ЕДИН КАРАМФИЛ

    Втори ден обикалям по прашния паваж на града, в който преминаха три от най-запомнящите ми се студентски години. Днес тръгнах рано. На следващия ден трябваше да пътувам. Имах среща с клиенти, които можеха да ми осигурят работа за около година.

    Сутрешната мъгла, която вече беше проникнала през дрехите ми и гъделичкаше тялото ми, бавно започна да повдига булото си. Слънцето я прогонваше и гледката ставаше все по-ясна и цветна. Проблясъци от слънчевите лъчи, отразени в стъклата на къщите, заиграха по лицето ми и ме принудиха да смъкна слънчевите си очила от челото. Капчиците роса се плъзгаха по листата на дърветата, сливаха се и уголемяваха. Превръщаха се в малки цветни дъгички, когато пречупваха като през призма попадналите върху тях слънчеви лъчи. Натежали, се отронваха и падаха върху пътя, по който вървях. Въздухът беше чист, изпълнен с мирис на прясно окосена ливада.

    Огледах се, за да се ориентирам. Започнах да разпознавам познати къщи, улици и дори пейки. Спомените отново нахлуха в главата ми.

    Първите две години от студентството ми минаха доста безпаметно. Родителите ми бяха строги и през ученическите ми години, докато живеех при тях, имах доста ограничения. Затова, когато се настаних в студентското общежитие, поех своята „глътка свобода“, за която мислех, че ми се полага, и се отдадох на бохемски живот. Опитах цигарите и алкохола, а постепенно започнах да посягам към тях все по-често. Хареса ми да прекарвам времето си в безкрайни купони, на които дните и нощите се сливаха. Постепенно спрях да ходя на лекции, а по време на изпитите едва се държах, колкото да не прекъсна следването си.

    В началото на третата година нивото ми беше паднало толкова много, че приятелите и колегите ми започнаха да ме отбягват. Често се събуждах на места, за които нямах никакъв спомен.

    Така се запознах с нея!

    Спомням си, сякаш беше вчера. Мозъкът ми бавно се пробуждаше след поредното безпаметно напиване. Постепенно започнах да усещам тялото си. Ръцете и краката ми сякаш не ми принадлежаха, а ме болеше дори при най-лекото движение. Не знаех къде съм. Не помнех какво бях правил. Събрах сили и отворих очи. Образът пред мен беше размазан. Постепенно започна да се избистря...

    Червен карамфил — това видях. Прекрасен, свеж карамфил, покрит с утринна роса. Бавно започнах да осъзнавам, че лежа проснат върху пейка на непозната улица, а покрай мен минават хора. Някои ме поглеждаха със съжаление, други — с погнуса. Повечето забързваха крачка, когато ме подминаваха. Разбирах ги.

    Надигнах се и седнах. Пред мен стоеше възрастна жена с кошница цветя. Усмихна ми се, протегна ръка и ми подаде карамфила.

    — Честита свобода!

    Механично поех цветето и я погледнах с недоумение.

    — Моля?! — попитах неразбиращо.

    — Виждам, че имате свободата сами да правите изборите в живота си.

    Насилих се да се съсредоточа. Постепенно осъзнах, че възрастната жена говори именно на мен. Заради милата ѝ усмивка се опитах да преодолея махмурлука и да се включа в разговора.

    — Май не се познаваме?! Това за свободата не го разбрах.

    Старата жена седна до мен. Продължаваше да се усмихва. Почувствах се неудобно от миризмата, която се носеше от мен, и от начина, по който изглеждах.

    — Студент сте, нали?

    — Да.

    — Какво изучавате?

    Замислих се дали да отговоря, но разговорът тръгна леко и реших да продължа.

    — Приложно изкуство.

    Възрастната дама се усмихна.

    — Значи артист по душа. Сигурно сам сте избрали тази специалност.

    — Да, макар че силата ми е в пластиката.

    Дамата постави кошницата на земята, преподреди цветята в нея и отново ме погледна.

    — Ето, изборът, който си направил за себе си, е твоята свобода. Изборът, който си направил снощи, също е твоя свобода, само че те води по съвсем различен път. Да получиш правото да правиш избори в живота си е нещо, което идва с възрастта. Но заедно с това право поемаш и отговорността за крайния резултат.

    Възрастната дама отново се усмихна. Може би начинът, по който я погледнах, я накара да продължи с обяснението:

    — Изборите, които правим, ни превръщат в хората, които сме. Няма значение колко сме умни и образовани. Няма значение дали сме богати или бедни. Изборите в живота ни ни въздигат или приземяват, извисяват или принизяват. Така че свободата да ги управляваш е голяма отговорност. От теб зависи дали ще продължиш да се занимаваш с пластика, или ще заключиш живота си в алкохолна рапсодия и ще загубиш уважението на всички, които обичаш.

    Удари на църковната камбана ме върнаха към действителността. Осъзнах, че съм седнал на същата пейка, на която се беше състояла първата ни среща. Тогава не успях да разбера напълно думите ѝ, но те се бяха запечатали в главата ми. Сякаш някой ги беше заковал там с пирон.

    Побързах да се прибера. Докато лежах, повален от тежкия махмурлук, постепенно започнах да осъзнавам смисъла на казаното от нея. Беше истина. Никой не ме потърси. Бях останал сам, без приятели. Разочаровах родителите си. Бях загубил посоката.

    Започнах често да ходя до пейката. Постепенно се сближих с възрастната цветарка. Казваше се Елена. Бариерата помежду ни бързо падна и разговорите ни станаха приятни. Говорехме за живота. По-често тя говореше. Минахме през темите за семейството, доверието, приятелството, професионалната етика, истината и лъжата, както и през много други. От време на време се отклонявахме и към културата и изкуството.

    Постепенно си върнах живота. Сближих се отново с родителите си. Приятелите ми простиха. Започнах да гледам сериозно на учението. Оправих си всички ликвидации и взех изпитите си за трети курс. Записах се за участие в международен конкурс за скулптура на тема „Погледни бъдещето“. Спечелих втора награда и получих предложение да продължа образованието си в Италия.

    За последен път се видях с баба Елена ден преди да замина. Пожела ми да настигна мечтите си и да ги надградя. Бях малко скован. Знаех, че разговорите с нея ще ми липсват, но не ѝ го казах. Дълго мислих за това след заминаването си.

    Минаха шест години оттогава и ето ме сега — обикалям павираните улици на студентските си спомени, за да отдам почитта и уважението си на баба Елена. Но не можех да я открия.

    Поседях още час на пейката. Дадох си сметка, че това е истинският живот. Тази пейка, хората, които минават покрай мен, старият бук, който ме беше покрил с короната си и ме пазеше от жулещите лъчи на слънцето, котката, която току-що беше минала край мен. Това беше гледната ми точка сега. Така ли щях да възприемам живота, ако не бях срещнал баба Елена?!

    В дъното на улицата видях цветарски магазин. Реших да попитам там дали знаят нещо за нея.

    Приближих се към магазина. Ароматът на свежи цветя ме обгърна. Витрината беше подредена така, сякаш художник беше докосвал с четката си палитрата, търсейки най-красивите съчетания от цветове. Колоритът завладя погледа ми и ме хипнотизира. Всичките ми сетива се изостриха. Изпитах желание да купя всички цветя и да си ги отнеса в Италия.

    И тогава видях усмивката на едно прекрасно младо момиче. Нещо в нея ми напомни за карамфила, който бях получил от баба Елена.

    — Здравейте, господине! Какво ще обичате?

    Огледах момичето, което продаваше цветя. Беше чернокоса и синеока — рядко срещана комбинация. Дългата ѝ коса се спускаше на вълни по раменете. Беше слаба, много фина и елегантна. Гласът ѝ беше ласкав и звънлив.

    — Един карамфил — казах смутено.

    — Ще си го изберете ли?

    — Не. Ще ми помогнете ли?

    Момичето кимна одобрително и започна да избира от вазата прекрасни свежи карамфили.

    — Червен ли искате? — попита отново тя.

  — Да, възможно най-червения — отговорих и се усмихнах малко глупаво. — Всъщност от два дни издирвам една ваша колежка. Преди около седем години продаваше цветя на ето онази пейка там.

    Посочих с пръст към нея.

    Момичето рязко се обърна, а усмивката ѝ помръкна.

    — Защо я издирвате?

    — Защото преди седем години ми подари един карамфил и промени живота ми.

    Момичето извади прекрасен карамфил от вазата и се накани да го увие в целофан.

    — Не, благодаря. Предпочитам да не го увивате — казах отново с малко глуповата усмивка.

    Притесних се какво ли ще си помисли момичето.

    — Разбирам — отвърна ми тя с уважение. — Какво смятате да правите с него?

    Забавих отговора. Отново си помислих, че момичето е много учтиво, но едва ли може да разбере какво чувствам и мисля.

    — Смятам да го оставя на пейката, на която се запознах с баба Елена.

    — Върнала ви е към живота — каза тя с усмивка. Не беше точно въпрос.

    — Беше моят спасителен пояс. Помогна ми да направя правилните избори в живота си.

    Момичето ми подаде карамфила и изведнъж доби загадъчен вид.

    — А, да! Минали сте лекция за „Изборите, които правим в живота си“.

    Замислих се. Взех карамфила и започнах да го оглеждам.

    — Тази и още десетина — опитах се да се усмихна чаровно и аз.

    Изведнъж ми просветна.

    — Значи я познавате?! — попитах с вълнение.

    Момичето придоби още по-загадъчен вид.

    — Да. Баба Елена всъщност е моята баба Елена.

    Въздъхнах с облекчение. Погледът ми се изпълни с молба.

    — Ще ми помогнете ли да се срещна с нея?

    Младата цветарка ме погледна тъжно.

   — Ще ви помогна да ѝ поднесете цветето. Баба почина миналата година. Ако искате, мога да ви отведа до гроба ѝ.

    Трудно приех новината. Гърлото ми се стегна. Изчаках малко, докато се съвзема, и после, с пресекнал глас, проговорих:

    — Ще бъдете ли така добра?

    След кратка пауза попитах отново:

    — Удобно ли е да попитам как се казвате?

    — Светла, а вие?

    — Мартин.

    Светла ме погледна с изненада.

   — О-о-о, Мартин, скулпторът! Баба много се гордееше с вас. Не живеете ли в Италия?

    — Да, там живея, но идвам често и тук, за да наглеждам родителите си.

    Светла обърна табелата на вратата на магазина с надпис „ЗАТВОРЕНО“ и го заключи.

    — Няма ли да имате проблем? — попитах загрижено.

    — Не — отвърна тя с усмивка. — Магазинът е мой.

    След това ме погледна в очите и каза нещо доста познато:

    — Това беше моят избор в живота.

    Усмихнах се непринудено.

    — Разбирам... Баба Елена. Завършили сме една и съща школа — казах и погледнах с разбиране към новата си позната.

    Двамата пресякохме улицата и се качихме в автомобила ѝ. Бавно преминахме през центъра на града и след петнайсет минути излязохме на околовръстния път. След още десет минути се приближихме до гробищния парк. Светла спря автомобила и навлязохме в него.

    По принцип гробищата ме потискат, но сега ме беше обзел някакъв необясним ентусиазъм. Чувствах странно облекчение, че все пак ще мога по някакъв начин да изкажа благодарността си към човека, който ми подаде ръка, когато бях застанал на ръба.

    В дъното на парка отново привлече погледа ми феерия от цветове. Колкото повече приближавахме, толкова по-ясно разпознавах снимката на баба Елена. Паметната плоча беше почистена, а върху гроба бяха подредени вази с прекрасни свежи цветя. Имаше и свещи, които все още горяха.

    Погледнах с притеснение карамфила, който държах. Стори ми се, че баба Елена заслужава да я почета с по-голям букет.

    — Не се притеснявайте. Баба ще разбере.

    Погледнах към Светла. Тя ме гледаше право в очите и беше забелязала притеснението ми.

    — Кога казахте, че е починала?

    Изричайки този глупав въпрос, се досетих, че сам мога да разбера от надписа на плочата.

    — Преди година и три месеца — отговори Светла.

    — Много цветя — отбелязах аз. — Полагате чудесни грижи!

    — Не съм ги сложила аз. От нейните ученици са — усмихна се тя. — Тук цветята винаги са свежи.

     — Ученици?! Баба ви не беше ли цветарка? — погледнах с недоумение Светла.

    — Не, беше преподавател по български език и литература — усмихна се отново тя.    — Май не знаете нищо за нея. Цветята бяха нейното хоби. Когато се пенсионира, започна да ги продава. Всъщност това беше нейният начин да общува с хората. Май повече подаряваше, отколкото продаваше.

    Недоумението продължаваше да ме владее.

    — Не! Не знам нищо за живота ѝ. Никога не говореше за себе си. Но виждам, че на много хора е помогнала.

   — На много — повтори Светла. След кратка пауза продължи: — На всички, до които се докосваше. Дълго време след пенсионирането ѝ нейните бивши ученици идваха у дома и я отрупваха с цветя за първия учебен ден.

    По лицето на Светла се изписа болка.

    — Почти целият град дойде да я изпрати. Липсва ми всяка минута, прекарана с нея!

    Две сълзи се отрониха от светлосините ѝ очи.

    Помълчах с наведена глава. Изчаках Светла да се успокои. Коленичих и положих карамфила до надгробната плоча.

    — Честита свобода, бабо Елено!

    Извадих запалката си и запалих една от свещите, която вятърът почти веднага изгаси. Усмихнах се. В главата ми нахлу споменът за първата ни среща. Карамфилът... усмивката... разговорът ни.

    — Благодаря ти, че ми върна живота.

    Изправих се и се обърнах към Светла.

    — Ще ми разрешите ли аз да ѝ направя паметник? За мен ще е чест. Няма как иначе да ѝ благодаря.

    — Решението си е ваше — усмихна се отново Светла.

    Поехме обратно. Качихме се в колата ѝ и потеглихме.

    — Къде искате да ви оставя? — попита Светла.

    — Пред магазина ви — отговорих бързо аз. — Ако е удобно.

    — Искате ли да видите къде е живяла баба ми? Сега аз живея там.

    Погледнах с надежда към нея.

   — Възможно ли е? — отвърнах бързо, без да се замислям, а след това добавих малко притеснено: — Стига да не притеснявам никого!

    — Няма проблем. Живея сама — отговори Светла. — Но сега имам да правя букети за сватба. Утре удобно ли е да дойдете и да ме вземете към 17:30 часа?

    — Да — казах с въодушевление. — Може ли след това да ви поканя на вечеря?

    Светла се усмихна. В погледа ѝ имаше нещо нежно и топло, което ме накара за миг да забравя какво исках да кажа.

    — С удоволствие. Толкова много съм слушала за вас. Много се надявах да се запознаем.

    — Може ли да си говорим вече на ти?

    — Може, Марти!

    Спирачките изсвистяха и колата спря.

    — Пристигнахме. Значи утре в 17:30 тук.

    Усмивката ѝ отново ме озари. След това прекрасната ѝ фигура потъна в колоритния цветарски магазин.

