Петьо Петата беше баш бабаитът в селото. По професия е строител и беше докарал до основно образование, ама говореше със самочувствие на професор, сякаш беше завършил чуждоземен университет, че не се свенеше да дава акъл дори и на даскал Иван, който се ползваше с авторитет на учен човек в село.
Ле-ле, пък ако влезе в кръчмата и пий две скоросмъртници, нямаше кой да му затвори устата. При третата и четвъртата ракия пък, ако някой се опита, работата можеше да стигне до бой, защото Петата бързо изчерпваше запаса си от думи, а на петата започваше само да мучи и да гледа с празен, овчи поглед. Всъщност и за това местните му бяха лепнали прякора „Петата“ и понеже го знаеха отдавна така, никой не си спомняше как му беше фамилията, та дори наследството му, което се състоеше от три момчета и три момичета, я носеше. Местните млади келеши обаче ги наричаха „шестаците“. Хем да си отмъстят на Петата, защото мразиха „интелекта му“, хем да отбележат броя им.
Освен че беше човек със самочувствие, Петата често влизаше в конфликт с властта в лицето на местния полицай Кольо Чакъра, който по душа беше добър и отстъпчив човек. Най-големите им противоречия идваха от неразбирането от Петата на „Закона за движението по пътищата“ в частта шофиране след употреба на алкохол. Петата беше на мнение, че той не е писан за него, нещо, с което Чакъра не се съгласяваше, но се примиряваше, защото бяха земляци, пък беше и кротък човек, нищо, че прякорът му звучеше солидно, като за хайдутин. Само от време на време, ако се засекат в кръчмата, Чакъра ще подеме:
– Пета, да не вземеш пак да яхнеш буса, нашмокал си се като змей, ще вземе да почерниш някого!
Ако пък Петата не беше сложил овчия си поглед, му отговаряше със самочувствие:
– Старши, нямаш проблем, бе. Аз съм като „джипиес“, позиционирал съм се и дори да спя, стигам, докъдето кажеш, и то все по права линия.
Не му беше по сърце на Чакъра да спори, пък и ако продължеше, щеше да бъде принуден цяла вечер да слуша мрънкането му или поне докато изпиеше петата ракия.
През това лято обаче Петата реши да заведе фамилията на почивка на море. Хем децата да го видят, хем жена му да престане да опява, че я е превърнал в прислужница, хем да има какво да разказва в кръчмата, защото темите му се бяха изчерпали. Нагласи се фамилията и хайде, на, отпраши. Поутихна кръчмата за седмица. Дето се вика, Петата взе да липсва. И понеже беше лято и всеки си имаше занимание, не се разбра кога се върна отново в село. Нагласиха се приятелите му, чакаха ден, чакаха два, Петата не идва. Започнаха да се пускат слухове, че жена му е затегнала обръча и понеже стигнаха до него, за да защити достойнството си, една вечер се довлече, ама не мязаше на себе си. Изпи една ракия, пусна две-три приказки и хайде обратно в къщи. Това изненада толкова много съселяните му, щото стана тема за обсъждане през следващите два-три дена.
Не се мина много време, Петата взе да се окопитва. По-често наобикаляше „хоремака“ и, дето се вика, отново взе да влиза във форма. Обаче не пийваше повече от две ракии. Една вечер в кръчмата се беше създала атмосфера, защото бяха извикали Пацо Келеша от съседното село. Беше пълен пройдоха, ама разпъваше хубаво акордеона. Завихри се хоро, после две, накрая поеха и Рофинкината песен, та сърцето на Петата се отвори, предразположи го и взе да разказва.
– Какво да ви кажа, селски, отидохме и се настанихме в най-хубавия хотел. Викам си, спестил съм някой лев, омръзна ми да се стискам и да си броя стотинките, ще му отпусна края.
Тук Петата направи многозначителна пауза, хем да привлече повече внимание, хем да удари един гълток.
– Първият ден добре, натоварихме се на буса, отидохме на плажа, полежахме, погледахме, взе да ме хваща скука. На следващия ден закарах моите да посъберат пясък, а пък аз се шмугнах право в капанчето.
Петьо отново направи пауза, огледа се, видя, че вече е привлякъл вниманието и на акордеониста, и на певците, надигна чашата, гаврътна и пак продължи.
– Малко преди да приключи плажът, ги бях докарал до пет ракии, когато домочадието се стегна и решихме да си ходим в хотела. Видя ме жената, че муча, опита се да ме разубеди да шофирам, ама аз, нали съм хайванин, изрецитирах и че „джипиеса ми е включен и ще ги закарам по права линия в хотела без проблем“, и понеже ми е яла попарата, горката, примири се, натовари се с децата и даврандиса, а аз запалих колата и поех смело управлението.
Петата направи отново пауза, този път да изцеди последната капка от съдържанието на чашата, и продължи.
– По едно време отнякъде се появи полицейски автомобил и завъртя сирената. Помислих си: „Това не е за мене“, ама като видях как един полицай размахваше настоятелно палката, много бързо взех решение да търтя, да бягам, щото този не изглеждаше благ като Чакъра. Натиснах педала и се оставих „джипиеса“ да ме води. Завих наляво, после надясно и ето, стигнах до паркинга на хотела. Свих към него, бързо дадох назад и се натиснах към седалката, за да не ме видят куките. Обаче още докато се навеждах, преди да видя върха на обувките си, шофьорската врата се отвори и един полицай се изправи пред мене, ама не беше оня с лошия поглед. Понадигнах се, огледах се, погледът ми се проясни и се опитах да прочета надписа на сградата отсреща, който гласеше: „Министерство на вътрешните работи“, „Районно управление на полицията“. Оказа се, че съм объркал паркинга на хотела с паркинга на полицията и отгоре на всичко хотелът бил в противоположната посока, а като капак, за по-напряко съм минал направо през парка, та съм отнесъл и две-три фиданки. Дето се вика, „Хитрата сврака с двата крака“.
Петата направи пауза, пребори желанието си да поръча още една ракия и продължи, този път назидателно.
– Това е, земляци... Изкарах 24 часа в ареста, осъдиха ме по бързата процедура, а бусът ми още стои на онзи паркинг, щото нямаше кой да го докара. А пък жената едва не ма паряса, накара ме пред иконата на Света Богородица да се закълна, че повече от две няма да пия – Петьо смръщи поглед, сякаш много го болеше, след което се провикна: – Ама и тоя „джипиес“, май само тука му уйдисва да работи.
Облегна се Петата назад, обърса потта от челото си с огромната си шепа, напъна се и се надигна. Провлечи краката си към изхода, сякаш изпитваше страдание. На входа се обърна към съселяните си, които се бяха спотаили, и изрева като ранен лъв:
– Егати „джипиеса“ – после се изсекна шумно, за да сложи край на разказа, и се загуби в тъмното.
В следващите 15 секунди в кръчмата цареше тишина. Само Келеша изпусна едното крило на акордеона, та се чу един развлачен шум, сякаш цяла филхармония настройваше инструментите си. Че като започна едно хилене и удряне по масата, да му се схване диафрагмата на човек само, като ги слушаше.
Оттогава Петата не престъпи клетвата. Пиеше само по две, а пък и спря да говори нравоучително на хората. Само прякорът си остана същият, щото никой в селото не помнеше фамилията му.
