петък, 31 август 2012 г.

Мечтата на Бай Минчо

Картина на Чудомир
         По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.


Не случи на син бай Минчо. Най- добрият дърводелец в околията беше и името му, като камък тежеше. Празна дума не казваше и говореше все справедливо, сякаш по рождение беше получил диплома от Сорбоната. Дето се вика- Господ с мъдрост го беше дарил, артък да има и за сина му, ама …
А как го чакаше бай Минчо…цели 10 години! Четири дъщери посрещна преди него, но сърцето му пустееше, защото мечта имаше да го наследи някой в занаята. Нали той, само от баща на син се предаваше. Когато най-накрая Минчовица го надари, кръсти го Дарин нищо, че името не беше известно сред нашенци, защото като дар от Бога го прие. Три дни храни и пои цялото село заради радостта си и на църквата златен кръст принесе, името му да прослави още преди очи да е отворило. На даскалото пък нови столове подари, на кметството нова врата изработи с дърворезба, за да се знае коя е датата на която е пристигнал на този свят синът му. Животът му с копнеж се изпълни, очите му се отвориха широко, сякаш за да гледат по-надалеко в бъдещето където намираше утехата за своето продължение. И може би, вдъхновен от надеждите си започна още по- добре да упражнява професията си, която превърна в изкуство. Пък и понеже го чувстваше като дълг към синът си, развъртя се още повече, забогатя, накупи имоти и къща на три ката построи. За да спечели име пък, начена да се занимава с обществени дейности, като даряваше много от изкуството си- я на читалището, я за училището. Така, по естествен начин бай Минчо се изкачи към върха на селското общество, за да постели име на синът си и пример за благополучие да му даде, че то, името е това което остава след като те няма вече и от човека си зависи дали ще го носи с гордост или срам.
Напъна се бай Минчо още от малък да научи Дарин на този урок. Навсякъде с него го водеше и внимание му обръщаше, като на възрастен. Изработи му куп играчки и се опита да сложи длетото в ръцете му, като подхождаше с много търпение и педагогика, но Дарин остана безстрастен. Още когато тръгна на училище пролича, че не беше наследил нито акълът му, нито уменията, нито копнежите му за знания. Пропускаше уроците, а погледът му беше вял и отпуснат, сякаш стигаше само до бащината му трапеза. Безгрижието го караше да изглежда ленив. Опитите на баща му да го мотивира всеки път се разбиваха в неговото безразличие, а разумът му проблясваше само когато получаваше поредният подарък. Тъй като нямаше друг изход бай Минчо не се отчайваше, погледът му все в бъдещето сочеше и още повече се вкопчваше в синът си като удавник. Спести му тичането след говедата, за да не се нарани. Четеше му уроците до късно на газеника, за да пази очите му. Оправдаваше го за всичко, като търсеше някакви морални устой в него, сякаш на това трябваше да го учи всеки път. А уроците се повтаряха, и грешките също.
Въпреки, че Минчовица беше строга и реагираше подобаващо, в опитите си да наложи със сила авторитета на семейството срещаше отчаяната съпротива на съпругът си. Издигнал се като преградна стена пред нея,  всеки неин укор се разбиваше в Него, а омаловажавайки глупавите постъпки на Дарин, той го отдалечаваше още повече от твърдата и ръка, като потисна чувството му за срам- защото всичко което правеше, вече се понасяше мълчаливо от семейството.
Когато дойде време за прогимназията, Дарин си беше същински михлюзин. Без знания и страст към учението, само с безрезервната вяра и подкрепа на баща си и благодарение на неговите пари, успя да се запише в частен колеж, в Казанлък. За пореден път бай Минчо отвори широко очите си с надежда, че мъдростта с възрастта ще споходи синът му и отговорността ще го завладее. Дори си позволи да помечтае, че и занаятът му ще започне да търси. Понеже въодушевлението го беше завладяло напълно не пестеше пари, а синът му усетел таз негова слабост го притискаше за още повече, като постоянно си намираше поводи за това.
След две години, Дарин започна по-рядко да се прибира, пък и видът му беше се променил. Обличаше се със скъпи дрехи, караше автомобил и много се дразнеше от селската простотия. Към края на учението си вече се срамуваше от семейството си и прекрати контактите си с всички. Бай Минчо се виждаше от време на време с него, колкото да разбере дали е жив, пък и да му даде издръжката. После Дарин изчезна и никой, нищо повече не чу за него. Само кредиторите му се появяваха от време на време пред родният му дом за да го търсят, но с течение на времето и те се потулиха някъде.
Стопи се бай Минчо от мъка. Очите му се свиха сякаш беше загубил взора към бъдещето си. Вдъхновението го размина, ръцете му вече не бяха толкова сигурни, а желанието за благополучие задрема някъде дълбоко в него. Спря да ходи до работилницата и хората спряха да го търсят. Затвори се в себе си и замълча, сякаш животът му беше свършил. За година залиня, споходи го болест която го парализира и мозъкът му стана негоден. Пропусна сватбите на две от дъщерите си, първите внуци и смъртта на съпругата си. Не разбра, че Петко- синът на голямата му дъщеря Мара, се прочу като изключителен майстор- дърворезбар. Пропусна, че Той възроди родът и славата му, и хората пак си спомниха за него.
Накрая… го намериха в работилницата предал духът си на Господ. Държеше силно длетото със здравата си ръка, широко отворил очи, сякаш в последната минута на животът му го беше споходил разумът и беше разбрал, че неговото наследство всъщност е внукът му. Каквото и да правеха на погребението, не можаха да затворят очите му, защото те… се бяха взрели в мечтата му!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

