понеделник, 31 октомври 2011 г.

А сега накъде ?!

            Настъпвам вече четиридесет и пет години, и започнах да си задавам въпроси, които само преди една петилетка биха ми се сторили незначителни. Търся отговори, които всъщност не са отговори, защото една истина няма и като погледна по-философски на живота си установявам, че той е само един миг от вечността- за мене важен но за останалите надали. Всъщност, какъв е смисъла да опознаеш само този миг и защо това трябва да е толкова важно, след като не зная накъде отивам ?! Сигурно има смисъл, но живота  нито е започнал с мен нито ще приключи, само на близките и на приятелите ми ще им домъчнее за известно време и после всичко ще е само спомен, а след това забвение.
Не мога да твърдя, че много съм разочарован. Може би естествено съм стигнал вече до този етап в живота си в който намирам смисъла да съществувам, само за да обгрижвам  тези които ме наследяват. Сигурно това е зрелостта. Както казваше прабаба ми-  „живота е един сън” и ти преминаваш през него набързо, докато поемеш следващият си дъх, без да имаш време да смениш сценарият, защото никой не знае каква ще е следващата сцена, кошмар или сбъдната мечта. Само едно е сигурно- рано или късно няма да се събудиш!
Часовника ми вече започна да брои обратно. Много хора, които обичах и на които се възхищавах напуснаха този свят и Аз, по- философски взех да гледам на живота, защото вече наистина сериозно взе да ме интересува- „а сега накъде”, отново сън или пръст... и кое всъщност е по-добре да ти се случи?! На този въпрос не мога да дам отговор, защото твърдо не зная какво точно искам, и не предполагам- какво ме очаква. Всъщност не съм ли част от експеримент и не съм ли аз опитното животинче което ползват, за да докажат поредната хипотеза, за преходността на самата вселена. А кои са тези, които всъщност експериментират с мене?!
            Ето на, казах ви, че вече съм настроен философски и си задавам разни, идиотски въпроси. Започнах, обратното броене, нямам мечти, изпитвам само огромна обич към тези, които ме наследяват! Дано те отговорят на въпросите, които вече напъват душата ми или по-вероятно е и те да се примирят като мене и да чакат да видят какво ще им се случи!

Автор: Николай Григоров / Shljko/

петък, 28 октомври 2011 г.

Пацо Келеша

     По разкази на дядо ми, за действително съществували лица и събития

          Той е от съседното село- диване и половина! Иначе голям музикант- като разпънеше акордеона и като му заиграеха пръстите, душата ти да излезе от тялото и да затанцува, ама проклетията му нийде я нямаше, все бой ядеше и то ей тъй, за бели дето не вървяха на морала на съселяните му. И да речеш, че от боя ще се смири?! Натискаше амбицията му още повече, като все едно да развееш пояс на селският бик. Проклетията му се удвояваше, а понякога и утрояваше, чак докарваше опонентите си до лудост, та дори животът му на косъм вися един-дваж. Затова отрано, нашенци го прекръстиха на Келеша. И понеже в село прякорите се лепваха, като гладни мухи на биволско шкембе, след два месеца никой вече не си спомняше, каква беше фамилията.  
           Отрано Пацо се пръкна в селото ни, защото осиротя. Отгледа го вуйчо му- Дечо Котора. От него научи две основни неща, върху които гради животът си: да смучи като змей шльоковица и да разгъва акордеона, като виртуоз. Дойде едно джезве кости с два скъсани цървула и един навущ, а потурите му от кръпки бяха загубели цветът си. Вместо пояс вързваше гащите си с троскот, ама носът му който беше дълъг и нахален, все в небето сочеше. На никой метан не правеше, затова бързо селският елит го намрази. Пък речта му вървеше, като по вода и още докато беше научил три акорда от акордеона, започна да стихоплетства и да нарежда песни в които осмиваше недостатъците, най- вече на заможните. И понеже преди всичко българинът мрази тези които имат повече, Келеша бързо вдигна славата и се намести удобно между нашенци, които всъщност бяха същите диванета като него.
За кратко Пацо, влезна в най- добрият селски оркестър. Един път обаче на събор в съседно селото, след като ударил една бъклица с ракия, провокирал местните, като нарочно ги нарекъл и то с поздрав от музикантите- вместо карагюзлии /в превод чернооки/, както биле известни в нашият край, карагитлии /в превод черногъзи/. Отприщил гнева на бабаитлъка, че като налегнали като мравуняк целият оркестър... На Дечо Каята, избили двата предни зъба, че до края си горкият, цвъкаше и съскаше като питон. На Тольо Свирука му изтръгнали кларинета от ръката и му го върнали върху главата, че от там му остана тика, дето при примигване лявото му око се затваряше преди дясното. На Келеша пък му нахлузили тъпана на Доньо Куция отгоре, че като го обърнали с него в Тунджа- едвам го спасили от удавяне. Ама като го извадили, поел два пъти въздух и разпънал отново акордеона все едно нищо не било се случило, и проклетията му с проклетия пак наместил думата "кара гитлии" в една от песните, та трябвало да се спасяват с бяг, три пъти прецапвайки Тунджа. Добре, че ги посрещнало подкрепление от нашенци гурбетчии, които се връщали в село, иначе не се знаело как щяло да приключи това преследване. След това оркестъра се разпаднал и Пацо сам трябвало да вади хлябът си.
Друг път ядоса сватбари в павелбанско, като нарекъл булката по прякорът и- Дена Рошавата. И то пак така, с поздрав от оркестъра. Този път късмета му изневерил, щото сватбарите го застигнали на Чобанската поляна, па като го запукали със сопи... Бухат, костите му пращели, а той като поемел малко въздух, вкарвал по някоя реплика, само колкото да ги ядоса повече. Уморили се хората, най-накрая и той кротнал. Оставили го насред поляната на божията милост. Всички мислели, че от него човек няма да стане, ама на, не минало месец и пак разгънал акордеона и по-проклет станал.
Като се видя, че с бой не става, решили да унижат поне достойнството му- белким от срама да помъдрее. Събрали се една вечер посред зима, причакали го след като затворила кръчмата, натиснали го, съблекли го как майка го е родила, качили го на една каруца и го закарали чак до Чанкината могила. Дали му само акордеона, били му еди ритник по задника и го пуснали да си ходи. Три километра вървял пеш в снега, побелял, посинял, ама нали си е проклетия, когато наближил село разпънал акордеона и с всичка сила взел да пее „Кацнал бръмбар на трънка”. Хората излезли, жените са разпищели, а той ударил колкото може на центъра едно право хоро, ей така по орган и се прибрал в къщи.
       Два пъти го отлепяха от земята посред зима и то все до кръчмата на Тасо Деляка. От шльоковицата, докарваше най-много на тридесетина метра и понеже все по тъмно се прибираше, до съмване нямаше кой да се спъне в него. Единият път го размразяваха с топла вода, а вторият път му оставиха половината мустак на паважа. И Келешът му с келеш, корава душа извади. Само му се стягаше бузата и окото му сълзеше до пролетта. След това от слънцето или що, кожата му се отпускаше и окото му пак започваше да хвърля огньове. 
Само един човек успя да го пребори- стрина Ивана. Беше вдовица горката и с десет години по-голяма от него. Приласка го, притегли го майчински, и понеже той от малък си беше сирак привърза се и я обикна. Не мина година и се ожениха. Още поне една година Пацо Келеша правеше чалъми на местните и се проклетеше, ама лошотията му бавно угасна и като го налегнаха семейните несгоди, укроти се и взе да гледа сериозно на работата си, защото трябваше още три гърла да храни. Само от стихоплетството и закачките с по- заможните не се отказа, ама то, от това само авторитета му растеше, защото, между нас казано- нашенци са същите келеши като него...

Автор: Николай Григоров / Shljko/

четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Полет над кукувиче гнездо.

  
Ле-ле-е, мислих, че всичко съм видял в живота, или поне много! Попаднах отново в комичен сериал с драматичен привкус, който имаше трагичен край и изобщо за тези които разбират от литература им сатана ясно, че не казах нищо смислено щото не знам как да го опиша. Беден е българският език! Затова  се опитах да направя една алюзия с филма на Милош Форман, защото няма как да не ми настръхнат всичките косми, само като си помисля, че има втори тур от изборите, за президент и кметове. И си помислих, как ли главният му герой  Макмърфи, би се справил с тази ситуация.
Този път обаче сме подготвени. Знаем си, че ще чакаме до сутринта. Затова сме напълнели торбичката с храна, взе ли сме си абичката, само трябва да сменим дървото дето ходим по нужда, защото в една от избирателните секции, няма тоалетна. На първият тур едната полянка я напълнихме, сега ще трябва да се потрудим за другата, защото ще прехвърляме един баир за да я стигнем, а през това време секцията ще я охранява минувач.  Ей така,  някой който помолим, защото и той е човек и ще влезе в положение, пък си има и собствена тоалетна, и знае какво удобство е.
В другото село пък се разиграваше поредният сериал от „Столичани вповече”. В 60 бюлетина бяха задраскани с хикс, всички кандидат кметове с изключение на един. Явно смятаха, че така го избират. Такава съдба сподели и още един кмет от съседното село, защото там пък 200 човека решиха да повторят същото упражнение. Или избирателите гледат много телевизия или някой келеш ги е подучил за да гледа сеир. НЕ ВЯРВАМ, Келеша, да е активист на някоя политическа сила дето е почерпила вдъхновение от филма. Да се чуди човек, да плачи ли да се смее ли?!
Има и друга заложена „мина”, образованието на членовете на избирателните секции. Имаме и такава в която председателя е с основно. Мани, мани, сега като си помисля  броенето в някой секции до 5 часа сутринта, направо си е нищо време. Какво искаме от хората, 13 часа избори, 9 часа броене, бе те направо са се родили с висше образование...
Върха на сладоледа обаче, беше резултата от избора в друго село, в което след 7 часа броене на 400 бюлетина, номинираха за кмет кандидата, спечелил на първи кръг 21 гласа, а спечелилият изборите кмет с 360 гласа попадна в списъка на загубилите. Тук обаче не ни стана ясно, къде е станала точно грешката в секцията или в ОИК, обаче на кмета да му е яко дупето, защото за да го номерират, за кмет ще трябва да води дело в административният съд!
Въобще, като теглим чертата, евтиното винаги излиза по-скъпо, стара народна поговорка е, ама нашите политици никога не слушат избирателите си !


