неделя, 25 ноември 2012 г.

Еноряши

Картина на Чудомир
           По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.


         В наше село има две църкви - в долната и в горната махала. Те тая в долната бащите ни са я заварели  от турско още построена. То тогава, от там е започвало селото и се е пръснало семето ни. С времето сме тръгнали да растем нагоре по махалата, ама понеже си знаем соя, рядко в село ставаха сватби помежду ни. Ходихме да търсим нещо по-благородно по околните села. Вкарахме нова кръв, че наследството ни се пооблагороди. Затова когато вече стана тясно,  надеждите ни се юрнаха нагоре заедно с наследниците ни, които бяха по-можещи и изпълниха баира покрай Тунджа, като го накачулиха с къщи все по-хубави и по- големи. Тъй като търговията и занаятите тръгнаха на юрош, някъде по средата тези, който успяха да случат направиха положение и завъртяха големи имоти, че там и пъпа на селото изградиха. Понеже пък Тези, взеха да се големеят, от самосебе си взехме да се делим на Горненци и Долненци. И защото са ни твърди чутурите уйдисахме на ината и гордостта си и кръстосахме гегите за да доказваме кой прав- кой крив, без да се знае за какво точно иде реч. Щото пък и поносимост и толеранс нямаше, Горненци построиха нова църква и помолиха Владиката да основе нова енория. Нов поп им назначи от сливенско, че сега и на енории се разделихме, чункин другото не ни стигаше.
Сега заради ината ни в село два попа водят службите. Отец Кръстьо ръководеше в долната църква. Понеже е от нашето коляно пълен с пороци си беше като нас. Обичаше да хапва, да пийва, позаглеждаше  хубавите булки, псуеше си и когато му ставаше бактън посъкращаваше службите в църквата. Брадата и косата му бяха огромни и рошави, като на мечка стръвница. Носеше калимявката си винаги килната -защото Келеша беше му внушил, че така я е носел поп Кръстя, сподвижника на Левски. От многото и употреба обаче я беше смачкала  като мекица и повече мязаше на фес без пискюла.  По расото му винаги имаше петна от лойта на свещите, е… и от виното на Тасо Деляка. Макар и да криеше всички знаехме, че не спазваше пости, защото въпреки, че снагата му беше тлъста като на охранен вол не издържаше на постно завалията и се поболяваше ако не подложи нещо блажно. Често хокаше миряните вместо да им говори благо, ама то на нашите простаци така по им отиваше. А бе дето се вика, наш човек!
На Горненци, назначиха отец от сливенско. За поп Климента казваха, че е завършил богословие в Софиската семинария. Може и да е така, защото възпитанието му друго беше. Благ, богобоязлив и човеколюбив, ходеше винаги стегнат и чист. Брадата и косата му бяха подстригани, водеше службите по канон, не влизаше в кръчми и спазваше пости. Наобикаляше често енуряшите ама не за да го черпят, а за да ги напътства духовно. Успя да убеди училищното настоятелство да води часове по богословие и поведи учениците, като пастир стадото си през тайнството на Библията. А бе с една дума- личеше си, че човека не е от соят ни.
То, това добре, ама не ни стигаха другите дрязги ами като отвориха Горненци усти… Мани- мани, големи нерви ни образуваха, че няма как и да реагираш.  Поп Климента такъв, поп Климента онакъв- намразихме човека без време и почнахме да му кроим шапката. Поне ако е за простотия и за да направим някой резил, еша ни няма. Събра се елита на махалата в кръчмата на Тасо, съставихме план и зачакахме сгода.
На пролет се спомина чорбаджи Марко. Богат и уважаван човек беше, затова семейството плати да се води служба и в двете църкви. Почетохме го значи и го погребахме. Накрая цялото село се събрахме на площада, където родата му беше разтегнала масите. Похлипахме- похлипахме, похвалихме го, че като разляха курбана... запукахме с лъжиците галиба за пръв път го виждахме.  Само поп Климента скромно посръбваше по някоя лъжица и поокършваше по краешник хляб сякаш го правеше за адета, а не заради самият курбан. Къде по едно време около него се наредиха Пацо Келеша, СашоПетела, Марко Лекия и Станчо Пантата. Понаместиха се, поогледаха го и уж случайно го заговориха. Понеже Климента им отговаряше учтиво но сдържано, Пацо реши да отвори тема за Библията белким го поотпусне:
-Кажи Отче, верно ли е, че виното е кръвта Божия?
-Верно е чадо, когато е осветено и за помен. Така го пише в библията!