петък, 10 август 2012 г.

Иманяри-Лефтер Патака и Дончо Пелтека

Картина на Чудомир
По разкази на дядо ми, за действително съществували лица и събития.


            От много години в нашия край се носеше легендата за имане заровено по турско. Отначало тръгна като приказка, но после някой пусна слух, че съкровището е скрито в Ак-баш и понеже нашенци най-вече се стремяха към положение- а затова се искаше пари- въображението им се развихри като панаирджийска въртележка и от легендата се роди „истината”, която се оплете като фолклорен мотив в битието им, отвори мерака им и ги докара лудост. И въпреки че се знаеше, че страстта за имането е по-скоро стремеж към самобичуване, непреодолимото и непоправимо усещане за блясъка на златото скрито нейде, пречупваше волята на по- слабите духом и ги караше да изглеждат като скотове, които изливаха цялото съдържание на скромният си живота във факирски чалъми от които ставаха още по големи идиоти. Че то, между мерака и мечтата разлика няма, когато иманяр реди животът си, защото страстта му е по дупките да се рови, все едно, че търси място за краят си, сякаш бърза да бъде прибран там, където земята не го е поискала още.
            И в наше село имаше двама такива, дето се бяха обърнали на горски таласъми. Не ядяха, не пиеха и отдавана се бяха отказали да работят, защото от копнежи, кроежи, ходене и копане за нищо друго не им оставаше време. Пък и парите дето бяха наследили от бащите си износиха за съмнителни тайни начинания, които не останаха скрити за дълго, защото в село всичко се научаваше и вместо просперитет, освен много страдания им донесоха присмех. Тя обаче болестта им беше такава, щото ако в началото се притесняваха от хорското мнение към края останаха безчувствени и дори напротив, подигравките ги мотивираха да стават още по-старателни, белким намерят съкровището, съберат положение и запушат големите уста на селското общество, завинаги. Така че, от доста дълго време мисията им беше придобила  друго значение и стремежите им бях все по-трескави, поради което все по-често замязваха вместо на човеци, на магарета, а горе -долу и животът им беше заприличвал на такъв.
         Когато навъртяха четиридесет години, Лефтер Патака и Дончо Пелтека все още ергенуваха по неволя, защото време не им оставаше да се задомят. Пък и любовта им все към Ак-баш ги влачеше и не веднъж ги беше докарвала до пълно изтощение. Продупчели бяха околността като кашкавал, та заради тях се увеличи броят на поровете. Тунели пък бяха прекарали три железници наведнъж да съберат и дето се вика ако се водеше окопна война, една година поне в кръгова отбрана щяха да издържат. Ама нейсе, съкровището все някак им се изплъзваше. Понеже все през нощта копаеха, а през деня спяха, кожата им беше пожълтяла като на болни от охтика, а очите им се бяха облещени от взиране, като на сови. От недохранване пък бяха изпуштиняли като крастави лисици, а суеверието им беше станало голямо като биволски пацавур, поради което трайно бяха заприличали на михлюзи. 
