Бай Стоян

  

     От дъното на парка, през който минаваше пътят за гарата, се зададе познатата фигура на началника на гарата Станислав Стратиев. Над главата му бяха надвиснали сиви, слоести облаци, които на места преминаваха в черно и изливаха реки от вода. Слънцето беше потънало от сутринта и, въпреки че беше началото на работния ден, Стратиев, сгънат под дъждобрана, осветяваше с фенерче пътя си. Движеше се равномерно, но понякога спираше и прескачаше някоя голяма локва, след което разтриваше с ръце двете си колена. От време на време лицето му, което се беше свъсило недоволно, се осветяваше от проблясъка на светкавици, които следваха една след друга и се сливаха със звуците, които самите те предизвикваха.

    – Точно последният ден от службата ми трябваше да се излее този дъжд – промърмори тихо на себе си началникът. – Вместо да ме изпращат с фанфари и конфети, ще ме изпържат със светкавици.

    Пред вратата на канцеларията си Стратиев свали дъждобрана, изтръска го и го закачи на закачалката, за да съхне. Поколеба се, преди да влезе, сякаш се чудеше дали има смисъл. Беше освободил работното си място от личните си вещи още преди седмица. Върху бюрото си беше оставил само снимката на семейството на сина си. Като че ли в това намери смисъл и влезе за последен път в кабинета си.

    Бавно пристъпи през прага. Без да се оглежда, отиде до бюрото, извади от рамката снимката на сина си и я постави във вътрешния джоб на сакото си. Погледна през прозореца и, като видя отново пороя, загуби желание да излезе навън. Стовари се върху стола и започна да разтрива болните си колене.

    Едрата му осанка започна да се разгъва. По навик Стратиев заглади мокрите си мустаци от основата към върховете и нервно започна да опипва джобовете си, чудейки се къде е оставил пакета с цигарите. На лицето му се изписа облекчение, след като напипа кутията. Сръчно я извади от джоба и премина към сутрешния ритуал за поемането на първата глътка дим. Ядоса се, че беше прибрал джезвето и сега трябваше да се дотътри до кафе автомата на перона, за да си пусне едно кафе.

    Въпреки дъжда твърдо стана и пристъпи към вратата, решен да жертва удобството на уютната канцелария в името на единственото удоволствие, което му беше останало. Но в този момент на вратата се почука. Изненадано Стратиев погледна към часовника си и промърмори:

    – Няма да е пътник, рано е за влака. Пък кой ли ще пътува в този дъжд?

    Отвори рязко вратата и се загледа в младежа, който беше застинал в очертанията ѝ. Беше висок и слаб, с детско лице, черноок и строен. Нямаше корем. Беше наметнат с дъждобран и обут с ботуши, а под дъждобрана се показваше позната униформа на началник гара.

    – Здравейте – усмихна се непознатият. – Аз съм новият началник. Приятно ми е. Гетов.

    Стратиев продължи с интерес да оглежда заместника си.

    – Няма нужда от фамилиарничене. Тук си говорим на малки имена – отвърна Стратиев, без да сменя изражението на лицето си. – Казвам се Станислав. Ти ли си ми сменникът?

    И без да чака отговор, се дръпна встрани, за да му направи място да влезе.

    – Сядай.

    След като видя, че младежът се засили към дивана, го дръпна за ръкава.

    – Не там – посочи с ръка към старото си работно място. – Там!

    След като го изчака да седне зад бюрото, Стратиев, като че ли без желание, се отправи към дивана, тежко се отпусна върху него и отново разтърка болните си колена. Запали цигара и започна с поглед да изучава младежа.

    – Как се казваш?

    – Иван.

    – С това име ще се обръщам към тебе. Така ще те знаят и тука местните. Може би ще дойде време, когато ще заслужиш честта да се обръщат към тебе и с думата „началник“. Тук нямаме време да се пудрим. Малко суров народ сме.

    Иван се опитваше да преодолее смущението, но позата и изразът на лицето му го издаваха. Беше се подготвил за първия си работен ден, но не очакваше такова посрещане.

    – Може ли да се запозная с документацията?

