КОЛЕДАТА НА ДЯДО МАНЧО

     Тихо и бавно мракът пропълзя и обходи селото. Превзе пухкавите пъртини, обви във воала си издигналите се като преграда заснежени тополи покрай реката, плъзна се по почистените от снега улици и се спря на входовете на дворовете, отблъснат от светлините на огнищата и газените лампи, които се издигаха като стена пред него.

    Селото беше необичайно оживено. По дворовете все още шетаха хора. Навсякъде се носеше мирис на препечен хляб и вкусни гозби. Предколедното настроение беше завладяло народа. Мъжете вадеха изпод купчините дърва големи изсъхнали дънери и ги подготвяха, за да ги хвърлят в огнището. Жените застилаха везаните покривки и редяха по масите постните гозби, а дечурлигата вече бяха насядали и чакаха с нетърпение семейството да се събере, за да посегнат към вкусотиите.

    Всички бяха пременени. От двете черкви се носеха молитвени песни, а в края на селото, облечени с дебели ямурлуци и везани аби, нарамели гегите, коледарите препяваха и се подготвяха за своето представление.

    Хвърли дядо Манчо в огнището бъдника и погледна към трапезата, на която бяха поставени крайщник хляб и купа с боб. Взе газената лампа, повдигна фитила и светлината ѝ освети цялата стая. „Няма какво да пести газ – Бъдни вечер е днес“, помисли си той.

    Светлосенки започнаха да танцуват по напуканото стъкло на прозореца. Дядо Манчо се загледа и се приближи до него. Погледът му постепенно свикна с тъмното, проникна през стъклото и стигна до края на двора. Очите му се разшириха и престанаха да мигат. Някъде оттам, откъм тъмнината, му се стори, че позната фигура върви към него. Дали не е синът му?

    Не го беше виждал вече пет години. Запиля се в столицата. На голяма длъжност го назначиха – гордост беше за цялото село. От бедно овчарче, благодарение на способностите му и скромната помощ на семейството, се беше изучил. Захвана се с политика и успя да напредне бързо. Четеше за него от време на време по вестниците. Оттам беше научил и че се е оженил, и че е станал дядо на две внучета. Последно получи вест от него преди три години. Писмо от четири изречения.

    Премести дядо Манчо поглед към дървена кутия, която стоеше на рафта до огнището. Накуцвайки, стигна до нея, бръкна и извади измачкан плик. Сложи си очилата, отвори го, разгъна пожълтелия лист и зачете на глас:

    – Мили мамо и тате, добре съм! Станахте дядо и баба! Честит ви внук – Никола! Трудно ми е да се измъкна от службата. Когато насмогна, ще ви посетим със семейството ми.

    – Коледа е хубав повод да ме посетиш, сине – помисли си дядо Манчо. – Суетата те яде отвътре! Корените си отряза, миналото си затри, сякаш така ще забравят хората откъде си. Лъжа и измама е това – лъжеш само себе си.

    Преглътна дядо Манчо и застина. Дали пък наистина не беше видял неговата фигура да излиза от мрака? Забравяйки за подаграта, с широки крачки стигна до прозореца. Загледа се отново с надежда, но постепенно пламъкът в погледа му угасна. Очите му се свиха и една огромна бисерна сълза се отрони, търкулна се по лицето му и се изпари върху газеника.

    Краката на дядо Манчо се разлюляха. Постави лампата върху перваза на прозореца и приседна на миндера. Фитилът на лампата се смъкна надолу и светлината угасна. Мракът нахлу в стаята. Само огънят откъм огнището присвяткваше и продължаваше да се бори с него. С треперещи ръце дядо Манчо запали клечка кибрит.

Някаква сянка се промъкна покрай огнището. Стори му се, че е духът на жена му. Почувства се добре и изгаси клечката. Страхуваше се да не я прогони със светлината.

    – Яно... Яно, ти ли си?! Къде си, мила? Защо ме остави?! Искаш ли да седнеш до мене на масата?

