сряда, 4 април 2012 г.

Кольо Чакъра

Картина на Чудомир
                     По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.



            От три десетилетия, Кольо Чакъра разкарваше униформата в наше село. То старите друг стражар не помнеха да е имало, а пък ние младите толкова му бяхме свикнали, галиба беше се родил с нея. Никога не я сваляше, даже и на празници и в почивни дни, сякаш не спираше да изпълнява задълженията си, а пък го правеше и с чалъм, да почувства народа, колко е тежко и отговорно да се носи бремето на полицейската служба.
            По природа беше кротък човек, нищо че прякора му звучеше солидно, като на хайдутин. Не беше много висок, но всяваше респект с вида си и най - вече с мустаците, за които Лекият твърдеше, че му биле пораснали още като дете и бръснач не бил ги опитвал.  Стърчаха винаги страшнишки и не се огъваха ни от  дъжд, ни от сняг, а когато говореше потреперваха като струни на гъдулка, респектираха опонента и смъкваха куража му, а децата дори се разплакваха.
            Униформата му беше винаги спретната и по него, сякаш му беше правена по калъп. Ботушите му лъщяха по всяко време на годината, което будеше недоумение у селското общество, защото не се знаеше как Чакъра преодоляваше  локвите на пролет без да се окаля. Това негово умение често се подлагаше на обсъждане в кръчмите и имаше вече няколко твърдения, които не бяха доказани но докараха до разделение и кавги кръчмарската общност. Така например Пантата, разказваше, че го е виждал как прехвърля камъни един връз друг за да стъпва по тях. Тончо Пуяка пък твърдеше, че го е гледал как върви по оградите като гущер, а пък Теньо Кюсето се кълнеше, че прескачал локвите като кон, нищо че бил късак, с времето развил техника и можел да прескочи осем метров ров без затруднение и падал винаги на крака- като котарак.
Оръжието му беше винаги лъснато и по инструкция готово за употреба, макар че никой не помнеше да е пукал с него. Походката му беше тежка, солидна, и имаше навика да държи ръцете отзад по време на движение- като банкер. Като млад бил слаб, напоследък обаче корема му беше започнал да излиза над колана и се движеше в такт нагоре-надолу толкова равномерно, че можеше да ти се завие свят ако го гледаш продължително. Това сякаш, обаче, му придаваше по- голяма солидност и не се отразяваше на авторитета му, даже го укрепваше.
            Учен човек беше Кольо Чакъра. Завършил четвърти клас и вместо да гони говедата по баира като акраните си, баща му Наньо Чакъра, го изпратил в Казанлък да доучва. Когато всички го били отписали, защото от там в село никой  се не връщал, лъснал Кольо с униформа и назначение, пък и жена гражданка си докарал, защото изтънчен бил станал някак та селската простотия не му допадала и странеше от нея. Той и затова в кръчмите не влизаше и общуваше само с местният елит в лицето на Поп Кръстьо, даскал Илия и общинската управа в лицето на избраният кмет.
Инак, жаловит беше. Влизаше в душите на хората и гледаше да не ги затрива. Поради тази причина през последните тридесет години никой от село не беше изправян пред съд, а пък понеже подхождаше и с педагогика, успяваше да угоди и на виновни и на пострадали без да оставя лоши чувства в тях, защото макар и жаловит, беше строг и справедлив и правилно намираше баланса. Поради това всички го слушаха, уважаваха и признаваха решенията му като присъда. Хем спестяваше на хората пари за съдилища, хем  превъзпитаваше хайваните да не помислят за простотии повече. Пък и подхода му беше творчески. Наказание с наказание не си мязаше, всеки път решенията му бяха нови и оригинални. Понякога, особено през зимата, когато нямаше какво да се прави,  местните зевзеци чакаха с нетърпение някой да се „подхлъзне”, че да видят Чакъра как ще  го нареди.
Така например Спас, сина на Гина Кудрината, който бил буйна глава, помлял лошо сина на Димо Черният- Ради, който бил по-малък. Свалил му потурите, закачил ги на един кол и ги размахвал като байрак, ей така за да се докаже пред момите. Повалило се на легло детето за седмица, а пък след като се излекувало, отказало да ходи от срам на даскало. Привикал Чакъра, Спас с майка му и им  предложил да избират или на съд, или цял месец всеки ден по обяд, Спас трябвало да отива до реката и да пере долните гащи на Ради. След това лепнаха на Спас прякора, „Потура”, че му остана така като фамилия, а пък Ради надигнал чело и изправил снага, придобил самочувствие и тръгнал пак на училище.
Един път пък Амзата, местният циганин, през зимата огладнял, увъртял се в колибата и като не закачил нищо в шкафа, решил да посегне на козата на Дечо Пора. Разгадал го обаче Дечо, дочакал го в кошарата, овършал го с една гьостерица и повикал Чакъра. След това един месец Амзата, живял при козата в кошарата без да има право да я напуска, а за да си платил храната, още два месец работил ангария. Така, хем Дечо останал доволен, хем Амзата преживял зимата.
Друг път пък Чакъра, хванал селският козар Теньо да коли в гората едно яре за да се облажи по обяд. Наврял одраното яре в мешката му и я закачил на врата му. Накарал го цяла седмица да ходи с нея, докато не се умирисал и не събрал всички чобански кучета на селото. От тогава нито една коза не изчезнала от стадото, сякаш всички вълци се преселели в друга околия. А пък за Теньо казват, че се отвратил от ярешкото и до края на живота си, не кусал от него.
Тончо Пуякът пък, посегнал на рачела на Нела Вдовицата. Имала три деца горката и гладувала през зимата. Последните месеци само на него карала. Вярно майсторка била и го правила един път. Изкушил се Пуякът и … Оплакала се Вдовицата на Чакъра, приклещил го той, отпрал му кожата от бой и го накарал да изяде цялата каца с рачел. Цял месец се давил Пуякът, отънели му червата и се разстроили, цяла зима не могъл да си стегне корема и почти не излизал от домът си, а за да  се отплати за рачела, Чакъра го накарал да заколи един шопар и да го даде на вдовицата. Така покрай това наказание, двамата се сближили и след година станали семейство.
И един от кметовете не пожалил. Усетел го, че заделил от общински пари за да си купи файтон. Накарал го Чакъра да върне парите, а за наказание цял месец кметът трябвало да впряга магарето си във файтона и с него да ходи на работа. След това с  политическата му кариера се свършило, а съселяните му го прекръстели от Гошо Бабаита на Гошо Файтона. Така си, и останала фамилията му.
Такъв беше Кольо Чакъра, строг и справедлив. Разбираше душата на човека и влизаше в положение. Когато се пенсионира, нов ред настъпи в село. Уж, беше по закон, но на никой му нехаресваше…


Автор: Николай Григоров / Shljko /

4 коментара:

  1. Много хубав, смислен и стойностен блог... От доста време Ви следя.
    Има много интересни материали
    Успех!

    П.П Пак ще Ви посетя.

    Поздрав! Живи и здрави...

    ОтговорИзтриване
  2. Колко хубави разкази! Браво на автора.

    ОтговорИзтриване
  3. Колко хубави разкази! Браво на автора.

    ОтговорИзтриване