    – Може, но надали ще стане днес. Ето там е – посочи с ръка към стара кантонерка Стратиев. – Идваш навреме, ще ти покажа нещо, което не си учил и не си чел в книгите в ЖП института.

    И след като пусна дебела къделя дим, се обърна към прозореца и се загледа в дребна, прегърбена фигура, която, подпирайки се на бастун, газейки през дълбоките локви, се тътреше към гарата.

    Фигурата беше на възрастен мъж. Тя бавно се приближаваше към перона на гарата. Личеше си, че старецът изпитва болки при движението. По лицето му се бяха изопнали дълбоки бръчки. То беше покрито с гъста бяла брада. Над нея гледаха две много тъжни очи. Беше облечен със стар балтон, който беше подпухнал от дъжда и натискаше още повече към земята вехтото му тяло. На главата си беше сложил стар, изтъркан каскет. Без да се огледа, старецът седна върху пейката на перона.

    Стратиев се обърна към младежа. Погледите им се срещнаха и Иван с притеснение отмести своя към кантонерката.

    – Идвай, Иване.

    Стратиев стана решително и отвори със замах вратата. Покри се с дъждобрана и изчака новия началник на гарата да се приготви. Двамата тръгнаха към перона. Още преди да стигнат до стареца, Стратиев се провикна:

    – Бай Стояне, и днес ли?

    – И днес – с дрезгав глас му отговори старецът, без да го погледне.

    – Гледай какъв дъжд бе, ще те смачка. Сигурно целият си мокър.

    – Мокър съм – отвърна старецът.

    – Не можа ли днес да пропуснеш?

   – Мен само надеждата ме държи вързан за живота, Станиславе.

    Двамата вече бяха стигнали до пейката. Старият началник се стовари върху нея и отново разтри коленете си. Младежът застана прав отстрани и продължи да ги наблюдава.

    – Разбрах... – примирено отвърна Стратиев. – Цигара?

    – Не.

    Старецът премести погледа си към него.

    – Кафе? – попита отново Стратиев.

    – Влакът навреме ли идва?

    – Да.

    – Тогава не искам.

    Старецът дръпна бастуна към себе си и подпря с него брадичката си.

    Тътенът от въртящите се колела на влака се смеси с трясъка, идващ от светкавица в небето. От изток се показа локомотив, който постепенно започна да се приближава към перона, а зад него постепенно се нанизаха пътнически вагони, които започнаха да се блъскат един в друг, след като локомотивът започна да намалява скоростта.

    Лицето на стареца светна. Очите му се отвориха и се оцветиха в синьо. Забравяйки за бастуна, пъргаво скочи и без да се подпира на него, пристъпи към коловоза на влака, като проследяваше с поглед всеки вагон, който преминаваше край него.

    Няколко секунди след стареца от пейката се надигна старият началник. Приближи се до него и го покри с дъждобрана си, без да го сваля от себе си. Спирачките на влака изпищяха. Вагоните пред двамата старци се заковаха. Почакаха три минути и след като никой не се качи и не слезе, Стратиев подаде знак, влака да потегли.

    Фигурата на бай Стоян отново се сви. Подпря се върху бастуна, за който за момент беше забравил. Наведе глава и бавно пое по пътя към парка.

    – Айде, Станиславе, утре пак.

    – Утре друг ще те посреща, бай Стояне! Аз бях дотук, пенсионер съм вече!

    – Добре! Сполай ти!

    Стратиев се загледа към стареца, която се отдалечаваше, после премести погледа си към новия началник и, без да се крие от дъжда, проговори:

    – Синът му почина преди седем години в Испания. Не можаха да съберат пари да го приберат. Погребаха го там служебно. Само бай Стоян не загуби надежда. Всеки ден оттогава идва, за да го посрещне – след като направи пауза, по време на която въздъхна дълбоко, продължи: – Само един ден пропусна... когато погреба съпругата си. Сега отива към гробището. От три години това му е маршрутът.

    След поредната гръмотевица Станислав Стратиев се домъкна до пейката и седна върху нея.

    – Ще продължи да идва, докато може. А ти, ако си човек, от време на време му предлагай цигара или го черпи с кафе. Само това го поосвежава малко.

