неделя, 17 май 2015 г.

ЛЕГЕНДА ЗА ЛЮБОВТА

Картина нарисувана от Чудомир.


          Отприщи се Северняка, разбуха белите преспи, затрупа горските пътеки и затвори народа по къщите. Сгушила се под бялата престилка на зимата, Тунджа спеше, а нежното ромолене на водата покрай вировете се извиваше като въздишка, която от време на време се прекъсваше от воя на вятъра, който се закачаше с нея като разглезен хлапак. Отърсиха снежните гриви  боровете и разголиха зелените си пазви, сякаш за да се подиграят на зимата, а покрай тях, коравите буки огъвайки тежко големите си клони се накланяха нарочно към  земята, за да легнат и  се завият с меката  ѝ завивка.

Потъна небето в скръб, покри се с черна забрадка сякаш жалеше за лятото.  От време на време, от мъка проплакваше и проронваше големи бисерни сълзи, които Северняка  поемаше и превръщаше в ледени кристали, които замислено в танц лъкатушеха  към земята, чудейки се- къде точно да кацнат. Потъмня  хоризонта и затвори взора на хората. Сгушиха се фамилиите на топло около баджите, които бълваха дебели къдели от дим през засипаните със сняг покриви на къщите. Опустяха улиците. Само от тук, от там по дворовете  се мяркаше по някой загънат с  кожух стопанин, който обхождаше и нареждаше храна на стоката.

                Пристъпи Яна, през прага на врата и отърси наметнатия върху нея стар ямурлук. Беше прояден от молците, но тя, редовно го преглеждаше и подшиваше. Това беше останало от съпругът ѝ, Минчо- стар прогнил ямурлук, пропит с неговата пот. Прогнил, като мъката ѝ.  Не можа да го прежали милата. Живяха заедно само две години, колкото да наченат зестрата и да дадат живот на едно дете. После …войната… при Одрин! Новината я намери неподготвена, разби сърцето ѝ, затвори взора ѝ, животът ѝ се преобърна и тя спря да говори. Постепенно се отдели от съселяните си и заживя сама насред центъра на селото. Само синът и беше утеха. Петър, беше  красив, буен и  горд като баща си. Пазеше достойнството на фамилията си, като съкровище. Затова още като стана на 15 години, никой не смееше да подвиква на майка му "Нямата Яна". Беше счупил вече доста корави глави и не се страхуваше от никой.  Научи се да чете още на пет години и когато тръгна на училище, прескочи направо два класа. Изчете всички книги, които можеха да се намерят в даскалото и понеже му беше скучно, започна сам да пише. Пишеше непрекъснато: на нивата, покрай обора, вечер на газеника. Пишеше и не споделяше- това беше научил от майка си… да е сам.

                Забеляза го даскал Стоьо, събра селския елит, отпуснаха му стипендия и го изпратиха в Казанлък за да учи в Мъжката гимназия. Разсипа се още повече Яна, омаля от болка, но потисна мъката си с усмивка, събра му багажа и го изпрати по живо, по здраво. Само дето вечерите ѝ станаха непоносими, а дните безкрайни. Намираше утеха само  в стария прогнил ямурлук с който се загъваше и под който плачеше, и в тетрадката на Петър, която беше препрочела хиляди пъти.

                Пристъпи Яна, към огнището и подхвърли една цепеница. После отиде до прозореца където стоеше обикновено,  за да се опита да прогледне в мрака. Лицето ѝ се беше изострило, кожата ѝ -пребледняла. Бъдни вечер е- къде е Петър? Каруцарят се върна сам от Казанлък. Петър не беше дошъл на уреченото място, а тя  познаваше буйният му нрав- знаеше, че снега и Северняка няма да го спрат за да пристигне при нея. А до Казанлък имаше 30 километра. Дори и да тръгнеше напряко през гората, пак трябваше да ходи цяла нощ. А той щеше да го направи…

                Притупка сърцето на Яна, прониза я болка и тя приседна на миндера. Посиняха устните ѝ, а ръцете ѝ изтръпнаха.  Започна да я обзема паника, която я накара  да се тресе и да плаче без глас. Какво да прави?! Как да обясни и на кой да се помоли, като единствената и връзка със света беше Петър! Изправи се отново до прозореца, опита се да разреже с поглед мрака, но той стигна само до оградата. Отвори вратата и се заслуша във воя на вятъра. Нямаше говор, нямаше вик, беше съвсем сама.