    Тръгнах бавно към хотела, в който бях отседнал. Денят беше прекрасен. Усещах пълнота от преживяното. Изпитвах облекчение от възможността да благодаря на баба Елена, но се прокрадваше и някакво друго чувство. Нещо, което не бях усещал досега. Не можех да го определя. Знаех само, че присъствието на Светла беше оставило у мен особено усещане. Бяхме се запознали преди няколко часа, а вече очаквах с нетърпение следващата ни среща.

    Не усетих как стигнах до рецепцията на хотела. Потънах в един от пухкавите фотьойли и извадих мобилния си телефон. Набрах номера на компанията, с която щях да летя, и проведох кратък разговор, в който помолих да изместят полета ми с една седмица.

    Не ми беше ясно как ще реагират клиентите ми в Италия. Може би щяха да предложат работата на друг скулптор, а можеше и да се разберем. Щях да разговарям с тях по-късно по телефона. Всъщност за мен това вече нямаше особено значение. Защото, както ми беше казала някога баба Елена:

    „Пропускането на възможност, която никога след това не би се повторила, е пълен отказ от нея. Ако става дума пък за любов — това просто е непростимо.“

АВТОР: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

ЧАСОВНИКАРЯТ

   

     Нощния морският бриз погали бузите на Никола Георгиев. Той седеше на пейка край крайбрежната алея и поглеждаше към часовника си през няколко минути.

    — Трябваше вече да спре — промърмори. — Днес май ще е пазарен ден.

    Стана, отмести се изпод короната на стария дъб и огледа небето. Бяла пелена беше покрила хоризонта. Слънцето се опитваше да пробие откъм изток, но пелената се сгъстяваше и постепенно заличаваше очертанията му.

    — Да… Времето не става за плаж. Туристите ще се юрнат по магазините. Към единайсет по тесните ни улици няма да може да се размине човек.

    Върна се на пейката и посегна към цигарата, която беше оставил върху седалката. Стар навик — никога не пушеше, докато вървеше. На хоризонта вече се белееха гребените на вълните. Местните им казваха „зайчета“.

    — Три-четири бала вълни ще се вдигнат. Няма да има дневен бриз. Следобед може и да повали.

    Усмихна се. Денят беше мрачен, но той все още умееше да се радва на облачното небе, на бурното море и на шумните улици, пълни с туристи. Преди шест месеца посрещаше утрините по същия начин с по-големия си брат Георги. Двамата бяха наследили занаята от баща си и цял живот бяха работили рамо до рамо в часовникарското си ателие.

    Бяха добри. Бяха…

    Смъртта на Георги беше прекъснала не само живота на брат му. Беше прекъснала и неговия. Празното работно място, тишината в ателието, стенни часовници — всичко му напомняше за човека, с когото беше делил почти целия си живот. Шест месеца мъката не отслабваше. Ръцете му трепереха, мисълта му се губеше, а накрая беше заключил работилницата и не беше намерил сили да се върне.

    — Половината ми живот погребаха с тебе, братко — прошепна той.

    Една сълза се плъзна по бузата му. Никола я избърса бързо, сякаш някой можеше да го види, и се опита да смени мислите си.

    — Ще изведа внуците на разходка. Първо сладолед, разбира се. После… после ще му мисля.- отново на глас прошепна той.

    Тръгна към дома си през Морската градина. Отдясно се простираше скалистият бряг на Черно море, а отляво се редяха старите къщи на квартала — някои от тях помнеха седемнайсети и осемнайсети век, други бяха грижливо реставрирани, а между тях се промъкваха и нови постройки.

    В дъното на една тясна улица се виждаше ателието му. Три поколения от рода му бяха работили там. Той щеше да бъде последният.

    „В какво ли ще се превърне след мен?“ — запита се.

    Не беше влизал от месеци. Знаеше, че стенните часовници са спрели. Георги всяка сутрин ги навиваше и те не бяха замлъквали петдесет години.

    Никола забави крачка. После сви по павираната уличка и след няколко минути застана пред вратата. Остана така известно време, с ключа в ръка. Най-сетне отключи и прекрачи прага.

    Всичко беше подредено. На работното място на Георги инструментите лежаха така, сякаш брат му всеки миг щеше да се върне и да започне да работи с тях.

    — Перфектно, батко. Такъв си беше. Никога не успях да стигна твоето ниво.

    Свали сакото си, запретна ръкави и започна да почиства собственото си бюро. Не беше решил да работи. Просто трябваше да направи нещо с ръцете си.

    Шумът от отварящата се врата го накара да вдигне глава. На прага стоеше млада жена с дълга руса коса и светлосини очи. Бялата памучна рокля и спортните обувки ѝ придаваха непринуден вид.

    — Здравейте — каза Никола.

    — Здравейте. От една седмица проверявам дали ателието е отворено.

    — Вече не работим.

    — Жалко. Но може ли все пак да попитам нещо?

    В този миг вратата се отвори отново. На прага се появи момиченце на пет-шест години — чернокосо, чернооко, с плюшено бяло зайче в ръка.

    — Чичо, може ли да ми оправиш часовника?

    Младата жена отстъпи встрани.

    — Аз ще почакам.

    — Заповядайте, седнете — посочи Никола един стол. После се обърна към детето:  — Кажи, млада госпожице, какво му е на часовника?

    Момиченцето пристъпи към него и му подаде пластмасово часовниче, което повече приличаше на играчка.

    — Не работи.

    Никола го огледа. Най-вероятно батерията беше изтощена. Смяната ѝ щеше да струва повече от самия часовник.

    — Къде са майка ти и баща ти? Защо си дошла сама?

    — Мама и тати не живеят заедно. Мама каза, че часовникът е играчка от „Снакс“ и ще ми купи по-хубав.

    — А ти искаш точно този да оправя?

    Момиченцето кимна. Долната ѝ устна затрепери.

    — Тати ми го подари, преди да тръгнем към морето.

    Никола остави часовника на плота и я погали по главата.

    — Добре. Нека да видим какво можем да направим.

    Извади инструментите, сложи часовникарската лупа на лявото си око и отвори малкия корпус. Работеше бързо и сигурно. Смени батерията, свери часовника и го подаде на момиченцето.

    — Я подай ръчичка. Да ти го сложа.

    То протегна китката си, а Никола внимателно закопча каишката. Момиченцето дълго гледа часовника, сякаш проверяваше дали наистина е същият. После вдигна очи към него и му подаде плюшеното зайче.

    — Това защо? Не ти ли е любимата играчка?

    — Нямам парички.

    Никола се изправи. Погледна тъжните ѝ очи и усети как нещо го стегна за гърлото. Усмихна се, доколкото успя.

    — Млада госпожице, нищо не ми дължиш. Само сверих часовника.

    Той се наведе към нея.

    — И кажи на мама, че дядо часовникар е казал, че греши. Това е един от най-хубавите и скъпи часовници, които е виждал през живота си.

    Лицето на детето светна. То започна да подскача, прегърна зайчето си и погледна още веднъж часовника. После обви с ръце крака на Никола и изхвърча навън, забравяйки да затвори вратата.

    Младата жена стана и я затвори след нея. Когато се обърна, очите ѝ бяха зачервени.

    — Кафе? — предложи Никола.

    — Не, благодаря.

    Той се усмихна леко.

    — И на мен ми подейства така.

    Жената сведе поглед към плота.

    — Понякога забравяме колко много може да значи един съвсем обикновен предмет — каза Никола. — За някого е просто пластмасов часовник. За това дете е връзката  с баща му.

    Погледна към празното място на брат си.

    — Не излъгах момиченцето. За мен този часовник беше един от най-скъпите.

    Жената помълча, после отвори чантата си и извади сребърен дамски часовник, инкрустиран с рубини и го постави на работния плот.

    Никола застина. Взе го внимателно и започна да го оглежда. За миг ръцете му спряха да треперят.

    — Прекрасна изработка. И работи.

    Сложи лупата и разгледа гърба, закопчалката, фините драскотини по среброто.

    — Баба ми имаше такъв — каза тихо. — Беше го наследила от майка си. Швейцарски, закупен е във Виена през 1929 година.

    Свали лупата и погледна жената.

    — Това е часовникът на баба ми.

    Тя се взря в него.

    — Вие… чичо Георги ли сте?

    — Не. Аз съм Никола, брат му. Георги почина преди шест месеца.

    Жената пребледня.

    — А майка ви Светла ли се казваше? — попита той.

    — Да. И тя почина преди шест месеца. Преди да си отиде, ми разказа историята на този часовник. Исках да се запозная с човека, който е оставил толкова дълбока следа в живота ѝ.

    — Как се казвате?

    — Марина.

    Никола ѝ посочи стола. После още веднъж погледна часовника, сякаш се надяваше, че той ще му обясни онова, което толкова години не беше разбирал.

    — Семейството ни го търси от тридесет години — каза той. — Странното е, че баба никога не спомена, че е изчезнал. С Георги бяха много близки. Явно двамата са имали тайна, за която никой от нас не е знаел.

    Той стана, запали малкия котлон и сложи джезвето с вода. Извади кафето от шкафа и го остави до печката.

    — Майка ви и брат ми се запознаха тук, в това ателие. Тя беше дошла на почивка с родителите си. Бяха заедно само десет дни, но тези десет дни преобърнаха живота му. Тогава никой не му повярва, че е срещнал голямата си любов. Минаха години, преди да разбера колко дълбоко го е променила тази любовна история. Той така и не създаде семейство. Опита се да започне отначало, но все се връщаше към спомена за майка ви. Пишеше ѝ писма. Те се връщаха. След време се примири и се отдаде на работата.

    Водата кипна. Никола сипа кафе в джезвето и изчака пяната да се надигне. Мирисът му изпълни ателието.

    — Ще ми разрешите ли да запаля цигара?

    — Разбира се.

    Той извади цигара, запали я и дръпна дълбоко. Марина го наблюдаваше внимателно.

    — Приличате на нея — каза той.

    — Малко. Повече съм взела от баща си.

    Усмивката ѝ се върна, но не се задържа дълго.

    — Разкажете ми за майка си — помоли Никола.