                 Автор: Николай Григоров / Shljko/

понеделник, 24 октомври 2011 г.

Цар-царица, магаре - магарица.

  
Това е детска игра. Като малък заставах в кръг с децата от махалата и се брояхме. Сигурно не я знаете, защото тя е малко архаична, като мене, но пък е скъп спомен от детството ми. Тогава нямаше компютри и сами трябваше да си измисляме занимания. Дори забравих, кой трябваше да бъде избран- магарето или царя!
Тогава беше и друго време и игрите ни бяха такива наивни, ама мисля си, че като рожби на марксистката идеология, добре сме биле напипали руслото на тогавашните обществени отношения.
Когато дойде демокрацията, за кратко ми беше минало през акъла, че за да станеш „цар”, няма да е необходимо да те броят, а просто да го заслужиш. Ама идеологията тук нищо не каза по въпроса, тя уж се смени, но методите останаха същите, дори по- лошо- вече не те и броят. И защо ли?! Защото и демокрацията ни е българска, и защото това как най –лесно да съсипеш живота на опонента си с клевети, ние българите сме го измислили!
Вчера докато слушах пресконференциите на политическите партии, отново ми се зачервиха ушите. Как никой не ги загуби тези избори, бе?! И какви бяха тия злоупотреби и заплахи дето някой ги е упражнил преди изборите, а пък ние разбрахме за тях след като протекоха ?! И как лидерите на някой политически сили вдигнаха мизата, а пък не било мизата, а трябвало да се ориентират- „кои са най – подходящите кандидати за президентска двойка”. Ей, срама нямат! Мислят, че сме наивни, или въобще не им пука какво мислим! Май е второто! Включели са ни в групата на магаретата, ама ей тъй, без да ни броят. Само че на тези дето са ни отписали, ще им кажа - да внимават, защото от зоологията знаем, че магарето е с най-дългият...в животинският свят.
Днес, докато рових в интернет видях, един хубав женски задник. На снимката в превод от руски пишеше „Намери своята родина”. Потърсих я, ама беше се паднала някъде навътре, та трябва да се поразтворят бузките за да я видим. Горе- долу, там ни е мястото! Не защото ми се иска да е така, а защото го заслужаваме!
Имам една мечта, както е казал Мартин Лутър Кинг, политиците ни да се превърнат в слуги на народа си, а не ние в техни. Знам, че си е жив онанизъм, ама  остана ми единствено надеждата и спомените от детството ми!

              Автор: Николай Григоров / Shljko/

събота, 22 октомври 2011 г.

Утре ще назнача, Президента на Република България!

Като рожба на социализма, и като човек който е гласувал по времето на комунистическият режим си спомням, че гласуването беше задължително, а изборът  само един. Тези които само са чували затова, трудно могат да разберат, какъв благодат е да имаш избор и да можеш да го изразиш. Затова често съм се чудил с каква лекота хората решават да не упражнят правото си да гласуват!
Историята познава само два начена за промяна на политическата система, чрез избори и чрез революция. Това за революцията, вече не е актуално, защото колко и да е несъвършена политическата ни система, все пак е демократична. Тогава ни остава избора. Вярно, че понякога е трудно, но по- добре да е лош,  от колкото никакъв, защото иначе се примиряваме със статуквото, което си е живо съгласие да ни обяздват и то без бой. Като гласуваме, поне караме политиците да се стараят повече, защото се състезават.
Знам, че това е риторичен въпрос! Доста съм спорил по блоговете, за необходимостта да упражняваме правото си да гласуваме, защото всеки по различен начин разбира как да протестира срещу статуквото. Едни смятат, че наказват политиците, като откажат да отидат до избирателните секции, а друг като гласуват по принцип тактически, срещу статуквото. Аз съм от вторите и не само защото през определен период от време имам възможност да ги наказвам, а защото, Аз, съм им единственият им коректив, тъй като, Аз, ги назначавам! От опита който съм натрупал научих, че нашите политици се боят не от тези които ги критикуват, а от тези които гласуват. Не случайно в момента най-ухажваният етнос  е ромският.
Всъщност, упражняването на гражданските права е принципен въпрос, бих казал фундаментален, защото чрез тях заявяваме своята независимост и умението да повлияем на процесите в държавното управление. Те са извоювани с упорити усилия и саможертва на нашите предци, и те ми дават съзнанието, че съм свободен човек и пълноправен гражданин ....!


Ето, защо, защото не ми е безразлично, защото имам принципи, защото имам избор, защото мога да го заявя и защото го дължа на предците си, смятам утре да назнача Президента на Република България !!!


Автор: Николай Григоров / Shljko/ 

петък, 21 октомври 2011 г.

Хайдути-Кара Кольо

По разкази на дядо ми, за истински лица и събития .

Кара Кольо, сръчка жарта с един кривак. Лявото му око проблесна и се оживи. Дясното беше нефелево, не мръдваше и стоеше някак сериозно, сякаш се беше замислило. В кръг около него, за годишната хайдушка среща, бяха насядали Наньо Чакъра и Дочо Лудото. Това беше останало от някогашната славна дружина, която държеше под хайдушки контрол три околии.
         Наньо Чакъра, беше една торба кокали човек. Брадата му се беше прибрала към лицето, защото нямаше зъби, а левият му крак и ръка бяха осакатени от някаква болест, че като ходеше ги замяташе. Дочо Лудото, все още изглеждаше страшнишки, особено с таз, голяма рошава брада, но погледа му беше станал вече благ, а и не чуваше добре, та това го правеше да изглежда по- смирен.
Е-е-е, помисли си Кара Кольо,  какви години беше изкарал в тази гора с четата си. В най –добрите дни наброяваше тридесет човека и все отбрани момци, и все юнаци. Заптиетата от три околия трепереха от тях, никой не смееш, на българин да посегне, а пратеше ли предупреждение на някой поганец, цялата му фамилия търтеше да бяга през девет околия за да се скрие. А що народ беше изклал, що чифлика беше опожарил. Всички чорбаджии в околиите, хайдушки данък  му плащаха. Накара беят, пари за манастир да даде, бели чешми във всяко село да издигне, мостове през реките да постре.
И башибозук му пращаха и черкези, и еничари. Всички надхитри. Разкарваше ги като магарета по околиите, и когато се уморят ще им направи засада на някой проход или река , че ще им резне кифичете, за да не смеят да се сетят повече да го преследват. А за наказание беят строеше поредният мост...! Е-е-е, какви години!
Проблесна окото на Кара Кольо, отмести тоягата, надигна се, че като извика:
-Ех, чета , какви юнаци бяхме, всите трепереха от нас!
Наньо Чакъра , подскочи излезе от унеса си и бързо отвърна:
-Така е войводо!
Лудото пък така и не разбра, какво извика войводата, защото хем не чу, хем се беше заел с важната задача, да извади един картоф от жарта.
Кара Кольо, огледа поляната и здравото му око загасна. Колцина бяха останали, трима. Имаше още двама, които вече бяха с единият крак в гроба и не можаха да дойдат. Това беше останало от някогашната страшна чета.
А, и, в дома не вървеше. Беше свъртял имот, ама и тримата му сина пройдохи пораснаха. Пилеят с пълни шепи. Никакво уважение не сторват, само за пари ламтят. И думата му не хваща, като преди. Вика си, гърми си по цял ден в къщи, ама кой го чува. Снахите все за косите се държат. Още не е умрял, а наследството взеха да му делят. И внуците, най- голямата му радост и те не го почитат. Онзи ден най-големият Чавдар, му скри бастуна. Цял ден куцука из двора. Пъхка – охка, а внуците му се сръгват, присмихват се и си шушукат нещо. Е-е-ех, докато беше жива жената, друго беше, тя ги сбираше и укротяваше. Аз, вече тази война не мога да я водя.
Посегна пак Кара Кольо към кривака, зарови го в жарта за да я разбута и съвсем тихо, сякаш на себе си каза:
-Е-е-ех, чета, какви юнаци бяхме, три околия трепереха от нас, а сега какви говна станахме.- и като отметна глава назад, примиренчески изрида - Предавам се вече!
Наньо Чакъра се смъкна още по-надолу към земята, отпусна нефелявата си ръка, заби поглед в огъня , надигна със здравата си ръка, навуща на болният си крак и тихо прошепна:
-Така е войводо... това е живота!
Лудото пък, който все още се бореше с един картоф, за да го изкара от жарта, нищо не каза, защото не чуваше, само една голяма сълза се търкулна по бузата му, сякаш с умиление си спомняше за хайдушките години, когато бяха страшилището на три околии!


