 |
| Картина на Чудомир |
От ранно утро, още преди да е изгряло слънцето, Бай Иван Тръна и Иван Пачемуто се бяха нагласили на големия завой на Тунджа, по пътя за с. Турия, за да вадят кошовете за риба, които бяха оставели от вечерта. Двамата бяха навили крачолите и, клатейки се несигурно, пристъпваха леко, за да запазят петите си от острите камъни. От време на време някой от тях, подхлъзвайки се, потапяше дъното на потурите си и въпреки че подхождаха с разум, бяха подгизнали до пояс. Понеже водата беше още студена, сегиз-тогиз по телата им преминаваха трепети, които ги разлюляваха като похотливи ергени. Тъй като обаче рибарските им мераци бяха силни, надвиваха несгодите им и двамата адаши отдавна бяха спрели да обръщат внимание и на мокрото, и на студа.
Риболова им беше потръгнал и по лицето на Тръна се разливаше благост, сякаш ручаше от бялото сладко на Гина Кудрина, а Пачемуто, както винаги, се опитваше да запази достолепие и, без да показва настроението си, бъркаше по кошовете и сръчно вадеше речните кефали и мрени, които се бяха спотаили вътре. Все пак, когато някой голям рибок го плеснеше с опашката по ръката, концентрацията му се губеше и се провикваше като екзалтирано дяте, когато за пръв път му купуват захарна ябълка на панаира:
– Е-хе-хе-е-е, те това е торук, турук и половина, е ти казвам, Адаш! – После се сещаше, че бракониерства, снижаваше тона, постепенно го прекарваше в тихо мъркане, а след още секунда заемаше отново достолепната си поза.
Пропукването от време на време на някоя съчка стряскаше двамата побратими. Караше ги да се притаяват и ослушват, защото новият горски беше от Карагитлиите, а пък и сербез, и пипнеше ли ги, голяма глоба щяха да отнесат. А пък ако и Кольо Чакъра се намесеше... е тогава отърване нямаше да има, че освен глобата и голям срам щяха да берат. Ама нали е краста – не от глад, от мерак беше всичко и затова бяха заложели и чест, и пари, пък и цяла година щяха да се хвалят в кръчмата как са излъгали властта, а това е сърбел, за който лек не е измислен в България все още.
– Адаш – прошепна Пачемуто – ний хубо ги вадим тези патлаци, ами как ще ги мъкнем до село?!
Тръна тъкмо вадеше поредния кош, когато уместно зададеният въпрос от Пачемуто го завари неподготвен и го накара да изтрие за миг усмивката от лицето му.
– Ами като миналия път – прошепна Тръна – ще вържем крачолите и ще напълним потурите.
Върху лицето му се изписа облекчение, все едно вече беше отнесъл улова у дома си. Обаче отново правилно зададеният въпрос на приятеля му го върна към действителността:
– Какви потури, бе, адаш?! Само досега сме изкарали 10 оки. И потурите на Лекия да напълним, и празни да са без задника му, пак не моем да я съберем.
Върху лицето на Тръна се подаде напрежение и то посърна. В този момент, преди да го споходи поредното оригинално решение, кракът му се хлъзна от един висок камък под подмола и главата му потъна във водата като юрдек. След само две секунди, изумително бързо за годините си, Тръна се надигна, изпръхтя два пъти, отърка лицето си и, ядосано, без да се съобразява, че трябва да пази тишина, извика колкото му глас държи:
– Ай ше ти и рибата... ще я оставя всичката на лисиците.
Пачемуто, който беше сериозен по природа човек, се опита да заеме състрадателна поза, ама като видя как приятелят му гледаше жално, като воден дух след събуждане, не можа да възпре надигащото в него напрежение, което изригна в неистов смях. И тъкмо когато настроението започна да завладява отново Тръна, по пътя откъм Турия се надигна прах и се чу равномерно потропване на конски копита.
– Адаш, крий се! – изскимтя Пачемуто и с пъргавината на стара пантера подскочи върху брега и се мушна в бъза.
Тръна се опита също да се докопа до брега, ама понеже беше от по-дълбоката страна на реката, успя само да падне още два пъти в нея, след което се потопи до носа и се навря в подмола, задържайки въздуха си. И тъкмо когато взе да му свършва и обмисляше да се предаде, чу подсвирването на приятеля си, което беше сигнал, че всичко е наред. Изплува Тръна от реката още по-омазан и по-рошав от преди, отръска се, пребърка ушите си, за да извади водата и отдаде цялото си внимание на конника.
На пътя, върху добре охранен кон, седеше непознато момче на около 25 години. Беше висок, русокос и синеок. Лицето му излъчваше образованост и беше облечено нетипично, с костюм, по-градски.
– Господине – обърна се непознатият.
Тръна се огледа изненадано, погледна ококорено Пачемуто, който се измъкваше целият одран от бъза, и с учудване попита:
– К’во? На мене ли говориш, бе, момче?
– На Вас. Казвам се Иван Радев. Аз съм новият ветеринарен фелдшер.
Пачемуто изгледа изпитателно непознатия, седна върху брега, като пусна краката във водата, и не без съжаление попита:
– Какво стана с бай Куцар, бре, момче?
– Пенсионира се, прибра се в Казанлък – отговори фелдшерът.
– А, добре дошъл – отговори хладно Тръна. – И що щеш тука?
– Търся село Павел баня. Обади ми се Кръстьо от Карагитлии, че в това село баба Донка се оплакала на кмета, че кравата ѝ е била болна от шап.
Тръна огледа изпитателно конника, измъкна се от реката, извади торбичката си със тютюн, сви една щипка и я сдъвка.
– Бе, момче, това Кръстьо Истината ли ти го каза? – И след като видя, че събеседникът му не знае отговора, погледна дяволито към приятеля си, дълбоко се замисли и отвърна: – Грешка има някаква, ще знаеш. В село нямаме баба Донка, има коза Донка, ама тя е на баба Мина. Сутринта я срещнах на пътя – нищо ѝ нямаше. – И след като направи пауза, за да види реакцията на събеседника си, продължи: – Има баба Донка в село Доймушларе, ама за него трябва да тръгнеш в друга посока – приключи тирадата си Тръна, като изплю шумно тютюна.
– То не беше ли до Павел баня? – попита фелдшерът разочаровано.
– До Павел баня е – отговори Пачемуто, – ама ти си объркал пътя. Оттук, както си поел, ще стигнеш до Горно Сахране, а там няма нито баба, нито крава Донка. За Павел баня ще тръгнеш по този път – допълни Пачемуто, като указа с бастуна си горска пътека, която се виеше из гората. – Той е най-кратък, иначе ще вземеш да изкараш душата на коня си.
Русокосият изчака конят му да се напои, благодари сърдечно на събеседниците си и зави по горската пътека.
Изведнъж двамата приятели се разбързаха. Натовариха, колкото могат, риба в потурите, а останалият улов изсипаха в реката. След това, пристъпвайки фино като балерини, потеглиха към село, колкото бързо могат, за да подготвят посрещането на новия ветеринарен фелдшер.
Надвечер, точно когато се беше спуснал хлад над селото и нощта беше започнала да прогонва клиентите на Тасо Деляка, на входа на кръчмата му застана непознат, млад, рус мъж на около 25 години. Лицето му излъчваше страдание, около очите му се бяха оформили тъмни кръгове, като ги караха да изглеждат толкова хлътнали, та чак цветът им не можеше да се познае. По походката му се виждаше, че се е протрил от продължителна езда. Беше облечен по градски, в костюм, но му стоеше измачкан, а от слоя прах, който се беше събрал по него, мязаше на дрипа. Появяването му в кръчмата не учуди останалите допиващи гости. Всички изведнъж обаче се умълчаха и съсредоточиха погледите си върху него.
След като преодоля неудобството, непознатият се обърна към Тасо Деляка и проговори с пресъхнал глас:
– Господине, аз съм новият ветеринарен фелдшер. Казвам се Иван Радев. Това село Скобелево ли е?
Тасо изгледа изпитателно непознатия и след като го проучи добре, учтиво му отговори:
– Не, това е Павел баня. Защо търсите Скобелево?
Върху лицето на непознатия се изписа ужас, осанката му се сви и той рухна върху най-близко стоящия стол. Само неудобството, което изпитваше, го спираше да не се разреве.
– От сутринта съм тръгнал, господине. Казаха ми, че кравата на баба Донка от Павел баня била болна от шап, после се оказа, че такава жена няма. Насочиха ме по една горска пътека към Доймушларе, за да я търся там. Явно съм се объркал в гората, защото по обяд се оказах в с. Ак-баш. Там ми обясниха, че ставало дума не за крава, а за коза и се намирала в Долно Сахране. По едно време, след дълъг преход отново през гората, се отзовах в Доймушларе. Там ми казаха, че Донка не е името на бабата, а на кравата, наистина била болна, но се намира в Павел баня. Преди два часа бях в Павел баня. Оттам ми казаха, че не било кравата Донка, а била баба Донка и ме изпратиха в Скобелево. Мислих си, че вече съм пристигнал в Скобелево, пък Вий ми казвате, че съм в Павел баня. Не издържам вече! В кое село съм бил тогава?
Тасо развърза престилката и я метна върху плота. Взе една бутилка ракия с две чаши и пристъпи бавно към непознатия. Седна срещу него, изгледа го със съчувствие, наля му една скоросмъртница и най-после проговори:
– Така, както ми обяснявате, докторе, идвате от Горно Сахране, а тук е Павел баня.
Русокосият изкара една дълга въздишка, завъртя чашата в ръцете си и я гаврътна. Полека ъглите на устните на Тасо се дръпнаха и оформиха голяма усмивка. Изведнъж очите му просветнаха, едрото му тяло изригна, големите му ръце се отвориха за прегръдка и от устата му изригна вик, който събуди заспалите нощни посетители в кръчмата.
– Айде бе, докторе, от обяд те чакаме! – Усмивката му още повече се отвори и на светлината на газената лампа блеснаха белите му зъби. – Те Пачемуто и Тръна ни подготвиха. Покръстиха те хубаво, значи! Не се сърди, това е традиция. Предшественикът ти бащите ни цяла седмица го разкарваха по деретата, ама те бяха по-зевзеци от нас.
Докторът се вцепени. Опита се да отговори, но устата му се беше залепила и от гърлото му излезе само едно мучене. Изведнъж хората се оживиха, наскачаха от масите и се натиснаха да го докопат, за да го прегърнат. Пръв обаче в мечешката си прегръдка го заклещи Тасо. След като го разтръска подобаващо, го предаде на останалите.
– Маро, ма! – провикна се Тасо. – Прибери коня на доктора, дай му вода и го нахрани. После стопли вода, за да го изкъпем, и стаята за гости приготви.
След това се претегна, хвана Петела за врата, разтърси го, за да му обърне внимание в създалата се суматоха, и му извика силно, за да се чуе:
– Бягай да извикаш Кмета и Даскала, кажи им, че скъпият гост е дошъл. И на връщане мини през Пацо, да дойде с акордеона. Тази вечер е празник – и за да го чуят всички, провикна се с колкото сила има: – Аз черпя…
После се обърна и след като видя, че докторът се бори за живота си в прегръдките на съселяните му, Тасо ги разбута и укорително, още по-силно, им изрева:
– Ще го затрийте, бе, диванета, стига прегръдки.
Подхвана го за раменете и го насочи към една от масите. Тръсна го върху един стол и накара всички да си седнат по местата. Изгледа го изпитателно и след като се убеди, че е объркан, снижи гласа, за да намали напрежението.
– Объркахме те, ние тебе, докторе! – Тасо посегна и напълни отново чашата на фелдшера. – Отвори сърцето си… и ни приеми, защото ние сме такива, каквито са биле бащите ни, такива ще са и тези, които ще ни наследят. Няма да се променим... Силно обичаме и силно мразим! Трудно се доверяваме и лесно се разочароваме! Вече си наш човек, издържа си изпита. – Тасо направи пауза, през която обърна чашката ракия в гърлото си и продължи: – Упорит си, издръжлив си и гледаш сериозно на работата си, иначе отдавна да беше зарязал… баба Донка.
Въпреки че мисълта на ветеринара беше започнала да се забавя от умората и набързо изпитата ракия, в съзнанието му изплува репликата, пусната от стария фелдшер точно преди да се сбогуват: „Тук живеят най-големите магарета на Балканския полуостров, но ако стигнеш до сърцата им, ще се почувстваш като истински цар.“
Бавно умората завладяваше фелдшера. Той се беше отпуснал върху стола, притворил очите си. Ракията укротяваше мислите му и въпреки че павелбанци му отдаваха нужната почит с песни и танци, съзнанието му потъваше дълбоко в сън, погълнато от благостта на най-прекрасното посрещане, което можеше да си пожелае.
– Да – прошепна той – чувствам се като... Цар!
Автор: Николай Григоров /Shljko/