    Марина остави чантата си върху бюрото и се облегна назад.

    — Може ли да опитам от кафето ви? Изведнъж ми се прииска.

    — Разбира се.

    Той наля останалото кафе в малка чаша и ѝ я подаде. Марина отпи, после върза косата си с ластик.

    — Денят е горещ, въпреки лошото време — каза тя и се усмихна бегло. След малко продължи: — Не знам всичко. Научих тази история преди около шест месеца, когато се прощавах с мама. Тогава ми даде часовника. Цял живот го носеше на ръката си. Каза ми, че при последната си почивка в България се запознала с Георги. Часовникът бил подарък от него. После с родителите си — те били балетмайстори, а тя балерина— заминала да работи в Германската демократична република. Там срещнала баща ми, който е германец.

    Тя замълча и завъртя чашата между дланите си.

    — Мисля, че мама ми е спестила част от истината, за да ме предпази. Но сега разбирам, че чичо Георги е бил много важен за нея. Може би никога не го е забравила.

    Никола вдигна чашата към устните си, но не отпи. В гърлото му отново заседна буца. Запали втора цигара и дълго гледа към дима.

    — Понякога една любов не свършва, дори когато животът продължи — каза накрая той. — Може би точно това е най-трудното: да продължиш, без да престанеш да помниш.

    Очите на Марина се напълниха със сълзи.

    — Извинявайте.

    — Няма за какво, мила. Поплачи си.

    Той не добави нищо повече. Остави я да плаче, без да бърза да я утешава с думи.

    След малко Никола стана и се приближи до работното място на брат си. Отвори чекмеджето и извади една стара картонена кутия. Държа я известно време в ръцете си, преди да я постави пред Марина.

    — Вземете часовника. Той принадлежи на вашето семейство. Но вземете и това. Кутията също е за майка ви.

    Марина го погледна учудено.

    — Какво има вътре?

    — Писмата, които брат ми е писал на майка ви. Връщали са се обратно. През последните години пишеше по едно всяка година — точно на датата, на която се бяха запознали. Всички са запечатани. Не съм прочел нито едно.

    Той побутна кутията към нея.

    — Мисля, че е редно вие да решите какво да правите с тях.

    Марина докосна капака с върховете на пръстите си. По лицето ѝ се изписа нещо между удивление и страх.

    — Наистина ли? Толкова години…

    Не довърши. Прибра часовника и кутията в чантата си, избърса лицето си с кърпичка и бавно се отправи към вратата. На прага спря и се обърна.

    — Чичо Никола, имате прекрасна професия. Върнете се към нея. Не се отказвайте.

    Той се усмихна уморено и погали наболата си брада.

    — Ръцете ми вече не са сигурни. Треперят. За часовникаря това е знак, че е време да спре.

    — Не говоря само за ръцете ви — отвърна Марина. — Вие разбирате времето. И разбирате хората. Колко часовника поправихте днес?

    Никола се замисли, сякаш въпросът го беше изненадал.

    — Един.

    — А на колко души помогнахте?

    Той не отговори веднага. После погледна към работното място на брат си.

    — Може би най-много на себе си.

    Марина кимна, отвори вратата и излезе. Стъпките ѝ постепенно се изгубиха в шума на улицата.

    Никола остана неподвижен. Кафето беше изстинало. На плота още личеше кръглата следа от чашата на Марина, а до нея сякаш все още лежеше малкият пластмасов часовник на детето.

    Погледна празния стол на Георги. За първи път от шест месеца празнотата не му се стори толкова непреодолима. Тя си беше там — нямаше как да изчезне. Но вече не беше единственото нещо, което изпълваше ателието.

    Никола стана, отиде до вратата и обърна табелата "ОТВОРЕНО".

    — Разходката с внуците остава за след работа — каза си той с усмивка.

    После облече работната престилка, застана пред стенните часовници и започна един по един да ги навива.

    Първо се чу тихо щракване. После още едно.

    След миг ателието се изпълни с равномерно тиктакане — сякаш времето, което беше спряло тук, отново се върна.

    АВТОР: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

ЦИГАРА И КАФЕ

  

   От дъното на парка, през който минаваше пътят за гарата, се зададе познатата фигура на началника на гарата Станислав Стратиев. Над главата му бяха надвиснали сиви, слоести облаци, които на места преминаваха в черно и изливаха реки от вода. Слънцето беше потънало от сутринта и, въпреки че беше началото на работния ден, Стратиев, сгънат под дъждобрана, осветяваше с фенерче пътя си. Движеше се равномерно, но понякога спираше и прескачаше някоя голяма локва, след което разтриваше с ръце двете си колена. От време на време лицето му, което се беше свъсило недоволно, се осветяваше от проблясъка на светкавици, които следваха една след друга и се сливаха със звуците, които самите те предизвикваха.

 – Точно последният ден от службата ми трябваше да се излее този дъжд – промърмори тихо на себе си началникът. – Вместо да ме изпращат с фанфари и конфети, ще ме изпържат със светкавици.