Автор:Николай Григоров /Shljko/ 

сряда, 19 октомври 2011 г.

Девет дена и половина.

Първи ден:
Видях Пена, погледите ни са срещнаха и сякаш камък ма удари в главата! Таквиз рунтави вежди, такваз захапка?! Талията и можеше да стигне за всите ми другари, краката и влачести като къделя, ръцете и силни като на Тольо Китана, бозките и като млекоцентрали, устните и дебели и обърнати нагоре, а над тях се стерлеше гъст мустак,  като на Павли Горския. С дупето си  затъмнение можеше да напраи! Кога ходеше, земята трепераше! Голяма мадама Ви, казвам!
Втори ден:
Тя ма забеляза в автобуса докато си проправях път между бозките и-  беше ма приклещила в кюштето! До следващата спирка висях във въздуха, щото от пренаселване нямаше къде да сложа крак. Ама и бозките на Пена си ги биват! Кондуктора  пък,  го беше приклещила с лявото бедро. Видях човека да забелва погледа,  явно не му стигаше въздух ама това мене ма устройваше щото минах гратис по маршрута. Помислих си- от тук нататък поне ще пътувам без билет!
Трети ден:
Първата ни среща се проведе в сладкарница „Неделя”. Малко говорихме нямаше време, Пена се хранеше, а пък бюджета ми за седмицата се изчерпа. Мислите ми се лутаха между желанието да и се обясня  и притеснението, че похарчих парите за наема на гарсониерата. Пак трябва да изляза в нелегалност. Почувствах нежното поставяне на ходилото и върху моя крак! Цели три минути бях на седмото небе, на четвъртата ми изтръпна прасеца и пак се върнах върху мрачните  си мисли- как да платя наема?!
Четвърти ден:
С Пена отидохме на кино. Гледахме филма „Девет седмици и половина” с Мики Рур. По едно време са разгорещих, реших да са пусна  и зех та и посегнах. Погалих крака и, а Пена мълчеше. Сега вече бях сигурен- тя имаше по-дълги и по-гъсти косми от моите. Сърцето ми щеше да изхвръкне! Разбрах- това е голямата любов!
Пети ден:
Поканих Пена вкъщи, и понеже не бях платил наема влязохме през прозореца. Това ни отне малко време, около един час. Когато най-накрая даврандисахме, Пена вече беше загубила желание да сме интимни. Катурна се във фотьола и остана безмълвна още два часа, за да събере сили за излизането. През останалите три излизахме. Изпаднах отново криза, идея нямах как да обясня на хазаина, че дограмата вече е отметната и прозореца не се затваря?! Поне успях да надникна под полата и! Няма да изтрия спомена до края на живота си! Ле-ле, обичам я тази жена!
Шести ден:
Срещнахме  се у тях. Пена реши да са направи на мадама и си бръсна два часа краката в банята. Канала са запуши, а аз още два часа са опитвах да го освободя- загубена кауза! Решихме и тази вечер да запазим целомъдрие- канала на банята се беше запушил и приливаше. Тази вечер обаче са цалунахме за първи път- разкош! Само мустака и ма посръгваше под носа, та ма гъделичкаше. Пена взе решение да обръсне и него.
Седми ден:
Пена, са обръсна цялата. Част от чара и се загуби, добре че поне запази чорлавите вежди. Вече не издържам ама водопроводчика цял ден не можа да продуха канала, а пък аз още влизам  в гарсониера през прозореца, който вече съвсем се отметна. Решихме да се отдадем на романтика и да се любуваме на звездите, ама кат на заплющя един дъжд... Поне разбрах, че бозките на Пена, могат да се ползват и за дъждобран. Бе въобще, многофункционална мадама. Вече бях сигурен- това е любовта на живота ми!
Осми ден:
Ще я скъсам- няма кой да ма спре вече!
Девети ден:
Скъса ма- няма ли кой да я спре вече?!
Половината на десетия:
Тръпката ми мина, а пък всичко в тялото ми е изтръпнало. Мразя секса! Не съм сигурен какво става с мъжествеността ми, не смея да са погледна в четала, пък и вече съм навит да мина на левия бряг. Онзи ден са погледнах в огледалото- мязах на мелез между кашалот и дърта маймуна. Вчера Пена го счупи, явно започнала е да ми съчувства! Днес пак ма почна. Минавам в нелегалност. Три месеца ще удържа като клошар, пък дано ме забрави!

Автор:Николай Григоров /Shljko/

вторник, 18 октомври 2011 г.

СМЯХ ОТ ПОЛИЦЕЙСКИТЕ АРХИВИ - І І - Петьо Петата.

Разказа е вдъхновен от истински събития.

Петьо Петата, беше баш бабаита в селото. По професия е строител и беше докара до основно образование, ама говореше със самочувствие на професор сякаш беше завършил чуждоземен университет, че не се свенеше да дава акъл дори и на даскал Иван, който се ползваше с авторитет  на учен човек в село.
Ле-ле, пък ако влезне в кръчмата и пий две скоросмъртници, нямаше кой да му затвори устата. При третата и четвърта ракия пък ако някой се опита, работата можеше да стигне до бой, защото Петата бързо изчерпваше запаса си от думи, а на петата, започваше  само мучи и да гледа с празен, овчи поглед. Всъщност и за това местните му бяха лепнали прякора „Петата”, и понеже го знаяха отдавна така, никой не си спомняше как му беше фамилията, та дори наследството му, което се състоеше от три момчета и три момичета я носеше. Местните млади келеши обаче ги наричаха „шестаците”. Хем да си отмъстят на Петата, защото мразиха „интелекта му”, хем да отбележат броя им.
Освен, че беше човек със самочувствие, Петата често влизаше в конфликт с властта в лицето на местният полицай Кольо Чакъра, който по душа беше добър и отстъпчив човек. Най-големите им противоречия идваха от неразбирането от Петата, на „Закона за движения по пътищата” в частта, шофиране след употреба на алкохол. Петата, беше на мнение, че той не е писан за него, нещо с което Чакъра не се съгласяваше, но се примиряваше, защото бяха земляци, пък  беше и кротък човек, нищо, че прякора му звучеше солидно, като за хайдутин. Само от време на време, ако  се засекат в кръчмата, Чакъра ще подеме:
-Пета, да не вземеш пак да яхнеш буса, нашмокал си се като змей, ще вземе да почерниш някого!
Ако пък Петата, не беше сложил овчият си поглед, му отговаряш със самочувствие.
-Старши, нямаш проблем бе. Аз съм като „джипиес”, позиционирал съм се и дори да спя стигам, до където кажеш и то все по права линия.
Не му беше по сърце на Чакъра да спори, пък и ако продължеше, щеше да бъде принуден цяла вечер да слуша мрънкането му или  поне докато изпиеше петата ракия.
През това лято обаче, Петата реши да заведе фамилията на почивка на море.  Хем децата да го видят, хем жена му да престане да опява, че я е превърнал в прислужница, хем да има какво да разказва в кръчмата, защото темите му се бяха изчерпали. Нагласи се фамилията и хайде, на, отпраши. Поутихна кръчмата за седмица. Дето се вика, Петата взе да липсва. И понеже беше лято и всеки си имаше занимание, не се разбра, кога се върна отново в село. Нагласиха се приятелите му, чакаха ден, чакаха два, Петата не идва. Започнаха да се пускат слухове, че жена му е затегнала обръча и понеже стигнаха до него, за да защити достойнството си една вечер се довлече ама не мязаше на себе си. Изпи една ракия, пусна две три приказки и хайде обратно в къщи. Това изненада толкова много съселяните му щото, стана тема за обсъждане през следващите два-три дена.
Не се мина много време, Петата взе да се окопитва. По-често наобикаляше „хоремака” и дето се вика отново взе да влиза във форма. Обаче не пийваше повече от две ракии.Една вечер в кръчмата се беше създала атмосфера, защото бяха извикали Пацо Келеша от съседното село. Беше пълен пройдоха, ама разпъваше хубаво акордеона. Завихри се хоро, после две, накрая поеха и Рофинкината песен, та сърцето на Петата се отвори, предразположи го и взе да разказва.
-Какво да ви кажа селски, отидохме и се настанихме в най-хубавият хотел. Викам си спестил съм някой лев, омръзна ми да се стискам и да си броя стотинките, ще му отпусна края.
Тук Петата направи многозначителна пауза, хем да привлече повече внимание, хем да удари един гълток.
-Първият ден, добре, натоварихме се на буса отидохме на плажа, полежахме, погледахме взе да ме хваща скука. На следващият ден, закарах моите да посъберат пясък, а пък аз се шмугнах право в капанчето.
Петьо, отново направи пауза огледа се видя, че вече е привлякъл вниманието и на акордеониста и на певците, надигна чашата гаврътна и пак продължи.
-Малко преди да приключи плажа ги бях докарал до пет ракии, когато домочадието се стегна и решихме да си ходим в хотела. Видя ме жената, че муча, опита се да ме разубеди да шофирам ама аз нали съм хайванин, изрецитирах и че „джипиеса ми е включен и ще ги закарам по права линия  в хотела без проблем" и понеже ми е яла попарата горката, примири се, натовари се с децата и даврандиса, а аз запалих колата и поех смело управлението.
Петата направи отново пауза, този път да изцеди последната капка от съдържанието на чашата и продължи.
-По едно време от някъде се появи полицейски автомобил и завъртя сирената. Помислих си „това не е за мене”, ама като видях как един полицай размахваше настоятелно палката, много бързо взех решение да търтя, да бягам, щото този не изглеждаше благ като Чакъра. Натисна педала и се оставих „джипиеса” да ме води. Завих наляво, после надясно и ето стигнах до паркинга на хотела. Свих към него, бързо дадох назад и се натиснах към седалката за да не ме видят куките. Обаче още докато се навеждах, преди да видя върха на обувките си, шофьорската врата се отвори и един полицай се изправи пред мене ама не беше ония с лошият поглед. Понадигнах се, огледах се, погледа ми се проясни и се опитах да прочета надписа на сградата отсреща, който гласеше „Министерство на Вътрешните Работи”, „Районно Управление на Полицията”. Оказа се, че съм объркал паркинга на хотела с паркинга на полицията и отгоре на всичко хотела бил в противоположната посока, а като капак, за по напряко съм минал направо през парка, та съм отнесъл и две –три фиданки. Дето се вика „Хитрата сврака с двата крака”.
Петата, направи пауза пребори желанието си да поръча още една ракия и продължи, този път назидателно.
-Това е земляци.....изкарах 24 часа в ареста, осъдиха ме по бързата процедура, а буса ми още стои на онзи паркинг, щото нямаше кой да го докара. А пък жената едва не ма паряса, накара ме пред иконата на Света Богородица да се закълна, че повече от две няма да пия – Петьо смръщи поглед, сякаш много го болеше, след което се провикна.-Ама и то егати „джипиеса”, май само тука, му уйдисва да работи.
Облегна се Петата назад, обърса потта от челото си с огромната си шепа, напъна се и се надигна. Провлечи краката си към изхода сякаш изпитваше страдание. На входа се обърна към съселяните си, които се бяха спотаили и изрева като ранен лъв.
-Егати „джипиеса”- после се изсекна шумно, за да сложи край на разказа и се загуби в тъмното.
В следващите 15 секунди в кръчмата цареше тишина. Само Келеша изпусна едното крило на акордеона, та се чу един развлачен шум сякаш цяла филхармония настройваше инструментите си. Че като започна едно хилене и удряне по масата,  да му се схване диафрагмата на човек само, като ги слушаше.
От тогава Петата, не престъпи клетвата. Пиеше само по две, а пък и спря да говори нравоучително на хората.  Само прякора си остана същият, щото никой в селото не помнеше фамилията му.

