вятъра издухваше топлината му още преди да се е докоснала до земята, а врабчетата накацали по дърветата се бяха издули като глухарчета и се натискаха едно в друго за да се стоплят. 
               Старият орех в двора на Самсарови, беше огънал яките си клони от тежестта на падналия през нощта сняг и от далече можеше да го объркаш с беловлас старец. Под него Кольо Самсара  впрягаше старият кон, а челядта му изнасяше от къщата големи бухчи и ги трупаше върху каруцата. Беше време да тръгват, защото до Казанлък имаше 30 километра. До вечерта трябваше да пристигнат, инак свареше ли ги  нощта на пътя щяха да измръзнат. А пък нито коня, нито каруцата ги биваше, а  и челядта много- пет пъргавелчета да са живи и здрави и все мъжки. Не му беше на сърце на Съмсара това пътешествие, но малкият му брат баш през зимата беше решил да жени големият си син:
-Градски му работи -промърмори на себе си Кольо. Забрави как по цял ден ручаше хляб и лук докато търчеше след говедата по пасищата, сега много изтънчен стана... Ама баща ми е виновен, прати го да учи в Казанлък и там си остана. Цървули не е обувал вече 20 години, ама когато му пращам армагани от село, не отказва!
            Опъна Кольо, повода на коня назад и се настани зад него. Челядта наскача като бълхи върху каруцата и я огъна. Слезе Самсара, огледа я от страни, поцъка с език, като че преценяваше дали ще издържи на този дълъг път и после се провикна с колкото му глас държи:
-Айде ма Гино, слънцето залезе ма.
От къщата на бегом се измъкна стрина Гина. Да и се чуди човек как развиваше такваз скорост с тези килограми! Ама и лошотията на Колю май я мотивираше да не чака втора подкана. Стрина Гина, превъртя ключа на външната врата и се настани върху каруцата до съпруга си, като я накара да изскърца. Самсара, слезе отново да я огледа, изсекна се шумно и като се повъртя още минута-две, сякаш размишляваше дали наистина да предприеме тази авантюра, се качи отново, взе поводите и изплющя с тях, мършавият кон:
-Хайде Вихре, аиде братко, че голямо тегло те чака днес- после дебелашки се изкашля и сякаш продължи да говори на себе си. Ей-й-й, какъв кон беше, каква мърша стана, за смях на магаретата.
В очите на коня проблесна пламък, напъна се и помести каруцата и постепенно я задвижи, ама докато превърти колелата ушите му клепнаха отчаяно, сякаш прецени, че задачата му ще е непосилна. Така тътрейки каруцата, мършавият кон прекара семейството по центъра и се отправи към кривият мост, който беше в края на селото и беше много тесен, ама иначе трябваше да се обикаля от другият край на селото и да се мине по пътя за Чанкината могила, а той беше толкова стръмен, че Вихър сигурно още там щеше да остави силите си.
Наближавайки моста обаче, от другата страна се зададе друга фамилия също така многобройна, с които Самсарови бяха във вражда. Дечо Скумата се прибираше от пазара натоварен до горе със стока. Конят му млад и напет стъпваше с лекота, а каруцата му се носеше като каляска без затруднение и се полюшваше леко, защото лежеше върху пружини на колелата си. Дечо също имаше пет деца и все мъжки, а Скумовица беше налята като Самсаровица, ама устата и проклета. В домът им тя се разпореждаше, като се държеше строевашки и не допускаше неподчинение, а Скумата, отдавна примирил се с положението, закачливо се обръщаше към нея по войнишки, като я наричаше "поручик".
Като се видяха отдалече двамата противници, биха по един камшик на конете си за да преварят на моста, ама стигнаха почти едновременно. Двете семейства застанаха от двата края на моста и се зачакаха. И понеже не си говориха,  гледаха се изпитателно почти пет минути, преди Скумовица да наруши тишината, защото дълго не можеше да потиска проклетията си:
-К,во ма гледаш бе Кольо, ай отмести каруцата си, нали видиш, че сме натоварени със стока.
Лицето на Съмсара се изпъна от напрежение, ама за пред децата се въздържа и с нисък тон, сякаш не чу какво му подвиква Скумовица се обърна към Дечо:
-Дечо, много ти се е снижил гласът бе, чак не се чува, или е вярно що разправят хората в село, че във вашща къща петела е Скумовица, а ти си май кокошката.
Тази обида въздигна мъжествеността на Дечо. Надигна се той от каруцата, че като се провикна колкото му глас държи, сякаш за да го чуят всички в село:
-Кой бе, Кольо, за мене ли говориш бе?! Един мъж може да се прецени по това, какъв кон кара и какъв имот има! Кат ти гледам крантата, май отдавна си загубил мъжеството си.