    Дядо Манчо стана. С треперещи ръце сипа в стара глинена купа боб, отчупи един комат хляб и ги сложи на малката масичка. Седна и дръпна трикракото столче, сякаш да покани духа на жена си. Изправи прегърбената си фигура, отчупи парче хляб и го сложи в устата си.

    – Как си, мила? Как поменуваш? Бъдни вечер е днес! Помниш ли лани? Беше направила постни сърми. Как светеше цялата къща тогава. Масата беше отрупана с гозби. Пък и нищо, че Стоянчо пак не намери време за нас – сила извираше от тебе и желание за живот имаше.

    За пръв път от много време дядо Манчо се усмихна. След това устните му увехнаха, лицето му се сви и дълбоките гънки по него изпъкнаха.

    – Объркахме нещо със Стоянчо. Изучихме го, обгрижвахме го, но не можахме да го опазим от суетата.

    Гребна с лъжицата. Старият човек се загледа в нея и, без да опита съдържанието ѝ, го изля обратно в купата.

    – Желязно момиче излезе ти! Цял живот опора ми беше. Когато си замина, мила, все едно ми отрязаха двете ръце.

    Дядо Манчо се надигна и дръпна дънера, който се беше разпалил в огнището, сякаш се уплаши, че светлината му ще прогони духа на жена му. От удара обаче той още повече припламна и освети стаята. Дядо Манчо погледна към празния стол. Тялото му отново се сви и прегърби. Бутна настрани купата с боб и отиде отново до прозореца. Взе кибрита, запали кандилото пред иконата на Света Богородица, прекръсти се, погледна към нея и примирено продума:

    – Господи, колко мъка има на този свят... Господи!

    След това свали абата, търкулна се в леглото, зави се през глава и тихо захлипа.

    Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

ГЛУХАРЧЕТО

Картина на Чудомир

Надигна се слънцето от изток. Трудно отвори един облак и провря взор през него. Огледа голямото дърво, отрупано с ябълков цвят, помоли Южняка да поиграе с цветовете му, усмихна се на щъркела, който го посрещна с потракване на клюна си, огледа се в Тунджа и закачливо я погали. Обходи набързо обагрените в светлозелено ниви около селото и спря поглед върху едно глухарче, което се беше търкулнало.

Превъртайки се за пореден път, то усети, че е наблюдавано. Разду се още повече, за да стане по-пухкаво, изкачи се бързо нагоре и сякаш уморено, на върха се отпусна и позволи на вятъра да го понесе.

Прелетя над Тунджа, кацна уморено на другия бряг и отново изду бузи, за да се претърколи през центъра на селото. Мина покрай кръчмата на Тасо Деляка, после, без да се спре, се претърколи край кафеджийницата на Гина Кудрина. Завъртя се край Кметството, откъсна две пухчета от себе си и ги запрати към двора на Яна, сякаш за да я приласкае. Шеметно премина през кривия мост, прехвърли оградата на Бай Петко и се спря в обувката на Станковата Мина. Погледна я в очите и притихна.

Очите на старата жена бяха посивели.

Сви се сърчицето на малкото глухарче. Прилепна към земята, прибра пухчетата и отказа да продължи, въпреки че Южнякът го подканваше игриво. Наведе се Мина към него, приласка го и го пое с малката си сбръчкана ръка. Погали го нежно, премести го на коляното си и започна да му говори:

– Еее, мило, откъде си ми дошло?! Да не би да идваш от нивите на Петко? Младостта ми мина там, мило. Познавам всеки камък. Знам и дърветата, помня дори птичките.

Всяка пролет белият щъркел свиваше гнездо на изсъхналия орех. Събуждаше лятото с щракането на клюна си. С Петко го чакахме, все едно бележеше началото на Новата година. Детството ми мина там, мило. Бягахме покрай жътварите, криехме се по горите, търсехме четирилистни детелини и мечтаехме... за бъдещето. Красиви мигове, изпълнени с много мечти, обелени колене и първи погледи, изпълнени с очакване за искрено приятелство.