Автор: Николай Григоров /Shljko/

неделя, 16 октомври 2011 г.

Чичовите червенотиквиничковци!

Ле-ле, какъв дебат само! Зачервиха ми се ушите от срам! Колко ниско мнение имат за нас политиците, а всъщност може и да не е ниско, най- вероятно правилно са ни преценили. Манипулират мисленето ни, а дори не проповядват собствена идеология, просто „се борят за кокала”. И тримата са „независими”, и тримата „не са виновни” за състоянието на държавата ни, дори напротив, те са „месиите” които ще ни спасят. Пропускат факта , че през последните десетина години и тримата са представлявали политическите върхушки, които породиха бурята, и че особено по времето на мандата на тройната коалиция, корупцията беше взела такива размери, че западноевропейските ни партньори си скубеха косите, за гдето са ни допуснали дори на прага на Европейският съюз!
Търсят оправдание, като се обвиняват взаимно. Опитват се да ни убедят, че като президенти, ще могат да пренапишат историята ни и да въздействат върху институциите на държавата за да процъфти, а с какви точно лостове ще управляват ?!? Плоски и глупави изказвания за хора, които имат претенции да са елит. Въобще отвсякъде прозира комунистическата школа, чиито възпитаници са и тримата.
           И все пак ще гласувам, не защото ги харесвам, а защото за гражданските ми права, за правото да гласувам, моите деди са пролели кръвта си и защото, Аз, съм човека който ще избере, кой да ме управлява!
Преди известно време попаднах на коментар направен по подобна моя публикация от моя позната, която разказа, какво е  споделил пред студентска аудиторията, неин любим преподавател, за последната изповед на дядо му . Ще го цитирам, защото ми направи силно впечатление и донякъде промени мнението ми по въпроса за упражняването на гражданските права:  „....И последните ми думи са молба и призив към тебе: не ги забравяй! Не забравяй, че те /правата-политически социални и т.н./ са извоювани с упорити усилия и борби, страдания; че те ти принадлежат; че никой не може да ти ги отнема. Защото инак след всяко ново тяхно ограничение или накърнение от управляващи, или нехайство от твоя страна, неусетно за самия тебе ти ще губиш това, което не се вижда, нито се консумира, не е нито имот, нито служба, нито звание, но е всичко-съзнанието, че си свободен човек и пълноправен гражданин….”
За съжаление не зная името на преподавателя, но вече и на мене ми стана любим!!!

Автор:Николай Григоров /Shljko/

събота, 15 октомври 2011 г.

ЕТ „Лекар”

           Няма вече лекари в България ! Те вече са ЕТ , с една дума - търговци , не лекари. Вече е да не ти се налага да ходиш на лекар – не знаеш какво ще те объркат и как ще свърши всичко  . Щото търговеца те гледа в ръцете , не го интересува много твоето здраве . Вече станаха известни толкова много случаи на лекарски грешки , но гарван гарвану око не вади . И всичко си остава до там . Само се говори и нищо...
            Всеки ден от екрана виждаме различни случаи – деца и големи да търсят помощ от нас , уви повечето са точно неправилно лекувани от нашите лекари , а държавата липсва в цялата тази картинка . Държавата си е скрила главата в пясъка , за нея хората не важни . За отговор от здравно министерство болен човек , може и да не дочака , особено , ако състоянието му е по- тежко , може да чакаш 3-5-6 месеца за едно разрешение за лечение в чужбина , а може и да не го получиш изобщо , там често се губят документи . Така е по –лесно , и вълка сит и агнето – цяло . А човека – бог да го прости . Важното е , че има излишък , останали са пари . Хората в тази държава - кучета ги яли ! Нищо че половината случаи са на дечица – бъдещето на тази същата държава .
            Скоро гледах документален филм за здравеопазването в различните страни . Аз имам личен поглед  за това в три държави – България , Австрия и Франция . С чиста съвест мога да кажа – това нашето е всичко друго , но не и ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ ! Не можете да си представите колко е огромна разликата . За да си представите по- лесно си спомнете последния път , когато Ви се е наложило да отидете на лекар . Сетихте ли се ?  Е , трябва да ви кажа НЯМА нищо общо с това , АБОЛЮТНО нищо общо. Там лекаря е единствено лекар . Той не се занимава с пари , има си хора да това . Той е там само за да ви лекува , той е готов да направи всичко за пациента . Нещо много сериозно е объркано в нашата система на здравеопазване . Но дали , защото това е една много удобна система за определени хора , болници и  еднолични търговци ( разбирай лекари) вече 10 години нищо не е променено . Въпреки всички случаи на осакатени и в по-лошия случай – починали хора . Но какво струва един човешки живот ? В нашата страна – АБСОЛЮТНО НИЩО ! Важно е да се източва здравната каса от болниците , важно е да има върнати пари в бюджета , важно е това , хората – НЕ !
Та така ... Да не ти дава господ  да отидеш на лекар...

Автор:Марияна Генова


петък, 14 октомври 2011 г.

Кой казва, че в България няма етническа и религиозна толерантност?

Това е по-стара моя статия. Публикувам я наново, за да припомня на тези които се мъчат да изкарат дивиденти от разгорелите се страсти покрай случая със Цар Киро, че нещата не са такива, каквито искат да изглеждат "политиците ни".

Първоначално бях замислил да направя репортаж за празника на град Поморие! Взех фотоапарата и на 06.05.2009г. – църковният празник Св. Георги Победоносец, излязох и нащраках набързо няколко кадъра. Темата, макар и добра, е и малко клиширана, но за незапознатите с традициите на град Поморие, ще е интересно да разберат, че тук е построен единственият български манастир, разположен на българското черноморие, и навремето в него се е помещавала Митрополията.
В двора на манастира има кладенец – православните го наричат аязмо, който е причина да се построи манастирът, тъй като се смята, че е благословен от Св. Георги. Това е единственият православен манастир, построен от турчин и всяка година в града пристигат хиляди гости и за да запалиш свещ в манастира и пиеш вода от аязмото, трябва да чакаш с часове.

1
2
Истината е, че вниманието ми привлече един друг празник.
3
На 30 километра от Поморие се намира село Гълъбец, което е сравнително голямо и е с население от 2200 души. В селото съжителстват три етнически групи – българи, цигани и турци и съответно две религиозни общности – християни и мюсюлмани. В това село, на същата дата,  се освещаваше новопостроената църква „Св.Георги Победоносец”.
Църквата е построена със средства,  дарени от местен българин – Тодор Николов, който от 40 години живее в Германия.  Този факт ме впечатли, но едно друго нещо ме развълнува много повече.
В селото преобладават мюсюлманите. Кметът на селото – Ахмед Солак, също  изповядва мюсюлманската религия. Избран е като независим с гласовете на българи, роми и турци, въпреки че ДПС през годините имаше много силни позиции в селото.
9
Солак е млад човек, широко скроен, представител на по-младите и по-толерантните мюсюлмани, които напоследък започнаха да се появяват на политическата сцена,  скъсвайки окончателно с политическите и религиозни догми. Този кмет успя да събере за освещаването на църквата и роми, и турци, и българи, за да празнуват заедно. Същевременно успя да доведе на откриването на църквата местния ходжа Рулфи и сливенския Митрополит Йоаники и те заедно откриха новопостроената сграда.
В тон с всичко това, за да почетат чистосърдечно големия празник на селото, дойдоха кметовете на съседните, с преобладаващо турско население села – Габерово, Белодол, Косовец, Страцин – също мюсюлмани. Тези кметове присъстваха и на курбана, който беше раздаден в местността Корията,
4
5
където през цялото време се свири българска народна музика от оркестър „Кафадари” със солист Златина Маркова. 
Прекрасният завършек на празника беше белязан с връчването на грамоти от църковното настоятелство,
6
за принос за изграждането на светия храм на кмета Ахмед Солак, баща му Халил Солак и още няколко мюсюлмани, на които  за съжаление не можах да запиша имената.
Кой казва, че в България няма етническа и религиозна толерантност?!? Тези, които се страхуват от нея? Политиците, когато това им служи за спечелване на политически дивиденти? Тесногръдите, ограничените, злобните хора, които са объркали пътя към Европа и са обърнали поглед към миналото!
Аз познавам един кмет, момче на около 30 години, изповядващ мюсюлманската религия, избран с гласовете на турци, роми и българи, който разби всички тези догми. Някои твърдят, че е ром, други, че е турчин, но аз си мисля, че е голям българин и се гордея, че мога да се нарека негов приятел!


Автор:Николай Григоров /Shljko/



8

вторник, 11 октомври 2011 г.

СМЯХ ОТ ПОЛИЦЕЙСКИТЕ АРХИВИ - І - Никола Тихомиров Бейнадетов /Фичето/.


 Разказа е вдъхновен от истински събития.

Голям майстор беше Кольо Бейнадето в неговият роден край. Славата му се носеше на всякъде по четирите края на селото. Нямаше къща в която да не е влезнал, за да майстори и да не са го споменавали, чак му лепнаха прякора Фичето, та така го познаваха в цяло село. Само един кусур имаше, все ще открадне от някой стопанин я тухла, я керемидка, я чувал с циментец ще повлече или някоя дървена греда. Ама понеже беше майстор голям и за да не го разсърдят, стопаните преглъщаха тези щети, щото иначе изкусуряваше всичко както си му е редът .
Дойдоха тежки години и хората спряха да строят. Повъртя се Фичето, повъртя се, па стегна куфара и айде на гурбет по морето. Там строителството кипеше, пък той с тези златни ръце „пари щял да вади”. Така си мислеше Фичето, ама не било тъй . Тръгнал да търси работа по строителни обекти, ама никой го не познава. Повял, посял из градовете и взел да се отчайва. Нейсе, случайно докато влизал във все по голяма депресия, на пътя му се изпречил Петьо Петата от съседното село. Влязъл му човека в положение, пък били и земляци, закарал го при неговият бригадир, и ето – оня го наел.
Всичко тръгнало нормално, Фичето, взел да набира авторитет, ама не щеш ли лошият му навик да влачи, и тук почнал да се проявява. Усетил го Петата, и срам - не срам отворил дума, не за друго ами да го предупреди, че тук собствениците, са мутри, а те не влизат на хората в душите, а направо трепят. Поспрял се Фичето за ден два, ама на, натиска го отвътре и пак започнал да влачи .
Не мина време - намериха Фичето проснат на обекта. Костите му бяха потрошени, главата му подута и гледаше с отвлечен поглед, уж направо, а биеше наляво. Завъртя се инспектор Дребнев, огледа, огледа, даже и протокол състави, ама като не може да разбере какво е станало...  Пък и Фичето мълчи и гледа, сякаш хвърляше с очи през него .
-Бит ще трябва да е !  – не издържа Петата –  Предупредих ама не слуша, то с мутрите не е като с хората, първо бият, а после питат  - заключи интелигентно Петата и сложи точка, като се изсекна шумно.
Притъмня му на инспектор Дребнев, обади се в шоковото отделение и разбра, че Фичето е с фрактура на двата крака, лявата ръка, счупен таз, пет счупени ребра и пукнат череп. Като горница имаше и тежко сътресение, затова и погледът му хвърляше на криво. Завъртя Дребнев телефони тук-там, докладва където трябв, запристига сума ти полицаи. Задържаха собствениците на обекта, охранителите,  децата на собствениците, бригадира и всеки друг пълнолетен мъж, който можеше да бъде заподозрян. Че кат се започнаха едни разпити 24 часа, оле-мале ... голямо натискане, голямо нещо. Изкараха душите на хората, ама никой не признава. Никой не видял и не чул. Отчая се Дребнев, човека ще умре, а извършителите не могат да бъдат открити .
Мина седмица. Рано сутринта, докато поемаше прекрасният аромат на прясно свареното кафе, Дребнев преглеждаше пощата. Погледът му се спря върху не много дебел плик с печат от VІ РУП-София. Когато отвори плика и се зачете Дребнев изпухтя , изду бузите и се задълбочи.

СВЕДЕНИЕ
от
Никола Тихомиров Бейнадетов /Фичето/.
Следва адрес и ЕГН.
Господин полицай, по професия съм строител, ама от добрите. Мизерията ме докара да работя по обекти покрай морето, ама не ме оцени бригадира. Малко ми плащаше и ми даваше все работа, дето калфите могат да я вършат. Това удари честата ми и реших, да се разправям с него. Затова във вечерта на инцидента останах след работа, уж да я довърша ама бях хвърлил око на 200 тухли четворки, да ги взема дето се вика за компенсация, за унижената чест. Тъй като тухлите бяха стоварени на четвъртият етаж трябваше да ги сваля. Вдигнах с лебедката един 200 литров варел напълних до горе с тухли и го бутнах в празното, та увисна като пискюл на фес. Слязох до долу ама, мамка му и лост, цял ден правеше чалъми и баш сега съвсем се развали. Караше въжето все нагоре да върви. Нямаше как омотах го около ръката си и започнах да го пиля с една ножовка. Изведнъж въжето се изтъни и запращя, дето се вика хвана ме неподготвен, а пък и не бях преценил правилно тежестта на варела с тухлите. Хванах с две ръце въжето, за да сопра варела, ама той тежеше сигурно над двеста кила, щото ме изстреля нагоре като снаряд. Беше ужасно, но ясно си спомням, че някъде откъмто втория-третия етаж срещнах варела с глава, понеже се разминавахме. Те от там ми е травмата на главата. И понеже чувството ми за самосъхранение заработи силно, продължих да стискам въжето, което с още по-висока скорост ме откара в макарата на четвъртият етаж. Те там си смазах пръстите на лявата ръка. В този момент обаче варела пльосна и дъното му се откачи. Всички тухли се изсипаха и аз поех надолу с почти същата скорост, стискайки все по-силно въжето. Някъде по средата се пресрещнах с празният варел, но успях да се врътна и го посрещнах с колената, което не ми помогна, кой знае колко , щото хем не убих скоростта, хем си счупих краката. Ей тука вече късметът ми изневери, полетях по-силно надоле и пльоснах върху тухлите по задник. Те там, си счупих задника. Ръцете ми вече се бяха изморили и изпуснах въжето, тогава с ужас видях, как варела се връща обратно с огромна скорост и понеже вече не ми беше останала сила да се дръпна, го посрещнах с гърди. Те там си счупих ребрата. Следващите часове ми се губят, ама сигурно съм пълзял, щото  Петата ми каза, че са ме намерили почти на входа, на обекта. Да ми се чуди човек от де съм намерил сили да пълзя 200 метра . То може и кучето да ме е влачило, щото кога се опомних в спешното, единият крачол на гащите ми го нямаше, а Петата разправя, че цял ден кучето на строежа си играело с един син парцал, чак не могли да му го вземат от устата .
Господин полицай, Господ ми помогна да спася дясната си ръка, за да мога да напиша това обяснение и да отмием това недоразумение, щото голем резил за собствениците на обекта станало. Наистина звучи като нагласено, ама истината казвам, така си беше. То и на мене ако ми го разказваха и аз не бих повярвал .
Моля само да не споменавате пред Петата, за това що е станало с мене, щото ще ми падне авторитета в село и ще ме прекръстят от Колю Фичето на Колю Лястовицата и като ги знам нашите земляци, ще си нося прякора до гроб, а може и да ми го лепнат като фамилия, та наследството ми да го носи, до седмо коляно .
Господин полицай за допълнителни сведения ме търсете в гр. София, института Пиругов, стая 313.