-Защо тогава го не вкусваш бе отче. Нали по вярата ни е праведно, пък и на помен сме се събрали чорбаджи Марко да изпратим. Двамата с отец Кръстя го осветихте.
Поогледа се поп Климента, ама като не измисли оправдание... поизкашля се, увъртя поглед, измънка едно „Бог да прости” и отпи глътка.
-А-а-а, не така отче-намеси се Петела- в наше село имаме адет, на помен празним чашите наведнъж.
- Пък нали това е Божията кръв!-намеси се Пантата.
Поп Климета отново се огледа смутено и като се убеди, че всички сушаха чашите наведнъж, изкашля се дебелашки за да поотвори гърлото и изля цялото ѝ съдържание вътре. Светна му окото значи и бузите му се изчервиха като на панджар. И как няма?! Виното на чорбаджи Марко го носеха чак от Мелнишко. Гъсто и благо беше, хващаше мерака ти само докато го гледаш пък камо ли да го опиташ. Пък и курбана беше измайсторен един път, от най-тлъстите овни в стадото му. Започна по-смело да гребе с лъжицата отец Климента и коматите дето късаше по-големи взеха да стават. Отпусна се човека бе, тръгна му приказката пък то,  нашите това и чакаха. Разговориха го, напълниха му пак чашата и отново го подканиха. Подърпа се ама нали му напомниха, че лично той е осветил виното, сгънаха го и го накараха да изсуши и втората чаша наведнъж. Поотпусна се още Климента, свали калимявката и разкопча расото. Горещо му стана на човека бе. Наляха му още от курбана и му сипаха още от виното. А то пустото като петмез се точи, чак децата запреглъщаха. То и по масата всички бяха преодолели вече скръбта по смъртта на чорбаджи Марко. Започна народа да влиза в разговор отначало тихо, после защото не се чуваха по-високо. Отпусна душата Климента, намести се по- удобно на масата, че като удари лактите… Трета чаша вино я гаврътна за да почете и останалите покойници от рода на Марко, четвъртата за всичките покойници в селото, петата за новите приятели, а всички останали защото му хареса виното. Накрая започна да пие направо от медника, че бързо настигна и задмина поп Кръстя, който беше излял в шкембето си вече една ока, но поради опита си с виното държеше на положение и само лъщят му поглед го издаваше.
След като изпихме и изядохме всичко, Долненци се преместихме в кръчмата на Тасо. Поканихме и поп Климента. Така и така му беше тръгнала глътката на човека пък и да се опознаем. Ударихме каните с вино по масите, че като се започна пак… В полунощ Климента удари една двадесетолевка в челото на Келеша за да го накара да разгъне акордеона. Въпреки, че се дърпаше отначало, заради новото приятелство с неохота Пацо склони. Разгъна го Келеша, пък нали е виртуоз… Първо на Рофинкината разплака Климента, после му изряза една ръченица за да го стегне, че кат му излющя един кючек... Удари попа калимявката в земята, че кат завъртя гюбек и заплющя с палци- разтрепера се дюшемето. А нашите се врътнаха около него и му вкарваха по някоя и друга простотия, колкото да го превъзбудят повече. И понеже му се видя кръчмата тясна на човека, услужливо цялата компания се изнесе отвън на площада барабар с музиката. Удари Климента още два кючека, три ръченици, едно Еленено и едно Дайчево хоро, и накрая даврандиса.
На другия ден се събуди в  катафалката, която някой беше паркирал в центъра на селото. Брадата му беше подстригана, расото му беше обърнато наопаки, а пък от калимявката му и помен нямаше. Около устата му кръжяха мухи винарки, сякаш беше каца с джибри. Някой му беше закачил дървен кръст на шията, а в ръцете му сплетени като за умряло, бяха боднали свещ между пръстите. И понеже се събуди по икиндия, цяло село се беше събрало и гледаше с недоумение това странно превъплъщение на този уважаван от всички отец.
Последва спешна депеша до Владиката от семейството на чорбаджи Марко, с което го уведомиха за непристойното поведение на отец Климента. Само за седмица го отзоваха горкият. Орезилихме човека ама поне затворихме устите на Горненци. Сега имат друг поп. И той благ и човеколюбив като него  ама не смеят да ни се обадят повече, че да не затрием и него. Пък може и енорията да им закрием. Научиха си значи урока, че ако е за магария няма как да ни устоят, защото и за нея талант трябва. Че то, и простотията може да бъде превърната в изкуство, стига човек с мотив и опит да я подхване.

