петък, 31 август 2012 г.

Мечтата на Бай Минчо

Картина на Чудомир
         По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.


Не случи на син бай Минчо. Най- добрият дърводелец в околията беше и името му като камък тежеше. Празна дума не казваше и говореше все справедливо, сякаш по рождение беше получил диплома от Сорбоната. Дето се вика- Господ с мъдрост го беше дарил артък да има и за сина му, ама …
А как го чакаше бай Минчо…цели 10 години! Четири дъщери посрещна преди него, но сърцето му пустееше, защото мечта имаше да го наследи някой в занаята. Нали той, само от баща на син се предаваше. Когато най-накрая Минчовица го надари- кръсти го Дарин нищо, че името не беше известно сред нашенци, защото като дар от Бога го прие. Три дни храни и пои цялото село заради радостта си и на църквата златен кръст принесе, името му да прослави още преди очи да е отворило. На даскалото пък нови столове подари, на кметството нова врата изработи с дърворезба- за да се знае коя е датата на която е пристигнал на този свят синът му. Животът му с копнеж се изпълни, очите му се отвориха широко, сякаш за да гледат по-надалеко в бъдещето където намираше утехата за своето продължение. И може би, вдъхновен от надеждите си започна още по- добре да упражнява професията си, която превърна в изкуство. Пък и понеже го чувстваше като дълг към синът си, развъртя се още повече, забогатя, накупи имоти и къща на три ката построи. За да спечели име пък, начена да се занимава с обществени дейности, като даряваше много от изкуството си- я на читалището, я за училището. Така, по естествен начин бай Минчо се изкачи към върха на селското общество, за да постели име на синът си и пример за благополучие да му даде. Че то, името е това което остава след като те няма вече и от човека си зависи дали ще го носи с гордост или срам.
Напъна се бай Минчо още от малък да научи Дарин на този урок. Навсякъде с него го водеше и внимание му обръщаше, като на възрастен. Изработи му куп играчки и се опита да сложи длетото в ръцете му, като подхождаше с много търпение и педагогика, но Дарин остана безстрастен. Още когато тръгна на училище пролича, че не беше наследил нито акълът му, нито уменията, нито копнежите му за знания. Пропускаше уроците, а погледът му беше вял и отпуснат, сякаш стигаше само до бащината му трапеза. Безгрижието го караше да изглежда ленив. Опитите на баща му да го мотивира всеки път се разбиваха в неговото безразличие, а разумът му проблясваше само когато получаваше поредният подарък. Тъй като нямаше друг изход бай Минчо не се отчайваше- погледът му все в бъдещето сочеше и още повече се вкопчваше в синът си като удавник. Спести му тичането след говедата, за да не се нарани. Четеше му уроците до късно на газеника, за да пази очите му. Оправдаваше го за всичко, като търсеше някакви морални устой в него, сякаш на това трябваше да го учи всеки път. А уроците се повтаряха, и грешките също.
Въпреки че Минчовица, беше строга и реагираше подобаващо в опитите си да наложи със сила авторитета на семейството, срещаше отчаяната съпротива на съпругът си. Издигнал се като преградна стена пред нея,  всеки неин укор се разбиваше в Него, а омаловажавайки глупавите постъпки на Дарин, той го отдалечаваше още повече от твърдата и ръка, като потисна чувството му за срам- защото всичко което правеше, вече се понасяше мълчаливо от семейството.
Когато дойде време за прогимназията Дарин, си беше същински михлюзин. Без знания и страст към учението, само с безрезервната вяра и подкрепа на баща си и благодарение на неговите пари, успя да се запише в частен колеж, в Казанлък. За пореден път бай Минчо отвори широко очите си с надежда, че мъдростта с възрастта ще споходи синът му и отговорността ще го завладее. Дори си позволи да помечтае, че и занаятът му ще започне да търси. Понеже въодушевлението го беше завладяло напълно не пестеше пари, а синът му усетел таз негова слабост го притискаше за още повече, като постоянно си намираше поводи за това.
След две години Дарин, започна по-рядко да се прибира, пък и видът му беше се променил. Обличаше се със скъпи дрехи, караше автомобил и много се дразнеше от селската простотия. Към края на учението си вече се срамуваше от семейството си и прекрати контактите си с всички. Бай Минчо се виждаше от време на време с него, колкото да разбере дали е жив, пък и да му даде издръжката. После Дарин изчезна и никой, нищо повече не чу за него. Само кредиторите му се появяваха от време на време пред родният му дом за да го търсят, но с течение на времето и те се потулиха някъде.
Стопи се бай Минчо от мъка. Очите му се свиха сякаш беше загубил взора към бъдещето си. Вдъхновението го размина, ръцете му вече не бяха толкова сигурни, а желанието за благополучие задрема някъде дълбоко в него. Спря да ходи до работилницата и хората спряха да го търсят. Затвори се в себе си и замълча- сякаш животът му беше свършил. За година залиня, споходи го болест която го парализира и мозъкът му стана негоден. Пропусна сватбите на две от дъщерите си, първите внуци и смъртта на съпругата си. Не разбра, че Петко- синът на голямата му дъщеря Мара, се прочу като изключителен майстор- дърворезбар. Пропусна че Той, възроди родът и славата му, и хората пак си спомниха за него.
Накрая… го намериха в работилницата предал духът си на Господ. Държеше силно длетото със здравата си ръка, широко отворил очи, сякаш в последната минута на животът му го беше споходил разумът и беше разбрал, че неговото наследство всъщност е внукът му. Каквото и да правеха на погребението, не можаха да затворят очите му, защото те… се бяха взрели в мечтата му!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

5 коментара:

  1. Много е трогателно. Много. Болката може да убие, ако не видим през нея надеждата.

    ОтговорИзтриване
  2. Прекрасно! В живота има две трагедии - да не се сбъдне мечтата ти и да се сбъдне:)

    ОтговорИзтриване
  3. Вече няколко твои разказа чета. Впечатлен съм! Много добър разказвач си, успешно предаваш мислите и настроенията на героите. Почти като под индиго е със стила на Чудомир. Много ми допада този стил и те поздравявам за това, което правиш. С една малка забележка: обърни внимание на правописа! От това хубавите ти творби само ще спечелят! Желая ти успех!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря! Понеже забележката Ви е добронамерена, разбирам. Старая се, зная че имам проблем с пунктуацията, но там правилата са с много изключения... Между другото, пунктуацията е проблем за повечето блогър. Що се отнася до членуването и правописни грешки, понякога ги допускам нарочно с цел постигане на по-силно внушение. Дори често променям времената с тази цел. Така го чувствам. Опитвам се да ползвам език, на човек произхождащ от селото в което се развиват събитията. Лек ден!

      Изтриване