     Пелтека, за цели две години беше спрял да говори, защото чул от някой, че имането потъвало като чуело човешка реч. Когато се уморил от мълчане и щото го предизвикал с келешлък Лекия да говори, се разбра, че пелтеченето му се увеличило и ако преди засичаше на „ш”, вече беше започнал да удължава „ц” и „ч”, та говорът му вървеше още по-трудно и накъдрено, често прекъсваше по средата на изречението и го довършваше с блеене и блещене. Патака пък, три години не беше си свалял навущата защото беше стъпил с тях върху „свята земя”. Понеже беше упорит и твърдоглав, можеше с тях да остане до края си, но заради непоносимата воня която се носеше около него, местните зевзеци го бяха завардели и приклещели в кръчмата, съблекли го и го натъркали хубаво в снега дорде посинее. Дълго време след това Патака не простил и не проговорил на теляците си, ама на пролет купил на изгода муска, която била донесена от странство и удвоявала късмета му, та мъката му секнала. Лошите езици говорят обаче, че муската била направена от Пуяка, от магарешки косми специално подбрани от  мъжествеността му, ей тъй за каламбур, че през зимата много скука се била понасъбрала. Ама Патака така повярвал, че до краят си не свали от врата муската, нищо че богатство не му донесла.
Три пъти ги беше затрупвала земя докато копаеха дупки и все оцеляваха. Последният път беше в Доймушларе. Тъкмо стигнали до половината на една могила и земята ги затвори по средата. Цял час ровели като лалугери за да излязат навън, и понеже корави души носеха, оцелели диванетата, излезли изпод земята като духове, отръскали се, полежали час-два, допълзели до площада на село и загубели свят. Цяла седмица душите им се събирали. След като са ококорели, три дни пък само мучели и като се върнали след още ден на този свят, отупали потурите и пак на могилата през нощта отишли да копат- тъпанарите им недни.
А пък що бой от другоселци бяха яли… Дотегнало им на хората от Доймушларе да ги плашат по тъмното, пък и по могилите на нивите им бяха започнали дупки да правят. За да не стане като в  Ак-баш, да съберат лисиците и порове на околията, насъбрал се бабаитлъка, въоръжил се със сопи и ги приклещили на входа на една от могилите. Огънали им костите от бой, събули ги боси и ми теглили по едно текме да се прибират. А пък те, ахмаците му с ахмаци… пообиколили- пообиколили…почакали още час за да се приберат доймушларци и пак се върнали на могилата да копат.
През миналата година пък ги сдавели кучетата на Наньо Чобанина. Най-големите и силни в околията биле. Ама нашите не паднали духом. След като ги понаяли, сетели се да влязат в дупката и от там организирали защита. Цял час се бранели докато се съмнало и дошъл Наньо за да разгони песовете. После Чобанина се оплакал, че кучетата му били  нахапани сякаш от глутница чакали. Даже на едното било скъсана жилата на предната лапа, че не се възстановило повече. Пък нашите надигнали снага от дупката, облизали раните като котараци и накуцвайки надвечер, пак се струпали на могилата да копат- говеда им с говеда.
И Чакъра не можа да ги превъзпита, омаля човека. Цял хълм за наказание ги накара да заравнят и всички вирове в селото разшириха- е не… Понасяха си  наказанията безропотно и когато всичко отминеше, удряха камшика и пак беж по могилите.
       Накрая, след като удариха един хълм покрай село, изместиха коритото на Тунджа и заляха с вода долната ни махала. Никой повече не чу нищо за тях. Някой казват, че са намерили имането. Други, че са забегнали заради поразията... А аз си мисля, че са намерели покоят си там където мина животът им... в земята- въпреки, че тя не ги е искала още.

Автор: Николай Григоров /Shljko/