Дата                                                  С голямо уважение : подпис

Почеса се Дребнев по глава, отпи с облекчение глътка кафе, па като хвана да се смее, черният му дроб се изду като мех пълен с вино от напъване. Понякога нещата имат просто обяснение, само дето сюжетите са като на холивудски филми, та чак не ти се хваща вяра .
Дребнев приложи обяснението към преписката, а по-късно написа върху нея, да се отнесе към дело. Така този завързан сценарий, остана неизвестен за правосъдната ни система, но се разнася като полицейски фолклорен мотив от стая на стая, от управление на управление.

Автор:Николай Григоров /Shljko/

неделя, 9 октомври 2011 г.

МИТОВЕ И ЛЕГЕНДИ – ІІ част

ІV. Мит – Той си мисли, че ТЯ го разбира, тя си мисли, че ТОЙ я чува!

Основен проблем в отношенията мъж – жена е, че всеки един от тях иска партньора му да реагира адекватно според начина по който той възприема заобикалящата действителност. В началото на брака всеки партньор иска да вмести другия в някакви рамки , като обикновено предположенията му са , че мъжките и женските възприятия са еднакви. Когато обаче се появи конфликта, реакцията е различна . Жената се опитва да обясни проблемите си с много думи поради добре развитата си втора сигнална система, но за съжаление не предполага, че след десетия спор мъжът почти спира да я слуша, тъй като разговорите започват да се въртят върху едни и същи теми „За мързела му”, „За отношението му към Нея”, „За промяната в чувствата Му”. От своя страна мъжа започва все по- малко да говори , защото смята, че темите са изчерпани, той е казал всичко по тях и Тя би трябвало да го е разбрала, но в момента просто капризничи.
Оформя се един порочен кръг при който жената все повече говори, а мъжът все повече мълчи. Края му се вижда след около десетата година когато и двамата партньори се примиряват със статуквото си и почти спират да се карат. И тогава о чудо, оказва се, че и двамата се разбират прекрасно, а отношенията в семейството потръгват.
Когато решите да създавате семейство трябва да сте наясно, че ще започнете да се чувате и разбирате с партньора си приблизително след период от около 10 години!!!

V. Мит –Тя е доволна от това, което и предлага Той!

Определено само в началото, после и омръзва и започва да повишава изискванията си , като с течение на времето ценностната и система постоянно търпи промяна и условията, които поставя на партньора по отношение на бита стават все по категорични.
Жените като пазител на домашното огнище имат особено отношение към него и съответно претенции за това, колко е функционално и колко е естетично.Тъкмо задоволяваш някакъв неин каприз и хопа след половин година има вече по- добра идея.
Ако братко си зле с финансите и не може наведнъж да удовлетвориш желанието и за промяна на дома, ремонтите ще следват по стаи, през 3-4 месеца и след като ги врътнеш , започвате наново. НЯМА СПАСЕНИЕ!!!
Мой съвет за да ти излезе по- евтино , закупи си инструменти и се абонирай за списание „Направи си сам”.
Ако си решил да се жениш , примири се  до края на живота си ще правиш ремонти!!!

VІ.Мит – Той е главата на семейството!

Нищо подобно, Той е толкова глава, колкото Тя му позволи. Жената определя статута на мъжа в семейството.
Ако е по-умна и по интелигентна от него , Той ще се чувства глава на семейството, но Тя ще взима решенията. Ако е по- умна от него, но не особено интелигентна , ще го смачка  и ще го доведе или до импотентност, или до домашно насилие. Ако е по- глупава от него и не особено интелигентна, тогава той наистина ще си е глава на семейството, а ма то егати семейството.
Има едно единствено изключение от правилото, когато интелекта и образованието на партньорите е почти на едно ниво, тогава и двамата разбират, че няма „Глава на семейство” има само компромиси и разбирателство.
Ако решиш да се жениш, търси подходящата за твоя интелект и ум жена, иначе, цял живот ще си нещастен!!!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

МИТОВЕ И ЛЕГЕНДИ - І част

І мит –Любовта е вечна!


„Имало едно време един юнак, който се влюбил в една мома ………. И накрая  юнака се оженил за момата,  три дена яли и пили, живели дълго и се обичали през целият си живот”. Колко лицемерно от страна на народните автори, колко е тежко след време да се сблъскаш с действителността и колко много време наистина отделяме да говорим за чувствата си, те наистина ли са толкова важни?
Може би да, обаче как може да се направи разлика между любов и обич? Къде е границата? Кога започват да изчезват тръпките от целувките и докосването и кога, човека който лежи до тебе започваш да възприемаш като естествено гол? Според някой автори всичко е физиология, а според други всичко е психология, но горе долу всички твърдят, че любовта продължава девет седмици и половина. Неизбежно и за това трябва да знае всеки който се врича във вечна любов.

ІІ мит- Жената е по-вярна от мъжа!

Ето това тука вече е физиология. От гледна точка на биологията като биологичен вид  ние сме полигамни и това влияе на модела ,на поведение както на мъжа така и на жената. Те през целият си живот си търсят партньор независимо от това колко са имали преди това, затова искат да изглеждат добре и да бъдат привлекателни. Това е, иначе всеки може да оправдае изневярата си по различен начин. Обикновено при жената е „Той престана да общува с мен”, „Не ми обръща достатъчно внимание”, , „Държи се лошо”,”Не правим секс, мъжа „Това е само секс”, „Нямам семеен уют”, „Не ми готви”. Оправдания колкото искаш, само че жената го представя като преживян дълбок душевен катарзис, а мъжа като чисто физиологично желание /да чука/.
Истината е друга, дълбоката неосъзната истина  е че тя е срещнала по-добър мъжкар, а той по-млада и красива женска и добре, че точно тука започва да важи правилото преходността на любовта и тръпката продължава само около девет седмици и половина, иначе семейството като основна клетка на обществото /както пише в старите учебници по” Морал и право”/ би изчезнало. Не жалейте задава се следващият мъжкар и жена. Изневярата е неизбежна и за това трябва да знае всеки който се врича във вечна вярност.

ІІІ мит -Мъжът е силния пол!

Боже мой каква заблуда. И в преносен и в буквален смисъл той си е слабия пол от всякъде. Първо ролята която трябва да изпълнява в семейството, да осигурява доходи и благоденствие отдавна не е негов приоритет, жените здраво стъпиха на пазара на труда. Колко жалко, че основната роля на мъжа за семейството тук някъде се изчерпва. За да може да компенсира непълноценността си в това отношение се опитва да влезе в дома и да помага в домакинство /това е добрия варянт / или да започне да се комплексира /това е лошия варянт / но във всички случаи предимствата му се стопяват със всеки изминал ден.
Природата му е заложила още една бомба, пола му. От него зависи неговото самочувствие, гордост и мъжественост. Физиологичния механизъм за подготовка на мъжкия полов член за съвкупление е доста по- сложен от женски и за разлика от тях един мъж не може да скрие невъзможността да осъществи сексуален акт. А колко е лесно една жена с повече опит да го направи импотентен, достатъчно е да му казва само че не се получава. И какво стана с това се изчерпаха мъжките достойнства. Мъжът вече не е силния пол, имайте го в предвид като се жените.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ.

 Автор: Николай Григоров /Shljko/

Да убиеш Буревестник

Много пъти съм си задавал въпроса защо хората вземат дрога?! За мен това е психо-социален феномен и който може да даде еднозначен отговор на  въпроса ще бъде достоен за Нобелова награда. Къде се крие генезисът на проблема?! Защо именно млади хора посягат към нея, въпреки че повечето от тях знаят, че краят обикновено е летален?! Необяснимо е и е жалко, че толкова малко правим, за да им помогнем!
Не ги разбираме, забравяме, че и ние сме били млади! Смятаме, че като сме им осигурили храна, подслон и удобства сме изпълнили задълженията си като родители. Загубили сме връзка с тях и не знаем как да постъпим, като ни застигне нещастието. Забравяме, че младите хора са като Буревестниците,  чакат бурята, за да направят първия си полет. Мислим, че сме ги подготвили за него, а всъщност не сме им показали дори как се размахват криле!
Това е, когато няма кой да те научи как да летиш – вярваш на всеки, който ти предложи това, а всъщност най-лесно  да убиеш Буревестник е, не като го обстрелваш, а като го излъжеш, че бурята е дошла и той може да полети.
Млади хора, извинявайте, не винаги ви разбираме, но винаги можем да ви кажем кога ще дойде бурята, за да размахате криле и да полетите, и там в нея ще намерите удоволствието да обичаш и да бъдеш обичан и щастието да създадеш нов живот и да го обгрижваш! Повярвайте ми, това усещане не може да бъде заменено с удоволствието, което може да изпитате от приемането и на най–качествената дрога!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Допингът: целта оправдава ли средствата?!?