Сякаш за да засили ефекта от казаното Скумовица, взе да се хили мощно, като караше цялата каруца да се тресе. Стрина Гина, която минаваше за кротка жена не издържа заради поруганото достойнство на мъжът си, изчерви се, смъкна забрадката, слезе от каруцата, наближи към моста за да я чуят понеже гласът и беше тих и се провикна колкото може:
-Коня не е важен Дечо, кон се купува, ама тази маймуна дето се вози до тебе, до гроб ще си я влачиш и отърване от нея нема.
Кольо беше изненадан от красноречието на жена си, която в къщи почти не говореше, но докато и се възхищаваше, покрай главата му прелетя топка сняг и се пльосна върху главата на големият му син Тодор. В суматохата никой не беше видял как челядта на Скумови, беше минала зад каруцата и предприе атака със снежни топки.
Последва бърз отговор от страна на Самсарови, децата им се смъкнаха по склона на коритото на реката за да скъсят разстоянието и отвърнаха на огъня. И тъкмо когато Скумовица се готвеше за ответна реплика, една снежна топка я плесна точно по челото, че възпря устремът и, и я накара да седне.
- Кольо-о-о -провикна се Скумата. Дай да се разберем кротко, щото нещата надебеляват- кръв ще се лее.
Замисли се Самсара и тъкмо да сключи примирие, Скумовица изтърси реплика, която го вбеси и го накара преждевременно да приключи с преговорите.
-Гино, прибери си въшките, щото едвам удържам синовете си! Ще ги смажат!
В това време Скумови, бяха превзели другият бряг и тъй като резултата от боя със снежни топки беше незначителен, преминаха на буци кал. За да не останат назад Самсарови стигнаха до водата, за да се докопат до камъните и сега вече пораженията взеха да стават големи, защото войната взе да става безмилостна.
Тъй като Дечо беше плах човек, разбирайки, че боя навлиза в решаваща фаза и не без притеснени отново подкани Кольо:
- Кольо, дай с благо да се разберем бе чо......
Не можа да довърши, защото една голяма буца пръст прелетя и го пльосна по тила. Това най-вероятно беше приятелски огън, защото дойде отзад, сигурно някой от децата му в объркването го беше замерило. Ама понеже Самсаровица вече се беше наела, изправи се пак възнак върху каруцата, и като разярен хипопотам с всичка сила изрева.
-Ей недоносчета, чавка ли ви е изпила акъла бе, кучета недни я-я-я!
Изведнъж стрина Гина се преобрази, без да каже нищо, притича като лъвица, която брани малките си и се хвърли върху Скумовица в каруцата, като я повали и я докопа из отзад за косата. Настана голяма борба при която Дечо, беше изритан, а каруцата му започна да се огъва из под тежестта им, сякаш всеки момент щеше да се прекърши. Децата, като видяха битката горе на моста минаха също в настъпление. Двете фамилии се срещнаха някъде по средата на реката и започна меле без правила. По едно време всички се бяха струпали възнак и всеки се биеше сам за себе си, за да оцелее.
Добре е, че разума в Дечо и Кольо проговори- разтичаха се разтърваха ги и ги усмириха. Най- трудно им беше с двете жени, така се бяха вкопчели в косите, че им трябваше 15 минути докато ги разделят, но докато ги дърпаха, обърнаха каруцата, стоката се търкулна и част от нея цамбурна в Тунджа. От устата на Скумовица още 15 минути излизаше пяна и фучеше като фурия, ама никой не и обръщаше внимание, защото всички бяха изтощени от борбата, а пък и децата бяха премръзнали.
Направи се бърз разбор на загубите. При Скумови имаше две пукнати глави, навехнат глезен и изкълчен лакът. На Скумовица и липсваше кичур коса отзад, фустата и беше раздрана, а върху лявата и ръка Самсаровица си беше оставила зъбите. Едната пружина пък на каруцата на Дечо се беше скъсала и той я оплакваше сякаш това беше най- голямото нещастие, което му се беше случило през този ден. Загубите при Самсарови бяха по малки- само две пукнати глави и един премазан пръст. А пък стрина Гина мина само с едно зачервено ухо. Като цяло бяха спечелили битката.
Кольо Самсара, след като събра сили обърна каруцата и я подкара към дома си явно притеснен, че щеше да пропусне сватбата на брат си. Ама пък победата го изпълваше с гордост и тайно, и любовно с възхищение поглеждаше стрина Гина, като поглаждаше мустаците си сякаш мераците му се бяха оголели и замисляше на жена си, романтична вечер след като приспят челядта. Май, тогава, стрина Гина зачена с единственото момиче във фамилията. Така е понякога, нещастието дава тласъка на щастието, защото живота сам намира баланса между доброто и лошото!


Автор:Николай Григоров /Shljko/