После дойде младостта. Телата ни се промениха, погледите ни станаха други. Петко стана красив млад мъж – много сериозен и мъдър за възрастта си. От малък остана сирак и сам трябваше да се оправя. Развъртя нивите на баща си, но му стигаше колкото да поменува и да поддържа двете си по-малки сестри.

Достоен беше, а погледът му – горд и непоколебим – караше всеки да го уважава. И никого за нищо не молеше. Само за мене се престраши. Събра кураж и...Не се получи. Баща ми реши вместо мене. Такъв е тук животът, мило – жена да си, нямаш своя воля. Очите си изплаках, години болна ходих – никой те на сърце не качва. Соят е важен, любовта е нищо. 

Парите и имотите владеят душите ни, мило, сякаш в гроба си ще ги носим. Щастието оттам, ще кажат, че идва. Животът ти с тревоги товарят още преди да си го започнала – сякаш разумът е напуснал хората и него натискат, и на него казват кое е добро и кое не. Лудост някаква.

Спрях да ходя на нивите, където мина детството ми, сякаш някой покри спомените ми с черна пелена. Мрак настъпи, мило – непрогледен. Душата ми изтъня, светът ми стана нерадостен и тъжен. Очите ми пресъхнаха. И до днес сълза не мога да изкарам, мило, сякаш очи на мъртвец нося. Гледат в тъмното, светлото ги заслепява, отвикнаха да реагират на добротата и на усмивката. Гледат само вътре в мене и ме укоряват, че съвест нямам, че кураж и сили не намерих да избягам при него. Сграбчи мъката сърцето ми, мило, стегна го. Не можах на живота да се нарадвам.

Нищо не помогна. Омъжиха ме за най-богатия мъж от съседното село – добър човек, но и него нещастен направих. Успях само с една рожба да го надаря. Утробата ми рано изсъхна, сякаш се противеше на тази несправедливост, защото животът ми за друг беше отреден.

Трудно е да се обясни, мило. Дните ми в милосърдие минаха, дарявайки ги на човек, когото уважавам, но не обичам. Правейки компромиси със себе си и с чувствата си, мислейки, че това е правилно.

А какво стана с душата ми? Изпразни се, мило. Нищо не остана. Само празнота и очите на Петко. Знаеш ли какво е да живееш толкова дълго без щастие, мило?! Знаеш ли какво е сърцето ти да е спряло вече петдесет години и когато погледне навътре в тебе, да вижда само очите на любимия?! Знаеш ли какво е всяка вечер да лягаш в одаята на някого, когото не обичаш? Това е смърт, мило! Мъртва съм от петдесет години вече!

От време на време виждах Петко. Срамежливо свеждах очи покрай него. Отбягвах погледа му – мислех, че е изпълнен с укор. Не знаех как поменува. Нямаше кой да ми каже какво става с него. Чух само, че е успял – развъртял се, намножил нивите, започнал с търговия да се занимава. Успял да омъжи двете си сестри. Продължавал обаче да живее все така скромно и сам.

Сега съм отново в къщата му, мило, след петдесет години. Дворът е същият. Сякаш всеки момент ще изскочи от обора и ще ме подгони, както в детството ми. Пред вратата на къщата му са се събрали нашенци. Всички са в траур. Знам къде отивам и не мога да събера кураж. Не смея да вляза и да го погледна. Страх ме е да не отвори за последен път очи и да ме погледне с укор. Да ме обвини за неговия и моя съсипан живот. Или пък да ме подкани да го последвам. Предадох го в живота... Изкушавам се да му остана вярна в смъртта, мило!

Разпукаха се сивите очи на Мина. Отвътре проблесна син цвят, сякаш заради мисълта, която я споходи – мъката вдигна воала си. Една огромна бисерна сълза се отрони и докосна пухкавото глухарче. То я пое, разтвори се и се посипа върху вехтото ѝ лице, сякаш искаше да я погали. После семената му се пръснаха и отлетяха заедно с вятъра. Но едно от тях се възпротиви. Остана. Насили се и проби коравата пръст, насъбрала се във фугата на каменяка, разтегнал се като пътека към входа на Петковата къща.