  Пред вратата на канцеларията си Стратиев свали дъждобрана, изтръска го и го закачи на закачалката, за да съхне. Поколеба се, преди да влезе, сякаш се чудеше дали има смисъл. Беше освободил работното си място от личните си вещи още преди седмица. Върху бюрото си беше оставил само снимката на сина си. Като че ли в това намери смисъл и влезе за последен път в кабинета си.

  Бавно пристъпи през прага. Без да се оглежда, отиде до бюрото, извади от рамката снимката на сина си и я постави във вътрешния джоб на сакото си. Погледна през прозореца и, като видя отново пороя, загуби желание да излезе навън. Стовари се върху стола и започна да разтрива болните си колене.

  Едрата му осанка започна да се разгъва. По навик Стратиев заглади мокрите си мустаци от основата към върховете и нервно започна да опипва джобовете си, чудейки се къде е оставил пакета с цигарите. На лицето му се изписа облекчение, след като го напипа. Сръчно го извади от джоба и премина към сутрешния ритуал за поемането на първата глътка дим. Ядоса се, че беше прибрал джезвето и сега трябваше да се дотътри до кафе автомата на перона, за да си пусне едно кафе.

   Въпреки дъжда твърдо стана и пристъпи към вратата, решен да жертва удобството на уютната канцелария в името на единственото удоволствие, което му беше останало. Но в този момент на вратата се почука. Изненадано Стратиев погледна към часовника си и промърмори:

    – Няма да е пътник, рано е за влака. Пък кой ли ще пътува в този дъжд?

   Отвори рязко вратата и се загледа в младежа, който беше застинал в очертанията ѝ. Беше висок и слаб, с детско лице, черноок и строен. Нямаше корем. Беше наметнат с дъждобран и обут с ботуши, а под дъждобрана се показваше позната униформа на началник гара.

  – Здравейте – усмихна се непознатият. – Аз съм новият началник. Приятно ми е. Гетов.

    Стратиев продължи с интерес да оглежда заместника си.

  – Няма нужда от фамилиарничене. Тук си говорим на малки имена – отвърна Стратиев, без да сменя изражението на лицето си. – Казвам се Станислав. Ти ли си ми сменникът?

    И без да чака отговор, се дръпна встрани, за да му направи място да влезе.

    – Сядай.

    След като видя, че младежът се засили към дивана, го дръпна за ръкава.

    – Не там – посочи с ръка към старото си работно място. – Там!

  След като го изчака да седне зад бюрото, Стратиев, като че ли без желание, се отправи към дивана, тежко се отпусна върху него и отново разтърка болните си колена. Запали цигара и започна с поглед да изучава младежа.

   – Как се казваш?

   – Иван.

   – С това име ще се обръщам към тебе. Така ще те знаят и тука местните. Може би ще дойде време, когато ще заслужиш честта да се обръщат към тебе и с думата „началник“. Тук нямаме време да се пудрим. Малко суров народ сме.

  Иван се опитваше да преодолее смущението, но позата и изразът на лицето му го издаваха. Беше се подготвил за първия си работен ден, но не очакваше такова посрещане.

    – Може ли да се запозная с документацията?

   – Може, но надали ще стане днес. Ето там е – посочи с ръка към стара кантонерка Стратиев. – Идваш навреме, ще ти покажа нещо, което не си учил и не си чел в книгите в ЖП института.

   И след като пусна дебела къделя дим, се обърна към прозореца и се загледа в дребна, прегърбена фигура, която, подпирайки се на бастун, газейки през дълбоките локви, се тътреше към гарата.

  Фигурата беше на възрастен мъж. Тя бавно се приближаваше към перона на гарата. Личеше си, че старецът изпитва болки при движението. По лицето му се бяха изопнали дълбоки бръчки. То беше покрито с гъста бяла брада. Над нея гледаха две много тъжни очи. Беше облечен със стар балтон, който беше подпухнал от дъжда и натискаше още повече към земята вехтото му тяло. На главата си беше сложил стар, изтъркан каскет. Без да се огледа, старецът седна върху пейката на перона.

    Стратиев се обърна към младежа. Погледите им се срещнаха и Иван с притеснение отмести своя към кантонерката.

    – Идвай, Иване.

  Стратиев стана решително и отвори със замах вратата. Покри се с дъждобрана и изчака новия началник на гарата да се приготви. Двамата тръгнаха към перона. Още преди да стигнат до стареца, Стратиев се провикна:

    – Бай Стояне, и днес ли?

    – И днес – с дрезгав глас му отговори старецът, без да го погледне.

    – Гледай какъв дъжд бе, ще те смачка. Сигурно целият си мокър.

    – Мокър съм – отвърна старецът.

    – Не можа ли днес да пропуснеш?

   – Мен само надеждата ме държи вързан за живота, Станиславе.

  Двамата вече бяха стигнали до пейката. Старият началник се стовари върху нея и отново разтри коленете си. Младежът застана прав отстрани и продължи да ги наблюдава.

    – Разбрах... – примирено отвърна Стратиев. – Цигара?

    – Не.

    Старецът премести погледа си към него.

    – Кафе? – попита отново Стратиев.

    – Влакът навреме ли идва?

    – Да.

    – Тогава не искам.

    Старецът дръпна бастуна към себе си и подпря с него брадичката си.