Автор: Николай Григоров /Shljko/

неделя, 11 ноември 2012 г.

Баба Мара Дракалиева- знахарката

Картина на Чудомир
       По разкази на дядо ми, за действително съществували лица и събития.


        Никой в село не знаеше на колко години се спомина баба Мара. От как я помнихме беше едно джезве кокали и ходеше все прегърбена, но стъпваше сигурно и въпреки че дребнееше, нищожната и осанка всяваше респект и уважение. Беше останала от млада вдовица. Съпругът ѝ не беше я надарил с отроче, а и наследство не оставил кой знае какво. От рано баба Мара, трябвало сама да се сбори с живота и понеже подкрепа от нийде нямало, запиляла се по гурбет незнайно къде. Когато се върнала в село, била понасъбрала положение и заявила че- изучила знахарството в Сакар, от най- добрият лечител Илия Брънзов. Никой в село не го беше чувал тоя, ама нали народът наивен пък и докторът кожи дерял, престрашили се нашенци и започнали да я навестяват. А тя, подхождала майчински, приласкавала, омайвала ги и им влязла под кожата, като кърлеж.
            За кратко време баба Мара се прочула. Ама, нашенци помогнали основно от келешлък,  за да вкарат в устата на другоселци името ни, пък и да ни завидят. Е  преувеличили тук-там, възкресили двама –трима, а ма то приказката един път като тръгне, кой ще ти проверява-истина ли е или лъжа. Юрнал се този народ от цялата околия, залели селото ни като наводнение, а баба Мара едва успявала да угоди на всички.  Ама понеже нали било за благото и за здравето на хората, жертвала се в тяхно име завалийката, а пък покрай благото за народа и къща построила и имот завъртяла, по- голям от на чорбаджи Марко.
Бързо насъбрала  уважение Тя, и понеже и идвало отвътре, за кратко време като факир превърнала лечението си в илюзия. Предала му загадъчност и го обвила в ритуали, така че хипнотизирала  чиляка като змия. И удряла все там където е слаб, че да го завладее страха пък и да усетил бремето което тя носила,  за да го излекува. А народа наивно вярвал чудото да се случи, защото какво му оставало друго на чиляк, когато и пари нема.
Отначало било поносимо. Наред с отварата, за болен бъбрек трябвало да се пикае на син камък, за корем -да се отъркаляш в здравец, за гърло- да пиеш греено вино, за сърце- коч жертва да пренесеш на църквата. Постепенно обаче с възрастта уменията и се увеличили и започнала Тя, и с духовете да говори, а те да и подсказват кое, как да е. И пустите му духове, колкото по-остарявала баба Мара, по не традиционно я карали да лекува, като за всеки болен различно диктували, че хората се объркали- кой илач бил за корем и кой за гърло. А то може и  с годините, да не ги е чувала вече добре какво и нашепват, защото къмто краят си налагала нашенци здраво, без да ги щади, че и на хората сеир правела за разтуха- нещо като да ходят на цирк, без да се налага да плащат.
За илач, за хемороид например, освен отварата, накарала Пуяка да си вари в добавка люцерна и да я яде като лапад. Червата му прокиснали на човека. Цяло лято варил и ял, накрая за да си спести време, започнал да я рупа сурова като заек. Три декара изпасъл- дето се вика магарето му гладно останало. Не се знае оправил ли му се е дирника, ама Пуяка привикнал с нея и започна да си я постила на обяд, като салата- та да му отваря път за ракийката.