    След като за пореден път, по навик, разтри болните си крака, Стратиев бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади снимката на сина си. Поглади лицето му с палец и, без да поглежда новия началник, продума отново:

    – Иване, имаш ли родители?

    – Само майка. Баща ми почина преди три години.

    – Заедно ли живеете?

    – Не. В различни градове.

    – Кога за последно се видяхте?

    – За Нова година.

    – Преди шест месеца значи!

    – Ми, май толкова.

    Стратиев премести погледа си към Иван Гетов. Очите му бяха посивели, а плътните му вежди бяха надвиснали над тях.

    – Значи можеш да отидеш да я видиш, но не искаш.

    И след като избърса лицето си уж от дъжда с коравата си, напукана длан, промълви отново с хлип в гласа:

   – Ще дойде време, когато ще искаш да отидеш да я видиш, но няма да можеш. Тогава само тишината в родния ти дом ще ти отговаря.

    Старият началник премести отново погледа към снимката на сина си. Поглади я отново с палец и я върна в джоба на сакото си. После стана решително и с всичка сила се провикна:

    – Бай Стояне, чакай бе, по твоя маршрут съм.

    После се обърна към новия началник на гарата и го потупа по рамото.

    – Хайде, младежо, оттук нататък си ти. Не се сърди за посрещането. Тук сме такива. Говорим само, ако има нещо да кажем. Успех!

    Стратиев се забърза към отдалечаващата се фигура на стареца. След няколко минути го настигна. Покри го дъждобрана и двамата заедно продължиха, като се отклониха по пътя за гробището.

    Иван Гетов ги проследи с поглед, докато съвсем се изгубиха. Внезапно осъзна, че беше напуснал укритието от дъжда и тялото му поемаше гнева на пороя, който се изливаше като водопад върху него.

    Вдигна качулката на дъждобрана и започна да търси из джобовете си мобилния си телефон. Извади го, без да се притеснява, че дъждът ще го намокри. Набра някакъв номер и бавно тръгна към новата си канцелария.

    След кратка пауза и настъпила тишина новият началник се оживи и проговори:

    – Как си, мамо... От седмица не сме се чували... Започнах нова работа..., но в събота и неделя ще почивам... Какво ще кажеш...

    Думите му потънаха заедно с фигурата му в сградата на канцеларията.

    Тътенът от гръмотевиците започна да се чува някъде отдалече. Облаците поизтъняха на изток и през тях започнаха да се прокрадват слънчеви лъчи. Водната стена се изместваше на запад и постепенно силата на дъжда започна да намалява.

    От канцеларията на гарата излезе новият началник. Беше свалил дъждобрана си. Потърка с ръце реверите на костюма си, после погледна по посока, в която се движеха двамата мъже, които току-що, по много странен начин, бяха влезли в живота му.

    Беше ги срещнал за малко. Кратък епизод, но незабравим урок.

    Напрегнатият му поглед се смекчи. Погледна към часовника си и на бегом запраши към близкия павилион, за да купи цигари и кафе, въпреки че не пушеше и не пиеше кафе.

                АВТОР: Николай Григоров /Shljko /

Добави в Svejo

КЛЮЧЪТ КЪМ МАМА

 

                                                  

    Натиснах спирачките, за да убия скоростта. Край мен прелитаха дървета, окъпани в есенни багри, които ту закриваха, ту пропускаха слънчевите лъчи, сякаш си играеха със светлосенките и  увеличаваха или намаляваха колорита от цветове, които пробягваха по прашния път, който се виеше покрай реката и ме водеше към родния ми дом.

    Не бях идвал от десет години. Животът ме беше подхвърлил към избори, които ме отведоха на гурбет в чужбина. Там започнах всичко отначало — нова професия, семейство, приятели... И постепенно загубих посоката към родния си дом.

    Всъщност вкъщи беше останала само майка ми. Баща ми почина много рано. Бях ученик в седми клас, навлизах в пубертета и точно тогава имах нужда някой да ми преподаде опита на мъж, който вече трябваше да се оправя сам в живота. Направи го майка ми. Укроти агресивността ми, обясни ми как трябва да се отнасям към жените, показа ми какво се очаква от един мъж, когато създаде семейство. Научи ме какво означават честта и достойнството, научи ме да защитавам убежденията си и вярата си. И всичко това направи по нейния си начин — без да повишава глас, без да се налага. Само с любов, вяра и личен пример. Може би затова, когато се запознах с Клара, много лесно успях да я убедя, че аз съм любовта на живота ѝ.