Боже, присъствам на разговор на двама млади Аполони и постепенно челюстта ми увисва, иде ми да се провикна с пълно гърло, като един наш велик български професор: „Гледам и не вярвам на ушите си!”, обаче се снишавам и замълчавам, за да мога да присъствам на диалога до край. Странното за мен е, че младежите определено имат вкус към спорта и очевидно полагат огромни усилия, за да поддържат големи мускули, но целта на всички тези усилия е не да се чувстват добре, а да изглеждат добре. Кухо и неуместно! Отгоре на всичко демонстрираха дълбоки познания в областта на режима на приемане на анаболни стероиди, та чак ми се зачервиха ушите от срам при мисълта колко съм изостанал!
Както вече и друг път съм казвал, почвам да се чувствам стар, защото все по- трудно мога да разгадавам ценностната система на младите и се убеждавам, че поне в този случай прекрасната идея да изпълниш формата със съдържание се изражда в не чак толкова прекрасната  да изпразниш формата от съдържание.
От разговора разбрах, че общо взето заради дебелината на мускулните влакна младежите са готови да се подложат на атака от огромно количество анаболни стероиди, защото това ги доближава до женския идеал за мъжка красота. НАИВНО!!!
Ровя се в учебника по биохимия, защото започвам да се съмнявам, че това което съм учил, не е вярно! Ох, спокойно вярно е, не съм изкуфял все още! Готов съм вече да отговоря на младежите какво е моето мнение за тяхното мнение за “женския идеал за мъжка красота”.
1. Младежът, който употребява анаболни стероиди, по-мъжествен ли е?
В буквалния смисъл – не. Анаболният стероид е синтетичният аналог на мъжкият полов хормон тестостерон , който се отделя от тестисите и влияе върху повишаване на синтеза на белтъчини в клетката, като предизвиква мускулна хипертрофия. Всеки организъм изгражда буферни системи, които регулират отделянето на хормони да не превишава нормално допустимите граници. Приемане на анаболния стероид води до намаляване на собствения синтез на тестостерон, тоест организмът намалява производството му и като резултат тестисите се свиват понякога до големината на фъстъци, а понякога  се свива и пенисът.
2. Младежът, който употребява анаболни стероиди, по-красив ли е?
Твърдо не. Странични прояви при приемането на анаболен стероид е появяването на акнета по цялото тяло, челно оплешивяване, окосмяване на гърба.
3. Младежът, който употребява анаболни стероиди, по-харесван ли е ?
По принцип – не. Тестостеронът прави мъжа по-агресивен и невъздържан. Приемането на голямо количество анаболен стероид кара този, който го приема, да е неспокоен, агресивен и понякога го вкарва и в депресивно състояние –  неща. които биха разбили всяка наченка на нежни взаимоотношения между младежи.
4. Младежът, който употребява анаболни стероиди, по-потентен ли е?
Напротив,  приемането на голямо количество анаболни стероиди води до потискане на потентността, понякога до пълна липса на желание за правене на секс и до невъзможност да се втвърди пенисът. Много често се стига до пълна импотентност.
5.Младежът, който употребява анаболни стероиди, по-здрав ли е?
Категорично – не. При приемане на анаболни стероиди се уврежда сърдечносъдова система, бъбреци, черен дроб. Поради бързата хипертрофия на мускулите, които изпреварват в развитието си костно ставния апарат, вследствие на големите натоварвания, които мускулите могат да поемат, а костите и ставите – не, обикновено се стига до контузии, които понякога водят до инвалидност.
Пичове, като вземате анаболни стероиди, не само че не покривате критериите на младите дами за мъжественост, но бих казал, че не покривате и вашите собствени. Ако продължавате, скоро ще се убедите в това. Най-голямото наказание, което може човек сам да си наложи, е да плаща, за да се разболява, това граничи с мазохизъм.
Момчета, не се превръщайте в лъскави, но празни опаковки!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

ЗА ТОЛЕРАНТНОСТТА !

Обиждаме се, мразим се, бием се, убиваме се- защо?! Защо не можем  да приемем, че другият е различен? Защо искаме всички да мислят като нас,  да правят като нас, да почитат нашия Бог, култура, етични и нравствени норми.
Отричаме и отхвърляме другите, защото мислим, че сме по-добри, по-умни, по-можещи и по-знаещи! Опитваме се да ги потиснем, да ги смажем, да ги унижим и  унищожим! Забравили сме, че хората еднакво обичат, еднакво чувстват, еднакво могат и че сме деца на един общ прародител, че всички се раждаме сами на този свят, и сами  ще си отидем.
Защо през останалото време трябва да се мразим?!
Вярно е – всеки знае различно – едни повече, други по-малко. Кой има смелост да каже – кой е по-полезен и как се сравняват добрия пианист с добрия математик? Един е по-силен в една област, друг в друга. Защо обаче да не си помагаме, като се разбираме и не търсим само различията помежду си. Абсолютно познание няма, учим се през целия си живот и всеки, който си мисли, че е гениален, може да бъде изненадан от това- колко малко знае всъщност.
Защо да не се обичаме или ако не умеем, то поне да се уважаваме. Човек е жив за много кратко време, а ще е мъртъв за много дълго. Нека се порадваме на живота, на приятелите си, а не на Пировите победи, които само влошават положението ни и не носят удовлетворение!
     Светът е красив, защото е шарен и всеки е уникален и неповторим. Това всъщност е богатството, което сме получили, когато сме се появили. Нека не правим света розов, син или червен, нека е шарен и нека да му се наслаждаваме!


Автор: Николай Григоров /Shljko/

ПОЛИЦЕЙСКА ИСТОРИЯ – Баба Керанка

Разказа е вдъхновен от истински събития.
 