                Наметна  Яна, ямурлука и пристъпи навън. Снегът затвори очите ѝ, краката ѝ натежаха и се запалиха от студа. Трябваше да отиде поне до Кривия мост- най -вероятно от там щеше да дойде синът ѝ. Провлачи се през двора и трудно се прехвърли на улицата. Студът започна да прониква през дрехите ѝ, а  вятъра се опитваше да я върне. Сърцето ѝ обаче се бореше и даваше сили на тялото ѝ да се движи. Прехвърли площада, преспите се дигнаха и тя започна с ръце да си проправя път. Вече не си чувстваше краката, устните и посиняха. Вятъра направи последен опит да я спре, но тя беше непоколебима. Премина през Долната махала крачейки все по- бавно и стигна до Кривия мост. Подпря се на едно дърво и зачака, като продължаваше да гледа в нищото. Там в полумрака дърветата огъваха яките си клони сякаш се опитваха да покрият някого, за да го спасят от студа.  Може би беше Петър! Събра се отново Яна и тръгна през моста. На просеката краката и се втвърдиха и тя се отпусна върху бялата земя, която започна постепенно да я поглъща. Събра се кръвта ѝ в тялото и бавно започна да изстива. Първо изчезнаха ръцете и краката, после ледът  тръгна по гърбът ѝ и бавно започна да я отпуска, а после… докосна сърцето ѝ. И тогава, там някъде в мрака чу вик за помощ. Събра волята си Яна, напълни дробът си с леден въздух и за пръв път от 15 години проговори:

 -Петре, Петре студено ли ти е сине?! Ела мама, завий се с ямурлука на баща си, той ще те стопли мама... ще те стопли така, както цял живот топлил моето сърце!  Къде си сине? Ела! В сърцето ми е останало  още огън сине, вземи го и се стопли! Стопли се сине, стопли се…

Говора ѝ утихна, устните ѝ продължаваха да се движат безмълвно, като постепенно се извиха в нежна усмивка, сякаш виждаше сина си в тъмното, който се приближаваше към нея. Никой обаче не дойде, само вятърът и отвърна. Завъртя се около нея и от жал спря да духа. Снегът спря да се сипе, сякаш ледените кристали се разтапяха от мъка, още преди да паднат върху лицето ѝ.  Гората спря да шуми и  всичко утихна, но беше вече късно- нощта я целуна по челото с ледена целувка и тя заспа с отворени очи.

На сутринта я намериха завита под ямурлука, а в скута си държеше тетрадката на Петър. Това бяха единствените вещи, които я държаха вързана с живота. Погребаха я с тях, до празния гроб на съпругът ѝ, над който тя беше изплакала толкова много сълзи, че накрая очите и бяха пресъхнали. Петър го намериха на пролет, като се стопиха снеговете в един дол до Доймушларе. Всички се чудеха как беше стигнал до там. Сърцето на Яна, не беше сгрешило- само смъртта, можеше да ги раздели. Погребаха го до родителите му, а после ги забравиха.

След някоя, друга година, гробовете им изчезнаха, а върху тях  прораснаха три тополи, които бързо вдигнаха чело към небето и оплетоха клоните си една в друга, сякаш се държаха за ръце. Тогава хората отново си спомниха: за живота, обичта и смъртта на Минчо, Яна и Петко. Някой почисти плевелите и вдигна отново кръстовете им, а други разказаха историята им, която започна да се носи като легенда. Легенда за  любовта!

Автор: Николай Григоров - Shljko