    Тътенът от въртящите се колела на влака се смеси с трясъка, идващ от светкавица в небето. От изток се показа локомотив, който постепенно започна да се приближава към перона, а зад него се нанизаха пътнически вагони, които се заблъскаха един в друг, след като локомотивът започна да намалява скоростта.

    Лицето на стареца светна. Очите му се отвориха и се оцветиха в синьо. Забравяйки за бастуна, пъргаво скочи и без да се подпира на него, пристъпи към коловоза на влака, като проследяваше с поглед всеки вагон, който преминаваше край него.

    Няколко секунди след стареца от пейката се надигна старият началник. Приближи се до него и го покри с дъждобрана си, без да го сваля от себе си. Спирачките на влака изпищяха. Вагоните пред двамата старци се заковаха. Почакаха три минути и след като никой не се качи и не слезе, Стратиев подаде знак влака да потегли.

    Фигурата на бай Стоян отново се сви. Подпря се върху бастуна, за който за момент беше забравил. Наведе глава и бавно пое по пътя към парка.

    – Айде, Станиславе, утре пак.

    – Утре друг ще те посреща, бай Стояне! Аз бях дотук, пенсионер съм вече!

    – Добре! Сполай ти!

    Стратиев се загледа към стареца, който се отдалечаваше, после премести погледа си към новия началник и, без да се крие от дъжда, проговори:

    – Синът му почина преди седем години в Испания. Не можаха да съберат пари да го приберат. Погребаха го там служебно. Само бай Стоян не загуби надежда. Всеки ден оттогава идва, за да го посрещне – след като направи пауза, по време на която въздъхна дълбоко, продължи: – Само един ден пропусна... когато погреба съпругата си. Сега отива към гробището. От три години това му е маршрутът.

    След поредната гръмотевица Станислав Стратиев се домъкна до пейката и седна върху нея.

    – Ще продължи да идва, докато може. А ти, ако си човек, от време на време му предлагай цигара или го черпи с кафе. Само това го поосвежава малко.

    След като за пореден път разтри болните си крака, Стратиев бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади снимката на сина си. Поглади лицето му с палец и, без да поглежда новия началник, продума отново:

    – Иване, имаш ли родители?

    – Само майка. Баща ми почина преди три години.

    – Заедно ли живеете?

    – Не. В различни градове.

    – Кога за последно се видяхте?

    – За Нова година.

    – Преди шест месеца значи!

    – Ми, май толкова.

    Стратиев премести погледа си към Иван Гетов. Очите му бяха посивели, а плътните му вежди бяха надвиснали над тях.

    – Значи можеш да отидеш да я видиш, но не искаш.

    И след като избърса лицето си уж от дъжда с коравата си, напукана длан, промълви отново с хлип в гласа:

   – Ще дойде време, когато ще искаш да отидеш да я видиш, но няма да можеш. Тогава само тишината в родния ти дом ще ти отговаря.

    Старият началник премести отново погледа към снимката на сина си. Поглади я отново с палец и я върна в джоба на сакото си. После стана решително и с всичка сила се провикна:

    – Бай Стояне, чакай бе, по твоя маршрут съм.

    После се обърна към новия началник на гарата и го потупа по рамото.

    – Хайде, младежо, оттук нататък си ти. Не се сърди за посрещането. Тук сме такива. Говорим само, ако има нещо да кажем. Успех!

    Стратиев се забърза към отдалечаващата се фигура на стареца. След няколко минути го настигна. Покри го със своя дъждобран и двамата заедно продължиха, като се отклониха по пътя за гробището.

    Иван Гетов ги проследи с поглед, докато съвсем се изгубиха. Внезапно осъзна, че беше напуснал укритието от дъжда и тялото му поемаше гнева на пороя, който се изливаше като водопад върху него.

    Вдигна качулката на дъждобрана и започна да търси из джобовете си мобилния си телефон. Извади го, без да се притеснява, че дъждът ще го намокри. Набра някакъв номер и бавно тръгна към новата си канцелария.

    След кратка пауза и настъпила тишина новият началник се оживи и проговори:

    – Как си, мамо... От седмица не сме се чували... Започнах нова работа..., но в събота и неделя ще почивам... Какво ще кажеш...

    Думите му потънаха заедно с фигурата му в сградата на канцеларията.

  След около час тътенът от гръмотевиците започна да се чува някъде отдалече. Облаците поизтъняха на изток и през тях започнаха да се прокрадват слънчеви лъчи. Водната стена се изместваше на запад и постепенно силата на дъжда започна да намалява.

    От канцеларията на гарата излезе Иван Гетов. Беше свалил дъждобрана си. Потърка с ръце реверите на униформата си, после погледна по посока, в която изчезнаха двамата мъже, които по много странен начин бяха влезли в живота му.

    Беше ги срещнал за малко. Кратък епизод, но незабравим урок.

  Напрегнатият му поглед се смекчи. Погледна към часовника си и се забърза към близкия павилион, за да купи цигари и кафе, въпреки че не пушеше и не пиеше кафе.

                АВТОР: Николай Григоров /Shljko /

Добави в Svejo