Пачемуто пък, закъсал със стомаха завалията. Налегнал го един сюргюн... цяла седмица не го пуснал. Когато отишъл при баба Мара, тялото му вече се било съсухрило от безводие. Огледала го Знахарката, дала му едно шише от отварата си и го наредила всяка сутрин отрано, да жули коремът си с прясно събрана коприва. Три седмици си трил корема човека, накрая му кабардясал, като панджар. Чак на четвъртата, стомаха започнал да му се затяга, ама то може и от себе си да се е оправил или пък дрянките, дето го натиснала снаха му да яде, да са го върнали към здравето му.
Един път пък, открили Пацо Келешът, през зимата залепнал от студа за паважа. Наложило се, с топла вода да го отлепят. Понеже корава душа носеше, оживял келешът му с келеш, ама лявата страна на лицето му се стегнала  и окото му сълзяло постоянно. Прегледала го баба Мара, побаела му, накрая му дала  от отварата си и в допълнение, го накарала да мажи лицето си с въглен от топола. Две тополи в двора си имал Келеша и двете изгорил. Цяла зима ходил черен като арап, и понеже външно много подхождал, често го бъркали с Амзата- единственият циганин в село. Не се знае дали е било от въглена или от отварата, или пък защото времето се стоплило,  но на пролет бузата му се стопила и се раздвижила, а окото му спряло да сълзи и пак започнало да хвърля огньове.
Марко Лекият пък пострадал от косопад. Оголило му се темето като на кюре, за има-няма два месеца. Огледала го Баба Мара, куршум за уплахи му ляла, дала му от цяра си  и го накарала всяка сутрин да се маже с преварена кравешка пикня. Отчаял се Марко, ама пуста хубост... По цял ден чиляка клечал под кравите за да я събира и ходил извън село да я вари, защото набрал гнева на комшиите си. Жена му, Дена пък, още на вторият ден му послала в обора и го накарала да се въздържа, като калугер. Два месеца се мазал човека с нея, сумати мухи отгледал на челото си- пустата му хубост не се върнала! Само темето му лъснало още повече, като току що опънато кубе на камбанария. И понеже наближила зимата, отказал се Марко от лечението, и без друго на жена му все едно и било- красив ли е или грозен.
Така я помним баба Мара. На предела на годините ѝ, клиентите понамаляха. Младите не даваха вяра на мурафетите и, а старите и останаха верни от малограмотие, пък и защото от как се помнеха, за болести все при нея ходеха. Само илачът и остана неразкрит. До късни старини, баба Мара излизаше вечер да го събира и то все лятоска. Вареше го на пълнолуние в голям казан, на Чобанската поляна и така беше наплашила народа, че никой не смееше носът си да покаже там. Когато се помина, даскал Стою от любознание цяла година не спа човека. Събра колкото можа, останалите от нея стъкленици пълни с отварата и, и се опита по научно му да я разпознае. След като не сполучи, с питане стигна до Сакар и намерил синът на знахаря Илия Брънзов, Никола. Поопипал го човека, помирисал го, накрая го доближил с език и след като изкривил устата си в усмивка така, че мустаците му затреперели като струни, заключил:
-Това е отвара от магарешки бодил. Тук го даваме, като илач за полова немощ.
Пустата му баба Мара, значи тя била причината в нашият край семействата да са най-многолюдни! И ние се чудим, защо от двадесет години селото ни се утрои! Ама като си помисля и аз кяр съм изкарал. Изтърсака в семейството съм. Изплакал съм, когато баща ми станал дядо с първите ми племенници. Спомням си, че ми е разказвал, че по времето когато са ме наченали, баба Мара го е лекувала с отварата си от ревматизъм. Така и предаде богу дух горкият- с мисълта, че по чудо и с божията благословия съм се пръкнал на този свят. До края не му казах истината. Защо да  съсипвам вярата му?! Нали, колкото повече човек наближава краят си- толкова повече има нужда от нея!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

събота, 3 ноември 2012 г.

На баня

Картина на Чудомир
По разкази на дядо ми за действително съществували хора и събития.


От бащите още се знае, че да се посети банята в Казанлък е празник, защото рядко можеше чиляк да си го позволи. Не беше по кесията на нашенци, пътят беше дълъг, пък и през лятото, когато най-вече имаше нужда от нея, все нямаше време от полска работа. Затова, ако трябваше да поизтъркат кирта, Тунджа  даваше всички удобства стига да се прикриеш някъде, щото голям резил иначе ще береш. Ама то, покрай Тунджа имаше вирове дето се знаеше, че са само за мъже и ако не искаха да им изтекат очите на жените от село, трябваше благоразумно да ги обикалят. Иначе процедурата беше къса и обикновено съчетана с риболов. Къпането повече приличаше на плуване и ако имаше късмет някой да се е сетил да донесе сапун, резултатът беше отличен. Само  за празници нашенци се поотъркваха  с речен пясък за да обелят черното, но чак пък толкова нямаше нужда и без това до вечерта, пак почерняваха от полската работа.
Банята, беше непостижима мечта за някой, нещо като да отидеш на пазар в Пловдив. Затова всеки, който я беше посетил ставаше обект на внимание и получаваше правото да бъде черпен в кръчмата, стига да имаше сили да отговаря на безумните въпросите на съселяните си. И понеже въпросите бяха странни, отговорите също, така че покрай истината се намърдваше и лъжата, и там някъде всичко се превръщаше в мерак, като да залюбиш хубава и богата мома, въпреки че си голтак и грозен. Макар да се знаеше, че повечето разказвачи преувеличават, никой на никого не противоречеше, защото всеки си имаше право да мечтае, а то мечтата по-добре да е подхранваш с въображение от колкото да я оставиш да се спаружи, защото, инак, за какво му остава да живее на чиляк -за хляба ли?!
На предела на годините си бай Иван Тръна  и Иван Пачемуто решиха да си позволят това удоволствие. Цял месец събираха сили за пътя и от мерак се натъкмиха сякаш за сватба бяха тръгнали, а не за баня. Минаха през берберина, за да смъкнат брадите и да скъсят косите, че мязаха на горски духове. За всеки случай се понакиснаха малко в Тунджа и се  понатриха с речен пясък за да се забелят, белким ги не заглеждат казанлъченлии. Подготвиха си новите дрехи. След много увещания склониха Дечо Скумата, да им отстъпи файтона си и зачакаха подходящият момент, коляното на Тръна- което беше наранено през Балканската война и предсказваше като синоптик времето- да ги извести, кога  ще е подходящо да потеглят.
Още на следващият ден след като се убедиха, че времето ще е благоприятно, двамата приятели се стегнаха  и потеглиха към Казанлък, вдигайки пушилка  по пътя. Отначало вървеше добре, защото мерака ги подпираше, а духът им беше повдигнат, като през времето когато бяха млади. Даже си помечтаха, че може и женска плът да зърнат, ей така само за да се похвалят, та да умрат от завист съселяните им. Иван Тръна, както обикновено говореше превъзбудено. Ако го гледаше чиляк отстрани, сигурно щеше да се зачуди от къде точно си поема въздух. Пачемуто си мълчеше и се опитваше да запази достолепие, но погледът му лъщеше като на котарак и когато се проговореше за женска плът ставаше похотлив, сякаш за него все още имаше значение женската голота.
На половината от пътя файтона подскокна, може би от образувала се на пътя дупка, свари неподготвен Пачемуто, който се изхлузи от седалката  и залепна за паважа, като вендуза. Някъде от тялото му се отдели звук, сякаш в него се беше прекършило нещо. След миг се отдели втори, който  приличаше на нещо средно между рев на опощавял мечок и грухтене на болен от шап шопар, постепенно звукът премина в мучене и някъде към края се чу членоразделна реч:
- Адаш, кръста бе…
Изненадан от случилото се Тръна се засуети, обиколи няколко пъти приятелят си, напъна се да го надигни и накрая след като успя да изтегли само палците на краката му, колкото да изкара допълнително пращене от тялото му, изгрухтя и приседна безсилен до него.
- Какво ще правим адаш?!- Попита Тръна, след като си пое въздух. Да викам помощ или сами ще се борим?!
           Въпросът стресна Пачемуто. Без да отговори, събра воля и надигна тялото си, което през цялото време продължаваше да издава странни звуци. Усетил момента, Пачемуто се притече на помощ и подпря странно приятелят си с прегръдка,  дотика го до файтона и го прехвърли. След като отново пое  въздух, Тръна избърса потта, опъна гърбината и отново попита:
            - Ще се връщаме ли адаш?
           - Не- отвърна Пачемуто- втори път няма да се наканя. До Казанлък ще се събера... Давай.
          Тръна, бавно зае мястото си, сякаш се съмняваше, но след като се убеди, че приятелят му е непоколебим, бързо взе поводите, изплющя с тях коня и го подкара в тръст за да наваксат загубеното време. Известно време, съобразително пази мълчание, но характера му накрая надделя и против волята си, отново започна да дудне. Само че сега в духа на страданието, което изпитваше приятелят му  смени темата и се отнесе по спомени от войната. Не след дълго, някак си по естествен начин тирадата му стигна до раняването  на коляното му по времето на битката за Одрин. Въпреки, че Пачемуто продължаваше да пази мълчание, по погледът му който все повече се изпълваше с твърдост си личеше, че спомените го връхлетяха и гордостта от спечеленият щурм го изпълни. И тъкмо осанката му започна  да се изпълва с достолепие, а кръста да му се втвърдява, някъде преди Казънлък, същото колело отново падна в дупка, тялото му се огъна и отново нещо изпращя... Този път беше колелото.
            Тръна, бързо се завъртя около него и като видя, че му се е откъртила пружината- изпсува като трънски дюлгерин, когато му поръчат лимонада в кръчмата, изсекна се два- три пъти за да стопи напрежението и  започна нескопосано да се опитва да я наложи на мястото и. След като се суетя известно време, подложи крак за да надигне файтона. Точно в този момент коня мръдна, всичко се задвижи и раненото му коляно се огъна встрани, като локум. Сега беше негов ред да наддаде вик, но неговият беше доста музикален, сякаш беше взел тон на оперна ария, че чиляк ако го слушаше, можеше да си помисли, че довършва песен. Простря се завалията като пържола и подхвана да псуе коня, каруцата, банята, късмета си, битката при Одрин и вадеше думите отново така, без да взима въздух, а езика му се въртеше из устата, като чеверме и хвърляше пръски навсякъде.
            -Адаш- прекъсна го Пачемуто- да помагам ли?
          Тръна  се сепна, направи усилие и след като насъбра един наръч трева от драпане, успя да се обърне и да застане на едно коляно. Понеже обаче нямаше за къде да се захване, остана така в приведено положение, сякаш се молеше богу. Разбра Пачемуто, че без помощта му няма да мине, пусна краката от файтона и посрещна земята изпънат като бастун, запристъпва ситно и се намести зад приятелят си. Понеже, обаче не можеше да се огъне в кръста, коленичи зад него така, че от страни погледнато чиляк можеше да остане с впечатление, че двамата са се отдали на интимност. Избута Пачемуто крака на приятелят си, а после му даде опора за да придвижи другият и така тътрейки се в тази странна поза двамата се добраха до файтона, където Тръна най-накрая намери опора. Трябваха още около пет минути и на Пачемуто, за да заеме позата си на бастун и да се натовари.
        -Адаш, като на Одрин...А-а-а!- проговори Пачемуто с патос. Какво ще правим сега?!
           -А, бе, Одрин. –Отвърна Тръна, като отцеждаше думите през зъби.Ама Иване, ти рядко ще се обадиш, ама не на място побратиме. Не виждаш ли, от една дупка на пътя се удурлясохме, като биволски пъцавури. И сега на къде, ай сега тебе питам. Ни да отидем, ни да се върнем!
          - Давай към ковача-опъна в усмивка голямата си уста Пачемуто така, та чак му се бялнаха няколкото останали в устата зъби.Срама ще го преживеем, ама ако върнем така файтона на Скумата, душицата ще ни изгори тази скръндза.
   Бавно се затъркаляха колелата на файтона, като го отмятаха отляво и го караха да се  люлее като пискюл. Цели два часа търсиха ковач акраните, който да се съгласи да го поправи без да ги накара да слязнат от него. И понеже се увъртяха в града, загубиха посоката и още два часа им трябваше за да стигнат до банята. Огледаха я отпред – отзад, направиха усилие да стигнат до нея, колкото да не се обвиняват после, че не са опитали и след като се убедиха, че силите им няма да стигнат дори да слязнат, изплющяха един каиш на коня и запрашиха към село.
  На връщане разговорът почти не вървеше. Духът им беше паднал, а мислите им кой знае къде се рееха?! Само от време на време, някой от тях си отваряше устата за да изока, когато файтона минаваше през дупка. Слънцето вече беше допряло хоризонта, когато Пачемуто наруши мълчанието и изплю това, което стягаше душата му.
  -Адаш, какво ще кажем братко в село, като се приберем? Нашите ни чакат вече в кръчмата.
  -К,во  ще им кажем, че техните дирници са по-черни от тези на казанлъченлии.
  Странно, но шегата на Тръна не постигна желания ефект. Приятелите останаха сериозни и замислени. И тъкмо започнаха да се примиряват с мисълта, че ще ги погнат с подигравки, на средата на пътя облаците се събраха за има-няма десет минути и от небето се изля порой, невиждан от  години, сякаш водата идваща отгоре искаше да смаже вехтите им тела. Понеже нямаше на кой да си го изкара, Тръна загледа укорително коляното си, кани му се известно време на ум, после в един миг събра дъх  и изригна:
-Синоптик! На минерални извори ще те топя, с билки ще те налагам и с топла сол ще те запарвам, а  ме… предаде! Ей така ще те оставя да изгниеш да знае…
Тирадата му беше спряна от преминаващият покрай тях автомобил на ветеринарният фелдшер, който ги заля с кал догоре. Останали без сили и без воля, двамата приятели подминаха мълчаливо тази поразия. Наближавайки село, обиколиха по черните пътища, трудно прекараха файтона през прииждащата Тунджа и омърляни като таласъми, навлязоха в тъмното, в покрайнините на селото и се загубиха из улиците. Само Дечо Чимбел, който също беше заварен от дъжда и притичваше по Кривият мост успя да ги зърне отдалеко, ама файтона на Скумата му заприлича на циганска талига и не му отдаде повече внимание.
След като се убедиха, че никой в село не беше разбрал за несгодите им и като се стегнаха след седмица, двамата приятели посетиха кръчмата и се оставиха да ги почерпят за да разкажат, за казанлъшката Баня. Излъгаха завалиите, ама не заради срама или заради почерпката. Излъгаха, защото мечтите трябва да се   подхранват с въображение, инак ще се спаружят, че то иначе, за какво му остава на чиляк да живее -за хляба ли?!

Автор: Николай Григоров /Shljko/