Седях зад бюрото си и разглеждах стари преписки. Бяха за кражби в района, трябваше да планирам мероприятия и да разпределям работата между колегите. Времето се беше смекчило, пролетта надничаше през отворения ми прозорец и ухаеше на сливов цвят. Вътрешно се усмихнах и отместих поглед към двете сливи в двора на участъка. Отрупани с цвят, клоните им бяха накичени с мартеници... И тази година пропуснах щъркелите!
Аромата на пролет се смеси с миризмата на кафе. Помислих си – така мирише събуждането.  Погледнах към чашата, която стоеше  на бюрото ми. От нея излизаше дим с дъх на прясно кафе, което ме изпълваше с настроение. Посегнах към нея, надигнах я и отпих глътка- блаженство! Телефона прозвъня. В слушалката чух, познатия глас на кмета на близкото село, което обслужвахме.
-Началник, имаме кражба в селото! Влезли са в къщата на баба Керанка и са и откраднали кокошките. Обадих се вече на дежурния, каза ми, че идва група за да обслужи произшествието. Ако можеш, ела и ти!
Кмета на селото беше сериозен човек, с авторитет. Взимаше присърце проблемите на съселяните си и често ни помагаше при разкриване на престъпленията! Беше висок, едър мъж с чуплива черна коса, сини очи, здрави мишници и корави напукани длани. До мене беше стигала информация, че понякога сам раздава правосъдие в селото, но никой досега не беше се оплаквал. Нямаше как да му откажа. Качих се на служебния автомобил и след около 10 минути стигнах до местопроизшествието. Дежурната група беше там. Пръв ме посрещна експерта, който очевидно изразяваше негодувание, че е разкарван.
- Началник, само две кокошки има откраднати. Няма разбиване, извършителят е прескочил оградата. Ама и кмета хич го няма, да ни разкарва за две кокошки! Сигурно бензина който изгорихме струва повече от…
Спрях триадата на колегата с поглед и му дадох да се разбере, че не одобрявам поведението му. Кмета ме чакаше на входа на къщата. Поздравихме се и той започна да ме въвежда в обстановката.
- Началник, нямаше да те занимавам с това, ама баба Керанка, очите си изплака от сутринта. А пък мисля, че знам кой е свършил тази работа! Има един циганин тука, Али му викат. Дойде някъде от варненско с едно дете, на около 6 години. Настанил се е в една колиба и не съм го виждал нищо да работи, този хайванин. Само той ще е!
Докато кмета ми говореше, успях да огледам двора и къщата отвън. Беше едноетажна, мазилката и тук- там се беше пропукала. Прозорците дървени и много стари, се бяха  отметнали. На первазите им стояха глинени саксии отрупани с цветя. Пътеката до входа и, беше покрита с тротоарни плочки. Градината не беше прекопавана, оттук-оттам се подаваха цветя, но тревата и плевелите ги задушаваха. На няколко метра от вратата се търкаляха безразборно разхвърляни цепеници.
Предложих на Кмета, да се срещна с пострадалата. Влязохме заедно в къщата, беше тъмно и неприветливо, но определено чисто и поддържано. Огледах се. Нямаше много вещи: един стар телевизор, легло, нощно шкафче и гардероб. Мивката беше с обикновено кранче, само за студена вода. До нея се мярна някакъв електрически котлон, който не си знаеше годините. На няколко метра от леглото беше поставено едно кюмбе, за горене на дърва. На леглото седеше възрастна жена на около 85 години.
Жената беше облечена с черна рокля, а на раменете и беше смъкнато черно парче плат, което може би беше забрадката и. Косата и – чисто бяла, беше сплетена на плитка, която стигаше до кръста. Старицата беше дребничка с дребно набръчкано лице, от което ме гледаха две сини и много тъжни очи. В ръцете си държеше носна кърпа. Видях как посегна с нея, за да избърши сълза, когато влязохме. Сетих се, че бях чувал за старицата. Бяха ми искали съдействие от социалните служби, за да намерим нейни живи родни. Нищо не се получи. Единствено знаех, че сина и беше починал много млад.
- Бабо Керанке, ей това е началникът. Кажи му сега! – поде пръв кметът.
           Баба Керанка ме погледна право в очите. Погледа и беше бистър и ясен. Явно не страдаше от деменция.
- Какво да кажа сине, нищо не знам! Снощи кокошчиците си бяха в двора. Днес ги няма! Жал ми е баби! Те ми бяха единствените живинки в къщата. Говорих си с тях и яйчица ми носеха...- По бузата и пак се търкулна сълза. Възрастната жена отново посегна с носната кърпа и я избърса.
Погледнах към кмета. Очите му се бяха напълнили със сълзи. Явно нещо не знаех. Отначало ми се видя странно, че се вдига шум за две кокошки, но сега си дадох сметка, че той има по-особено отношение към тази жена. Предложих му да отидем и да проверим дома на Али.
Спряхме в края на селото пред една колиба направена от шперплатови плоскости. Покривът беше плосък, наведен на една страна. През една от стените излизаше бурия, през която се изнизваше дим. Имаше само един отвор покрит с найлон, който служеше за прозорец. Стигнахме до вратата на колибата, която беше скована от дъски, почуках и отворих рязко. 
     Пода беше постлан с някаква стара черга. По средата на стаята беше поставено едно кюмбе, което беше разпалено, а върху него стоеше стара, олющена тенджера, в която къкреше кокошчица. До тенджерата с лъжица в ръка, стоеше смугъл ром. Не тежеше повече от 60 килограма, въпреки височината си около метър осемдесет и пет сантиметра. Беше с мазна и сплъстена коса, изпъкнали скули, а по цялото му лице се стерлеш гъста и черна брада. Единствената му дреха, беше сини дочени панталони. Почти нямаше мускул по тялото си, ребрата му бяха изпъкнали толкова много, че си помислих, че гледам скелет. Стоеше прав, без обувки, а краката му бяха толкова мръсни, сякаш носеше чорапи. В ъгъла, върху старо легло, седеше детенце на около 5-6 години облечено с черна мъжка риза и къси шарени панталони, които бяха толкова широки, че трябваше да ги придържа с ръка. Не можех да определя, дали е момиче или момче. Косата му беше също мръсна и сплъстена, а лицето му покрито с прах. В очите му – прекалено големи за лицето, се изписа ужас, като ни видя.
-Ти ли си Али?-попитах строго.
-Аз съм! – отвърна циганина. Ако идвате за кокошките, аз ги взех!
– Защо бе мангал?-попита кмета.
-Детето не е яло от два дена.
-А не можа ли да поискаш, бе...?
Кмета спря, защото детето започна цялото да се тресе и да плаче.
-Не мога! – каза Али. Не съм просяк – срам ме е!
-А-а-а? -извика кмета. А да крадеш… не те е срам!
-Срам ме е! – каза Али. Но синът ми е гладен.
Али, наведе глава и отиде при детето. Седна до него и го взе в скута си. То започна да се успокоява.
-Али! – проговорих най-накрая и аз. Трябва да върнеш кокошките. Чакаме те там, от където си ги откраднал. Разбра ли ме?
Али, кимна утвърдително с глава. Ние излязохме и се качихме на автомобила. Спряхме пред дома на баба Керанка и зачакахме. След 10 минути две фигури на мъж и на дете спряха до колата. Али държеше в ръка найлонов плик, а вътре в него се виждаха двете заклани кокошки. Детенцето се беше вкопчило в дясната му длан, пристъпваше плахо и ме гледаше със страхопочитание. Кмета влезе в къщата на баба Керанка и след малко се върна придружен от нея. Видях, че тя е много дребна.  Беше прегърбена и от това изглеждаше още по-ниска. Пристъпваше бавно, като се подпираше на ръчно направено дървено бастунче. Очите и бяха зачервени.
- Ей тоя е бабо Керанке, тоя клисав циганин ти е откраднал кокошките.
Детенцето още по силно се вкопчи в ръката на баща си, а Али наведе глава и не смееше да погледне никой в очите. Баба Керанка ги огледа, помълча известно време, сякаш ги преценяваше и после промълви:
- Защо го направи сине, гладен ли беше?!
Али, мълчеше.
- Няма нищо! – проговори отново жената – нахранете се.
Острите и черти се изгладиха, тя се усмихна и погали детето по сплъстената коса. След това се обърна и потегли бавно към къщата си. Кмета ме погледна с недоумение. Изчака минута, сякаш да види и моята реакция и хукна след възрастната жена. Аз влязох след него в къщата, за да си изясня дали жената ще внася жалба.
- Бабо Керанке, какви ги вършиш?! – провикна се кмета. От сутринта съм вдигнал на крака полицията! Сега нямаш претенции, ама и ти си една! Един мангал те разчуства!
Баба Керанка го погледна укорително:
- Кмете, не съди хората защото са се родили такива. Бог съди! Това, което стана днес, може да е изпитание за нас, а не за него !
Настъпи мълчание.
-Виж какво – продължи тя – помогни на човека, нареди го някъде да работа, иначе пак ще краде. Това дете трябва да се храни.
-Ти си луда ма, бабо Керанке- извика кмета. Обърна се ядосан и с бързи крачки излезе от къщата. 
     Старата жена, надигна забрадката и я върза зад тила си, след това ме погледна в очите и продума:
- Извинявай сине, че напразно ви разкарвах. Няма да се жалвам от Али. От глад е откраднал. Трябва да се пази душата на човека, тя е като птичка, уплашиш ли я ще излети! А какво е човек без душа?!
После погледна през прозореца Али, който стоеше объркан.
- Я, колко душа му е останала на този човек, почти я е загубил и какво добро ще търсиш от него после?!
Не спорих, прибрах се в участъка и направих проверка на лицето. Установих, че Али е с влязла в сила условна присъда във Варна, пак за някакви кокошки. Ако баба Керанка беше внесла жалба, щеше да лежи ефективно в затвора. Започнах да се съмнявам, че постъпихме правилно.
След седмица се обадих по телефона на Кмета, за да го попитам как вървят нещата с Али.
- Как?! – отвърна ми кмета. Наредих го да работи в една от строителните бригади в селото. Не можах да изляза на глава с бабата! Път направи до кметството! Нареди го, та нареди го. Е, наредих го! Да го видим сега Алито!
Чух го как се усмихна по телефона.
-Началник, не се притеснявай, аз го наблюдавам. Ей-й-й, голяма жена е баба Керанка, ще знаеш!
Сбогувахме се. След три-четири месеца, пак случайно на чаша кафе, подехме с кмета темата за Али. Той ми разказа, че вече е станал майстор в бригадата – бил много сръчен. Задомил се. Взел една местна циганка, свястна жена с две деца. Сега живеел с детето си в нейната къща. Хората в селото го приели- спечелил уважението им.
Шест месеца по–късно, получихме съобщение за намерен труп, на самотно живееща старица. Беше баба Керанка. Някакъв циганин я беше открил. Заварил я издъхнала в леглото. Пристигнах заедно с оперативната групата в домът и. Влязох в къщата. На леглото притихнала, сякаш заспала, лежеше старата жена. Коленичил до нея, вкопчил се с двете си длани в кокалестата ръка на старицата, стоеше млад мъж от ромски произход, добре охранен и облечен. Мъжът се обърна към мен. Само по очите познах, че това е Али.
- Началник, почина баба Керанка – промълви той и се разрева, като дете. За пръв път виждах, мъж, така да плаче.
      След три дена се обадих на кмета по телефона. Исках да разбера, дали все пак някой роднина се е появил на погребението и.
- Никой! – отговори Кмета.
- Значи, служебно сте я погребали?
- Не! Али пое всички разходи по погребението. Каза, че и паметника той ще и плати. Докато не покриха с пръст ковчега и, не мръдна от гробището!
Гласа на кмета започна да трепери.
- Голям човек беше, баба Керанка!
Чух как слушалката отсреща хлопна. Разбрах, че и на кмета му се беше доплакало. Само не разбрах от какво се беше разчуствал?! От смъртта на баба Керанка или от историята на Али, който отново беше намерил душата си. Сега вече бях сигурен- не бяхме сгрешили!
През живота си съм имал много преподаватели. Към малко от тях съм се обръщал с думата „учителю”. С баба Керанка, се бях срещал един, единствен път, и тя ми преподаде урока за милосърдие и благородство, но го направи така, че без съмнение заслужи честа, да бъде мой учител!

НАИСТИНА, ГОЛЯМ ЧОВЕК БЕШЕ, БАБА КЕРАНКА!

Автор: Николай Григоров /Shljko/