    През тези десет години с мама се чувахме редовно, но се виждахме много рядко. Веднъж на година-две, по някой от празниците, и то само за кратко в апартамента в София, който бях купил за нея- колкото да се порадваме един на друг. Всъщност тя ме оставяше да разказвам. Рядко говореше за себе си. Когато я разпитвах, обикновено прекъсваше разговора, намираше си някаква работа или обръщаше въпросите към мен. Затова новината за смъртта ѝ ме хвана неподготвен. Оказа се, че през цялото време е крила от мен за болестта си.

    Разсеях се от мъглата, която покри очите ми. Разтърках ги и, без да се замисля, изтрих мократа си ръка в панталона. Дадох мигач и спрях. Обърнах огледалото за обратно виждане и се погледнах в него. Оттам ме гледаха очите на мама. Толкова много приличах на нея...Спомних си последния ни разговор по телефона. Каза ми, че всичко, от което има нужда човек, е любовта на хората. Само нея ще вземеш със себе си. Само тя има значение. Тогава не го разбрах. Но когато получих ужасната новина, се досетих, че се е сбогувала с мен, като ми е преподала последния си житейски урок.

    Погребах мама преди седмица в София. Не дойдоха много хора, за да я изпратят. Повечето я чакаха от другата страна. Това е съдбата на човек, надживял близките и приятелите си. Спомних си последния ни разговор и сякаш това пробуди спомените ми за родния дом. Необясним порив ме подтикна да тръгна към него, въпреки че мисълта Мама да излезе и да ме посрещне с прекрасната си усмивка, а аз да знам, че това вече е невъзможно, направо ме задушаваше.

    Почаках, за да се успокоя край пътя. Обърнах отново огледалото за обратно виждане, дадох мигач и потеглих. Шмугвайки се със скъпия си автомобил по сивите, прашни улици, по които бях израснал, намалявах на всеки метър, за да не пропадна в някоя голяма дупка. Бавно стигнах до прихлупената и овехтяла стара къща, в която беше минало детството ми. Изчаках прахът да се разнесе и пристъпих към  олющения портал, който сякаш ме приканваше да вляза в родната обител. Дворът беше същият, както го помнех. Каменната пътека се извиваше към входа на къщата, а между камъните беше прораснала млада зелена тревица, която трептеше при всеки повей на вятъра. Отдясно беше голямата череша, по която се учех да се катеря, а отляво се беше ширнала цветна градина, ухаеща на есен. Малко помръкнала заради липсата на дъжд. Придърпах маркуча към нея и пуснах по вадата вода, за да съживя повехналите цветя. Продължих по каменната пътека, натиснах дръжката на вратата и потънах в родната обител.

    Сумракът разшири зениците ми и леко ме обърка. Дръпнах пердетата, за да влезе светлина, и отворих прозореца, за да влезе чист въздух. Започнах да се ориентирам. Нищо не беше се променило. Старата олющена печка, леглото с пружина и старият дюшек, до него скринът, отдясно на печката — мивката, по средата — дървената маса с двата стола. Пращах редовно на майка ми пари, но тя не беше променила нищо. Все едно бях потънал отново в детството си.

    Загледах се към масата. До вазата, пълна със сухи цветя, лежеше олющен ключ, покрит с ръжда. Прекалено малък за врата. Не бях го виждал. Може би отваряше сандък или ракла. Огледах още веднъж стаята и, след като не ми хрумна нищо, преминах през антрето. Набързо огледах гардероб и продължих към килера. Прегледах съдържанието на рафтовете, огледах всички ъгли, повдигнах капака на тавана и се помъчих с поглед да проникна в мрака. Там някъде, зад овехтял, прашен килим, пояден от молци, се подаваше сандък, загубил цвета си от времето. Припълзях до него, проправяйки си път през увисналите от тавана паяжини, и доста трудно го издърпах към отвора. Повлякох го към стаята и го положих до леглото. Сърцето ми затуптя. Приседнах, облягайки се върху рамката на леглото. Някъде откъм тъмната част на къщата сякаш мама ми се усмихваше и клатеше одобрително с глава. Отново очите ми се изпълниха с мъгла. Този път не можах да спра сълзите. Пуснах ги на воля.

    Ключът прилепна към ключалката, но се завъртя трудно. Сложих сандъка между краката си и задържах въздуха, сякаш не ми стигаха сили да го отворя. След минута повдигнах капака. Миризма на старо дърво, плат и нафталин изпълни стаята. Слънчев лъч прелетя през прозореца и кацна върху съдържанието на сандъка. Очите ми се опитаха да подредят вещите в него, но те бяха пръснати безразборно. Най-отгоре стоеше сгъната внимателно и вързана с панделка бяла булчинска рокля. Извадих я внимателно и я постлах върху леглото. Оправих ъглите ѝ и се загледах. Талията беше прекалено тънка. Носила я е млада жена с прекрасно тяло. Жена, която е правила крачка към нов живот, изпълнена с надежда за бъдещето. Пазила я е с любов, за да ѝ напомня за деня, в който момичето се е превърнало в жена и мечтите ѝ вече са били подарени на друг. Погледнах отново към сандъка и прехвърлих с ръка някои от вещите. Напипах в полутъмния му ъгъл стар ръчен часовник. Беше закачен за смъртния акт на баща ми. Беше спрял. Показваше 11:30 — мига, в който той беше починал. Много малко бяхме говорили за това с мама. Като че ли се беше опитвала да изтрие от съзнанието ми този спомен. Но го беше запазила дълбоко в себе си. Погледът ми се спря върху стар билет. На него беше отпечатано: „БДЖ“, гр. Сливен, и датата 22.05.1975 г. — две години преди сватбата на мама. Баща ми беше оттук, а мама — от Казанлък. Бяха се запознали година преди да се оженят в София. Защо мама пазеше този билет?! Бръкнах отново в сандъка и извадих черно-бяла фотография. От нея ме гледаше млад, хубав мъж, облечен във войнишки дрехи. На гърба на снимката беше написано: „Иван, поделение 230013, 1975 г., Сливен.“

    Преместих поглед към ъгъла, откъдето мама преди това ми се усмихваше. Устните ѝ се бяха отпуснали. Гледаше ме изпитателно, сякаш очакваше да я попитам нещо. Ако можех, щях да го направя.

    Продължих да ровя. Вниманието ми беше привлечено от поздравителна картичка с недовършен текст: „Животът ни постави пред изпитания, в които аз безкрайно много сгрешихме...С уважение, Иван 20.09.1993 г.“ Година след смъртта на татко. Разбрах, че това е била историята, която майка ми е крила през целия си живот от мен. От всички.

    Започнах да вадя безразборно вещите от сандъка и да ги подреждам по пода в тяхната последователност. Бебешка обувка. Съобщение за смъртта на баба ми с прикрепен кичур бяла коса. Лулата на дядо ми. Дипломите ми за завършени степени на образование. Албум със снимки, запечатали историята на семейството ни. Медицински документи, потвърждаващи диагнозата на болестта ѝ. А най-отдолу открих плик с документи за ежемесечни банкови преводи към старчески дом. Липсваха платежни нареждания само за последните шест месеца. Сега разбрах къде са отивали парите, които ѝ изпращах. С тях е помагала на някой беден самотник, който не е могъл да плаща таксата за престоя си. А дали самотника не беше Иван?!

    Поставих плика последен в редицата от вещи на земята и се отдръпнах две-три крачки назад, за да мога да ги обхвана с поглед. После се доближих до масата и се стоварих върху един от столовете. Бях отказал цигарите преди около десет години, но сега ми се прииска да изпуша цяла кутия. Гледах вещите и постепенно разбирах. Това не бяха просто предмети. Това бяха миговете от живота на мама, които са спирали дъха ѝ и към които се е връщала всеки път, когато е оставала сама. Хората, които е обичала. Хората, които е изгубила. Миговете, които никога не е успяла да забрави. И тогава разбрах нещо. Колко дълбоко в себе си съм се държал като егоист.

    Приемал съм майка си като източник на грижи и любов и съм пропуснал нейната същност. Нейната дълбока душевност. Смятал съм, че всичко, което ми е дала, ми се полага по право. Може би съм вярвал, че всички майки по света дават и обичат като нея. Не съм се замислял, че зад майката стои една жена. Жена със свои мечти. Със свои болки. Със свои загуби. Със свой живот. И че тя е имала право на всичко това, точно толкова, колкото аз съм имал право на нейната любов.

    Погледнах към ъгъла, откъдето ме гледаше мама. Образът ѝ се беше разтворил в мрака. Беше преподала последния си урок и беше тръгнала към светлината. Там, където отлитат всички ангели.

    Приближих се към сандъка и извадих ключа. Прехвърлих го няколко пъти между пръстите си и го огледах. Какво малко парче желязо, а беше криело вътрешния свят на мама. Беше отключило тайните, мислите и мечтите ѝ. И ми беше показало колко малко всъщност съм знаел за човека, когото съм обичал.

    Подредих прилежно вещите в сандъка. Понесох го към автомобила си и го прибрах, без да го заключвам. Закопчах ключа в ключодържателя си и го погледнах отново. Стоеше някак неестествено до лъскавите секретни ключове от дома ми, но си помислих, че за мен той е най-важният. Никога повече нямаше да се разделя с него.

    Заключих дома, спрях водата и прибрах маркуча. Вадата се беше препълнила, а цветята се бяха надигнали. Полъх на вятъра отново ме заля с аромата на детството ми. Седнах на прага, за да се простя с родния си дом. Кога ли пак ще дойда, за да се докосна до тези спомени?

    Качих се в автомобила и бавно, без желание, потеглих към модерния си дом. Автомобилът набираше скорост, а цветният колорит, който се разстилаше по пътя на идване, вече беше посивял. Слънцето потъваше зад хоризонта. Последните му лъчи подпалваха пухкавите облаци и ги караха да избухват в розови пламъци. Въпреки че слънцето все още се стараеше да напълни небето със светлина, една малка точка привлече вниманието ми. Беше прекалено рано, за да е звезда. Заблестя точно в очите ми и започна да се движи пред автомобила, сякаш искаше да ми покаже посоката.

    Отново подадох мигач и спрях. Гледах дълго светлината. Тя остана там — тиха и упорита, озаряваща пътя пред мен. Усмихнах се. Топлината на позната майчина милувка премина през тялото ми. Мислено я целунах, запалих автомобила и продължих. Този път знаех накъде да вървя. Мама беше оставила светлината да ме води.

АВТОР: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

КОЛЕДАТА НА ДЯДО МАНЧО

     Тихо и бавно мракът пропълзя и обходи селото. Превзе пухкавите пъртини, обви във воала си издигналите се като преграда заснежени тополи покрай реката, плъзна се по почистените от снега улици и се спря на входовете на дворовете, отблъснат от светлините на огнищата и газените лампи, които се издигаха като стена пред него.

    Селото беше необичайно оживено. По дворовете все още шетаха хора. Навсякъде се носеше мирис на препечен хляб и вкусни гозби. Предколедното настроение беше завладяло народа. Мъжете вадеха изпод купчините дърва големи изсъхнали дънери и ги подготвяха, за да ги хвърлят в огнището. Жените застилаха везаните покривки и редяха по масите постните гозби, а дечурлигата вече бяха насядали и чакаха с нетърпение семейството да се събере, за да посегнат към вкусотиите.

    Всички бяха пременени. От двете черкви се носеха молитвени песни, а в края на селото, облечени с дебели ямурлуци и везани аби, нарамели гегите, коледарите препяваха и се подготвяха за своето представление.

    Хвърли дядо Манчо в огнището бъдника и погледна към трапезата, на която бяха поставени крайщник хляб и купа с боб. Взе газената лампа, повдигна фитила и светлината ѝ освети цялата стая. „Няма какво да пести газ – Бъдни вечер е днес“, помисли си той.

    Светлосенки започнаха да танцуват по напуканото стъкло на прозореца. Дядо Манчо се загледа и се приближи до него. Погледът му постепенно свикна с тъмното, проникна през стъклото и стигна до края на двора. Очите му се разшириха и престанаха да мигат. Някъде оттам, откъм тъмнината, му се стори, че позната фигура върви към него. Дали не е синът му?

    Не го беше виждал вече пет години. Запиля се в столицата. На голяма длъжност го назначиха – гордост беше за цялото село. От бедно овчарче, благодарение на способностите му и скромната помощ на семейството, се беше изучил. Захвана се с политика и успя да напредне бързо. Четеше за него от време на време по вестниците. Оттам беше научил и че се е оженил, и че е станал дядо на две внучета. Последно получи вест от него преди три години. Писмо от четири изречения.

    Премести дядо Манчо поглед към дървена кутия, която стоеше на рафта до огнището. Накуцвайки, стигна до нея, бръкна и извади измачкан плик. Сложи си очилата, отвори го, разгъна пожълтелия лист и зачете на глас:

    – Мили мамо и тате, добре съм! Станахте дядо и баба! Честит ви внук – Никола! Трудно ми е да се измъкна от службата. Когато насмогна, ще ви посетим със семейството ми.

    – Коледа е хубав повод да ме посетиш, сине – помисли си дядо Манчо. – Суетата те яде отвътре! Корените си отряза, миналото си затри, сякаш така ще забравят хората откъде си. Лъжа и измама е това – лъжеш само себе си.

    Преглътна дядо Манчо и застина. Дали пък наистина не беше видял неговата фигура да излиза от мрака? Забравяйки за подаграта, с широки крачки стигна до прозореца. Загледа се отново с надежда, но постепенно пламъкът в погледа му угасна. Очите му се свиха и една огромна бисерна сълза се отрони, търкулна се по лицето му и се изпари върху газеника.

    Краката на дядо Манчо се разлюляха. Постави лампата върху перваза на прозореца и приседна на миндера. Фитилът на лампата се смъкна надолу и светлината угасна. Мракът нахлу в стаята. Само огънят откъм огнището присвяткваше и продължаваше да се бори с него. С треперещи ръце дядо Манчо запали клечка кибрит.

Някаква сянка се промъкна покрай огнището. Стори му се, че е духът на жена му. Почувства се добре и изгаси клечката. Страхуваше се да не я прогони със светлината.

    – Яно... Яно, ти ли си?! Къде си, мила? Защо ме остави?! Искаш ли да седнеш до мене на масата?

    Дядо Манчо стана. С треперещи ръце сипа в стара глинена купа боб, отчупи един комат хляб и ги сложи на малката масичка. Седна и дръпна трикракото столче, сякаш да покани духа на жена си. Изправи прегърбената си фигура, отчупи парче хляб и го сложи в устата си.

    – Как си, мила? Как поменуваш? Бъдни вечер е днес! Помниш ли лани? Беше направила постни сърми. Как светеше цялата къща тогава. Масата беше отрупана с гозби. Пък и нищо, че Стоянчо пак не намери време за нас – сила извираше от тебе и желание за живот имаше.

    За пръв път от много време дядо Манчо се усмихна. След това устните му увехнаха, лицето му се сви и дълбоките гънки по него изпъкнаха.

    – Объркахме нещо със Стоянчо. Изучихме го, обгрижвахме го, но не можахме да го опазим от суетата.

    Гребна с лъжицата. Старият човек се загледа в нея и, без да опита съдържанието ѝ, го изля обратно в купата.

    – Желязно момиче излезе ти! Цял живот опора ми беше. Когато си замина, мила, все едно ми отрязаха двете ръце.

    Дядо Манчо се надигна и дръпна дънера, който се беше разпалил в огнището, сякаш се уплаши, че светлината му ще прогони духа на жена му. От удара обаче той още повече припламна и освети стаята. Дядо Манчо погледна към празния стол. Тялото му отново се сви и прегърби. Бутна настрани купата с боб и отиде отново до прозореца. Взе кибрита, запали кандилото пред иконата на Света Богородица, прекръсти се, погледна към нея и примирено продума:

    – Господи, колко мъка има на този свят... Господи!

    След това свали абата, търкулна се в леглото, зави се през глава и тихо захлипа.

    Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo