 |
| Картина на Чудомир |
Надигна се слънцето от изток. Трудно отвори един облак и провря взор през него. Огледа голямото дърво, отрупано с ябълков цвят, помоли Южняка да поиграе с цветовете му, усмихна се на щъркела, който го посрещна с потракване на клюна си, огледа се в Тунджа и закачливо я погали. Обходи набързо обагрените в светлозелено ниви около селото и спря поглед върху едно глухарче, което се беше търкулнало.
Превъртайки се за пореден път, то усети, че е наблюдавано. Разду се още повече, за да стане по-пухкаво, изкачи се бързо нагоре и сякаш уморено, на върха се отпусна и позволи на вятъра да го понесе.
Прелетя над Тунджа, кацна уморено на другия бряг и отново изду бузи, за да се претърколи през центъра на селото. Мина покрай кръчмата на Тасо Деляка, после, без да се спре, се претърколи край кафеджийницата на Гина Кудрина. Завъртя се край Кметството, откъсна две пухчета от себе си и ги запрати към двора на Яна, сякаш за да я приласкае. Шеметно премина през кривия мост, прехвърли оградата на Бай Петко и се спря в обувката на Станковата Мина. Погледна я в очите и притихна.
Очите на старата жена бяха посивели.
Сви се сърчицето на малкото глухарче. Прилепна към земята, прибра пухчетата и отказа да продължи, въпреки че Южнякът го подканваше игриво. Наведе се Мина към него, приласка го и го пое с малката си сбръчкана ръка. Погали го нежно, премести го на коляното си и започна да му говори:
– Еее, мило, откъде си ми дошло?! Да не би да идваш от нивите на Петко? Младостта ми мина там, мило. Познавам всеки камък. Знам и дърветата, помня дори птичките.
Всяка пролет белият щъркел свиваше гнездо на изсъхналия орех. Събуждаше лятото с щракането на клюна си. С Петко го чакахме, все едно бележеше началото на Новата година. Детството ми мина там, мило. Бягахме покрай жътварите, криехме се по горите, търсехме четирилистни детелини и мечтаехме... за бъдещето. Красиви мигове, изпълнени с много мечти, обелени колене и първи погледи, изпълнени с очакване за искрено приятелство.
После дойде младостта. Телата ни се промениха, погледите ни станаха други. Петко стана красив млад мъж – много сериозен и мъдър за възрастта си. От малък остана сирак и сам трябваше да се оправя. Развъртя нивите на баща си, но му стигаше колкото да поменува и да поддържа двете си по-малки сестри.
Достоен беше, а погледът му – горд и непоколебим – караше всеки да го уважава. И никого за нищо не молеше. Само за мене се престраши. Събра кураж и...Не се получи. Баща ми реши вместо мене. Такъв е тук животът, мило – жена да си, нямаш своя воля. Очите си изплаках, години болна ходих – никой те на сърце не качва. Соят е важен, любовта е нищо.
Парите и имотите владеят душите ни, мило, сякаш в гроба си ще ги носим. Щастието оттам, ще кажат, че идва. Животът ти с тревоги товарят още преди да си го започнала – сякаш разумът е напуснал хората и него натискат, и на него казват кое е добро и кое не. Лудост някаква.
Спрях да ходя на нивите, където мина детството ми, сякаш някой покри спомените ми с черна пелена. Мрак настъпи, мило – непрогледен. Душата ми изтъня, светът ми стана нерадостен и тъжен. Очите ми пресъхнаха. И до днес сълза не мога да изкарам, мило, сякаш очи на мъртвец нося. Гледат в тъмното, светлото ги заслепява, отвикнаха да реагират на добротата и на усмивката. Гледат само вътре в мене и ме укоряват, че съвест нямам, че кураж и сили не намерих да избягам при него. Сграбчи мъката сърцето ми, мило, стегна го. Не можах на живота да се нарадвам.
Нищо не помогна. Омъжиха ме за най-богатия мъж от съседното село – добър човек, но и него нещастен направих. Успях само с една рожба да го надаря. Утробата ми рано изсъхна, сякаш се противеше на тази несправедливост, защото животът ми за друг беше отреден.
Трудно е да се обясни, мило. Дните ми в милосърдие минаха, дарявайки ги на човек, когото уважавам, но не обичам. Правейки компромиси със себе си и с чувствата си, мислейки, че това е правилно.
А какво стана с душата ми? Изпразни се, мило. Нищо не остана. Само празнота и очите на Петко. Знаеш ли какво е да живееш толкова дълго без щастие, мило?! Знаеш ли какво е сърцето ти да е спряло вече петдесет години и когато погледне навътре в тебе, да вижда само очите на любимия?! Знаеш ли какво е всяка вечер да лягаш в одаята на някого, когото не обичаш? Това е смърт, мило! Мъртва съм от петдесет години вече!
От време на време виждах Петко. Срамежливо свеждах очи покрай него. Отбягвах погледа му – мислех, че е изпълнен с укор. Не знаех как поменува. Нямаше кой да ми каже какво става с него. Чух само, че е успял – развъртял се, намножил нивите, започнал с търговия да се занимава. Успял да омъжи двете си сестри. Продължавал обаче да живее все така скромно и сам.
Сега съм отново в къщата му, мило, след петдесет години. Дворът е същият. Сякаш всеки момент ще изскочи от обора и ще ме подгони, както в детството ми. Пред вратата на къщата му са се събрали нашенци. Всички са в траур. Знам къде отивам и не мога да събера кураж. Не смея да вляза и да го погледна. Страх ме е да не отвори за последен път очи и да ме погледне с укор. Да ме обвини за неговия и моя съсипан живот. Или пък да ме подкани да го последвам. Предадох го в живота... Изкушавам се да му остана вярна в смъртта, мило!
Разпукаха се сивите очи на Мина. Отвътре проблесна син цвят, сякаш заради мисълта, която я споходи – мъката вдигна воала си. Една огромна бисерна сълза се отрони и докосна пухкавото глухарче. То я пое, разтвори се и се посипа върху вехтото ѝ лице, сякаш искаше да я погали. После семената му се пръснаха и отлетяха заедно с вятъра. Но едно от тях се възпротиви. Остана. Насили се и проби коравата пръст, насъбрала се във фугата на каменяка, разтегнал се като пътека към входа на Петковата къща.
Проследи семенцето с поглед баба Мина. Преглътна втората сълза, надигна се трудно от пейката, върху която седеше, и запристъпва бавно, но уверено към одаята на Петко. За пръв път от петдесет години тя потърси с поглед белия щъркел, въпреки че знаеше, че е невъзможно да го види. И след като се убеди, че Новата година е започнала без него, плахо влезе в къщата, за да се прости с любимия.