Проследи семенцето с поглед баба Мина. Преглътна втората сълза, надигна се трудно от пейката, върху която седеше, и запристъпва бавно, но уверено към одаята на Петко. За пръв път от петдесет години тя потърси с поглед белия щъркел, въпреки че знаеше, че е невъзможно да го види. И след като се убеди, че Новата година е започнала без него, плахо влезе в къщата, за да се прости с любимия.

Автор: Николай Григоров- /Shljko/

Добави в Svejo

ЛЕГЕНДА ЗА ЛЮБОВТА

Картина нарисувана от Чудомир.

    Отприщи се Севернякът, разбуха белите преспи, затрупа горските пътеки и затвори народа по къщите. Сгушила се под бялата престилка на зимата, Тунджа спеше, а нежното ромолене на водата покрай вировете се извиваше като въздишка, която от време на време се прекъсваше от воя на вятъра, който се закачаше с нея като разглезен хлапак. Отърсиха снежните гриви боровете и разголиха зелените си пазви, сякаш за да се подиграят на зимата, а покрай тях коравите буки, огъвайки тежко големите си клони, се накланяха нарочно към земята, за да легнат и се завият с меката ѝ завивка.

    Потъна небето в скръб, покри се с черна забрадка, сякаш жалеше за лятото. От време на време от мъка проплакваше и проронваше големи бисерни сълзи, които Севернякът поемаше и превръщаше в ледени кристали, които замислено в танц лъкатушеха към земята, чудейки се – къде точно да кацнат. Потъмня хоризонтът и затвори взора на хората. Сгушиха се фамилиите на топло около баджите, които бълваха дебели къдели от дим през засипаните със сняг покриви на къщите. Опустяха улиците. Само оттук-оттам по дворовете се мяркаше по някой загънат с кожух стопанин, който обхождаше и нареждаше храна на стоката.

    Пристъпи Яна през прага на вратата и отърси наметнатия върху нея стар ямурлук. Беше прояден от молците, но тя редовно го преглеждаше и подшиваше. Това беше останало от съпруга ѝ Минчо – стар прогнил ямурлук, пропит с неговата пот. Прогнил, като мъката ѝ. Не можа да го прежали милата. Живяха заедно само две години, колкото да наченат зестрата и да дадат живот на едно дете. После… войната… при Одрин! Новината я намери неподготвена, разби сърцето ѝ, затвори взора ѝ, животът ѝ се преобърна и тя спря да говори. Постепенно се отдели от съселяните си и заживя сама насред центъра на селото. Само синът ѝ беше утеха. Петър беше красив, буен и горд като баща си. Пазеше достойнството на фамилията си като съкровище. Затова още като стана на 15 години, никой не смееше да подвиква на майка му „Нямата Яна“. Беше счупил вече доста корави глави и не се страхуваше от никого. Научи се да чете още на пет години и когато тръгна на училище, прескочи направо два класа. Изчете всички книги, които можеха да се намерят в даскалото, и понеже му беше скучно, започна сам да пише. Пишеше непрекъснато: на нивата, покрай обора, вечер на газеника. Пишеше и не споделяше – това беше научил от майка си… да е сам.

    Забеляза го даскал Стоьо, събра селския елит, отпуснаха му стипендия и го изпратиха в Казанлък, за да учи в Мъжката гимназия. Разсипа се още повече Яна, омаля от болка, но потисна мъката си с усмивка, събра му багажа и го изпрати по живо, по здраво. Само дето вечерите ѝ станаха непоносими, а дните безкрайни. Намираше утеха само в стария прогнил ямурлук, с който се загъваше и под който плачеше, и в тетрадката на Петър, която беше препрочела хиляди пъти.

    Пристъпи Яна към огнището и подхвърли една цепеница. После отиде до прозореца, където стоеше обикновено, за да се опита да прогледне в мрака. Лицето ѝ се беше изострило, кожата ѝ – пребледняла. Бъдни вечер е – къде е Петър? Каруцарят се върна сам от Казанлък. Петър не беше дошъл на уреченото място, а тя познаваше буйния му нрав – знаеше, че снегът и Севернякът няма да го спрат, за да пристигне при нея, а до Казанлък имаше 30 километра. Дори и да тръгнеше напряко през гората, пак трябваше да ходи цяла нощ. А той щеше да го направи…

    Притупа сърцето на Яна, прониза я болка и тя приседна на миндера. Посиняха устните ѝ, а ръцете ѝ изтръпнаха. Започна да я обзема паника, която я накара да се тресе и да плаче без глас. Какво да прави?! Как да обясни и на кого да се помоли, като единствената ѝ връзка със света беше Петър! Изправи се отново до прозореца, опита се да разреже с поглед мрака, но той стигна само до оградата. Отвори вратата и се заслуша във воя на вятъра. Нямаше говор, нямаше вик, беше съвсем сама.

    Наметна Яна ямурлука и пристъпи навън. Снегът затвори очите ѝ, краката ѝ натежаха и се запалиха от студа. Трябваше да отиде поне до Кривия мост – най-вероятно оттам щеше да дойде синът ѝ. Провлачи се през двора и трудно се прехвърли на улицата. Студът започна да прониква през дрехите ѝ, а вятърът се опитваше да я върне. Сърцето ѝ обаче се бореше и даваше сили на тялото ѝ да се движи. Прехвърли площада, преспите се дигнаха и тя започна с ръце да си проправя път. Вече не си чувстваше краката, устните ѝ посиняха. Вятърът направи последен опит да я спре, но тя беше непоколебима. Премина през Долната махала, крачейки все по-бавно, и стигна до Кривия мост. Подпря се на едно дърво и зачака, като продължаваше да гледа в нищото. Там, в полумрака, дърветата огъваха яките си клони, сякаш се опитваха да покрият някого, за да го спасят от студа. Може би беше Петър! Събра се отново Яна и тръгна през моста. На просеката краката ѝ се втвърдиха и тя се отпусна върху бялата земя, която започна постепенно да я поглъща. Събра се кръвта ѝ в тялото и бавно започна да изстива. Първо изчезнаха ръцете и краката, после ледът тръгна по гърба ѝ и бавно започна да я отпуска, а после… докосна сърцето ѝ. И тогава, там някъде в мрака, чу вик за помощ. Събра волята си Яна, напълни дробовете си с леден въздух и за пръв път от 15 години проговори:

    – Петре… Петре, студено ли ти е, сине?! Ела, мама… завий се с ямурлука на баща си, той ще те стопли, мама… ще те стопли така, както цял живот топлил моето сърце! Къде си, сине? Ела! В сърцето ми е останало още огън, сине, вземи го и се стопли! Стопли се, сине, стопли се…

    Говорът ѝ утихна, устните ѝ продължаваха да се движат безмълвно, като постепенно се извиха в нежна усмивка, сякаш виждаше сина си в тъмното, който се приближаваше към нея. Никой обаче не дойде, само вятърът ѝ отвърна. Завъртя се около нея и от жал спря да духа. Снегът спря да се сипе, сякаш ледените кристали се разтапяха от мъка още преди да паднат върху лицето ѝ. Гората спря да шуми и всичко утихна, но беше вече късно – нощта я целуна по челото с ледена целувка и тя заспа с отворени очи.

    На сутринта я намериха завита под ямурлука, а в скута си държеше тетрадката на Петър. Това бяха единствените вещи, които я държаха вързана с живота. Погребаха я с тях, до празния гроб на съпруга ѝ, над който тя беше изплакала толкова много сълзи, че накрая очите ѝ бяха пресъхнали. Петър го намериха на пролет, като се стопиха снеговете, в един дол до Доймушларе. Всички се чудеха как беше стигнал до там. Сърцето на Яна не беше сгрешило – само смъртта можеше да ги раздели. Погребаха го до родителите му, а после ги забравиха.

    След някоя друга година гробовете им изчезнаха, а върху тях прораснаха три тополи, които бързо вдигнаха чело към небето и оплетоха клоните си една в друга, сякаш се държаха за ръце. Тогава хората отново си спомниха: за живота, обичта и смъртта на Минчо, Яна и Петко. Някой почисти плевелите и вдигна отново кръстовете им, а друг разказа историята им, която започна да се носи като легенда. Легенда за любовта!

Автор: Николай Григоров - Shljko

Добави в Svejo

Сбогом приятели!

Не съм сигурен, каква е божията промисъл, да товари живота ни с толкова мъка с колкото радост ни е дарил. Може би това е истината за смисъла на съществуването ни, и там някъде, около този парадокс се твори философията на религията ни. Само че като човек изпълнен с чувства за някаква принадлежност, към някаква религия и с чувство за дълг към тези които обичам, не намирам обяснение за смисъла на промисъла да се покосяват хора, недоживели, ненарадвали се и не изпълнели мисията си приживе. Личности, които оставят след себе си тъгуващи хора с чувство за празнина, която не може да бъде запълнена и не може да бъде забравена.

         Имах приятели, който обичах безрезервно- мой приятел. Хора с много недостатъци, но с много чар. Хора, който безрезервно обичаха  семейството си. Хора в разцвета на силите си, обичащи живота във всичките му форми, готови да раздава вяра на всички които са я загубели и да вдъхновява тези които обичат! Отидоха си! Бог си ги прибра- защото може би, той обича чистите души или защото поради неизвестни за нас причини, времето им е изтекло.

         Понеже такива моменти на скръб, обикновено ни тласкат към размисли и опити да осмислим възможността да не се сбогуваме никога с тях, реших че начина за мене е да опитам да направя нещо, което не съм опитвал никога и смятам за изключително трудно. Написах първото си стихотворение. Сигурно няма да опитвам повече. Посвещавам го на Добри и Гергана-двама мои любими приятели, които неотдавна загубих.

Понякога ще гледаме звездите,

с надеждата да зърнем твоят поглед.

Надничащ, озаряващ   дълбините

на нашият нетраен, земен полет.

Да ни помахаш- ние ще разперим

крила за полет, дълго не летели.

Да ни посрещнеш- ние ще треперим

от спомени, които всяка нощ на сън сме плели.

А винаги щом бризът затанцува,

с омайни стъпки морският си танц.

С дъхът си топъл, сякаш ни целува

ще шепне името ти в ритъма на  валс.

Тогава с вяра, сякаш окрилени,

ще ни връхлитат спомени за теб, за този ден.

Във  който, от смъртта ти преломени,

преплетохме съдби във огнен тлен.

Сбогом, приятели!!!!!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

  

Добави в Svejo

Мечтата на Бай Минчо

Картина на Чудомир

         По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.

Не случи на син бай Минчо. Най-добрият дърводелец в околията беше и името му като камък тежеше. Празна дума не казваше и говореше все справедливо, сякаш по рождение беше получил диплома от Сорбоната. Дето се вика – Господ с мъдрост го беше дарил, артък да има и за сина му, ама…

А как го чакаше бай Минчо… цели 10 години! Четири дъщери посрещна преди него, но сърцето му пустееше, защото мечта имаше да го наследи някой в занаята. Нали той само от баща на син се предаваше. Когато най-накрая Минчовица го надари – кръсти го Дарин, нищо че името не беше известно сред нашенци, защото като дар от Бога го прие. Три дни храни и пои цялото село заради радостта си и на църквата златен кръст принесе, името му да прослави, още преди очи да е отворило. На даскалото пък нови столове подари, на кметството нова врата изработи с дърворезба – за да се знае коя е датата, на която е пристигнал на този свят синът му. Животът му с копнеж се изпълни, очите му се отвориха широко, сякаш за да гледат по-надалеко в бъдещето, където намираше утехата за своето продължение. И може би, вдъхновен от надеждите си, започна още по-добре да упражнява професията си, която превърна в изкуство. Пък и понеже го чувстваше като дълг към сина си, развъртя се още повече, забогатя, накупи имоти и къща на три ката построи. За да спечели име пък, начена да се занимава с обществени дейности, като даряваше много от изкуството си – я на читалището, я за училището. Така, по естествен начин, бай Минчо се изкачи към върха на селското общество, за да постели име на сина си и пример за благополучие да му даде. Че то, името е това, което остава, след като те няма вече, и от човека си зависи дали ще го носи с гордост или срам.

Напъна се бай Минчо още от малък да научи Дарин на този урок. Навсякъде с него го водеше и внимание му обръщаше, като на възрастен. Изработи му куп играчки и се опита да сложи длетото в ръцете му, като подхождаше с много търпение и педагогика, но Дарин остана безстрастен. Още когато тръгна на училище, пролича, че не беше наследил нито акъла му, нито уменията, нито копнежите му за знания. Пропускаше уроците, а погледът му беше вял и отпуснат, сякаш стигаше само до бащината му трапеза. Безгрижието го караше да изглежда ленив. Опитите на баща му да го мотивира всеки път се разбиваха в неговото безразличие, а разумът му проблясваше само когато получаваше поредния подарък. Тъй като нямаше друг изход, бай Минчо не се отчайваше – погледът му все в бъдещето сочеше и още повече се вкопчваше в сина си като удавник. Спести му тичането след говедата, за да не се нарани. Четеше му уроците до късно на газеника, за да пази очите му. Оправдаваше го за всичко, като търсеше някакви морални устои в него, сякаш на това трябваше да го учи всеки път. А уроците се повтаряха, и грешките също.

Въпреки че Минчовица беше строга и реагираше подобаващо в опитите си да наложи със сила авторитета на семейството, срещаше отчаяната съпротива на съпруга си. Издигнал се като преградна стена пред нея, всеки неин укор се разбиваше в Него, а, омаловажавайки глупавите постъпки на Дарин, той го отдалечаваше още повече от твърдата ѝ ръка, като потисна чувството му за срам – защото всичко, което правеше, вече се понасяше мълчаливо от семейството.

Когато дойде време за прогимназията, Дарин си беше същински михлюзин. Без знания и страст към учението, само с безрезервната вяра и подкрепа на баща си и благодарение на неговите пари, успя да се запише в частен колеж в Казанлък. За пореден път бай Минчо отвори широко очите си с надежда, че мъдростта с възрастта ще споходи сина му и отговорността ще го завладее. Дори си позволи да помечтае, че и занаятът му ще започне да търси. Понеже въодушевлението го беше завладяло напълно, не пестеше пари, а синът му, усетил таз негова слабост, го притискаше за още повече, като постоянно си намираше поводи за това.

След две години Дарин започна по-рядко да се прибира, пък и видът му беше се променил. Обличаше се със скъпи дрехи, караше автомобил и много се дразнеше от селската простотия. Към края на учението си вече се срамуваше от семейството си и прекрати контактите си с всички. Бай Минчо се виждаше от време на време с него, колкото да разбере дали е жив, пък и да му даде издръжката. После Дарин изчезна и никой нищо повече не чу за него. Само кредиторите му се появяваха от време на време пред родния му дом, за да го търсят, но с течение на времето и те се потулиха някъде.

Стопи се бай Минчо от мъка. Очите му се свиха, сякаш беше загубил взора към бъдещето си. Вдъхновението го размина, ръцете му вече не бяха толкова сигурни, а желанието за благополучие задрема някъде дълбоко в него. Спря да ходи до работилницата и хората спряха да го търсят. Затвори се в себе си и замълча – сякаш животът му беше свършил. За година залиня, споходи го болест, която го парализира, и мозъкът му стана негоден. Пропусна сватбите на две от дъщерите си, първите внуци и смъртта на съпругата си. Не разбра, че Петко – синът на голямата му дъщеря Мара, се прочу като изключителен майстор-дърворезбар. Пропусна, че той възроди рода и славата му и хората пак си спомниха за него.

Накрая… го намериха в работилницата, предал духа си на Господ. Държеше силно длетото със здравата си ръка, широко отворил очи, сякаш в последната минута на живота му го беше споходил разумът и беше разбрал, че неговото наследство всъщност е внукът му. Каквото и да правеха на погребението, не можаха да затворят очите му, защото те… се бяха взрели в мечтата му!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo