Еноряши

Картина на Чудомир

           По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.

        В наше село има две църкви — в долната и в горната махала. Тая в долната бащите ни са я заварили още от турско. Тогава оттам е започвало селото и там се е пръснало семето ни. С времето сме тръгнали да растем нагоре по махалата, ама понеже си знаем соя, рядко в село ставаха сватби помежду ни. Ходихме да търсим нещо по-благородно по околните села. Вкарахме нова кръв, та наследството ни се пооблагороди. Затова, когато вече стана тясно, надеждите ни се юрнаха нагоре заедно с наследниците ни, които бяха по-можещи и изпълниха баира покрай Тунджа, като го накачулиха с къщи все по-хубави и по-големи.

    Тъй като търговията и занаятите тръгнаха на юруш, някъде по средата тези, които успяха да случат, направиха положение и завъртяха големи имоти. Че там и пъпа на селото изградиха. Понеже пък тези взеха да се големеят, от само себе си взехме да се делим на Горненци и Долненци. И защото са ни твърди чутурите, уйдисахме на ината и гордостта си и кръстосахме гегите, за да доказваме кой прав, кой крив, без да се знае за какво точно иде реч. Щото пък и поносимост и толеранс нямаше, Горненци построиха нова църква и помолиха Владиката да основе нова енория. Нов поп им назначи от Сливенско, че сега и на енории се разделихме, чунким другото не ни стигаше.

    Сега заради ината ни в село два попа водят службите.

    Отец Кръстьо ръководеше в долната църква. Понеже е от нашето коляно, пълен с пороци си беше като нас. Обичаше да хапва, да пийва, позаглеждаше хубавите булки, псуеше си и когато му ставаше бактън, посъкращаваше службите в църквата. Брадата и косата му бяха огромни и рошави като на мечка стръвница. Носеше калимявката си винаги килната, защото Келеша беше му внушил, че така я е носел поп Кръстю, сподвижникът на Левски. От многото употреба обаче я беше смачкал като мекица и повече мязаше на фес без пискюла. По расото му винаги имаше петна от лойта на свещите, е... и от виното на Тасо Деляка. Макар да го криеше, всички знаехме, че не спазваше пости, защото, въпреки че снага му беше тлъста като на охранен вол, не издържаше на постно завалията и се поболяваше, ако не подложи нещо блажно. Често хокаше миряните, вместо да им говори благо, ама то на нашите простаци така по им отиваше. Абе, дето се вика — наш човек!

    На Горненци назначиха отец от Сливенско. За поп Климента казваха, че е завършил богословие в Софийската семинария. Може и да е така, защото възпитанието му друго беше. Благ, богобоязлив и човеколюбив, ходеше винаги стегнат и чист. Брадата и косата му бяха подстригани, водеше службите по канон, не влизаше в кръчми и спазваше пости. Наобикаляше често еноряшите, ама не за да го черпят, а за да ги напътства духовно. Успя да убеди училищното настоятелство да води часове по богословие и поведе учениците като пастир стадото си през тайнството на Библията. Абе, с една дума — личеше си, че човекът не е от соя̀т ни.

    То, това добре, ама не ни стигаха другите дрязги, ами като отвориха Горненци усти — мани-мани! Големи нерви ни образуваха, че няма как и да реагираш. Поп Климента такъв, поп Климента онакъв — намразихме човека без време и почнахме да му кроим шапката. Поне ако е за простотия и да направим някой резил, еша ни няма.

    Събра се елитът на махалата в кръчмата на Тасо, съставихме план и зачакахме сгода.

    На пролет се спомина чорбаджи Марко. Богат и уважаван човек беше, затова семейството плати да се води служба и в двете църкви. Почетохме го, значи, и го погребахме. Накрая цялото село се събрахме на площада, където родата му беше разтегнала масите. Похлипахме-похлипахме, похвалихме го, че като разляха курбана... запукахме с лъжиците. Галиба за пръв път го виждахме. Само поп Климента скромно посръбваше по някоя лъжица и поокършваше по краешник хляб, сякаш го правеше за адета, а не заради самия курбан.

    Къде по едно време около него се наредиха Пацо Келеша, Сашо Петела, Марко Лекия и Станчо Пантата. Понаместиха се, поогледаха го и уж случайно го заговориха. Понеже Климента им отговаряше учтиво, но сдържано, Пацо реши да отвори тема за Библията, белким го поотпусне:

    — Кажи, Отче, верно ли е, че виното е кръвта Божия?

    — Верно е, чадо, когато е осветено и за помен. Така го пише в Библията!

    — Защо тогава го не вкусваш, бе, Отче? Нали по вярата ни е праведно, пък и на помен сме се събрали чорбаджи Марко да изпратим. Двамата с отец Кръстя го осветихте.

    Поогледа се поп Климента, ама като не измисли оправдание... поизкашля се, увъртя поглед, измънка едно „Бог да прости“ и отпи глътка.

    — А-а-а, не така, Отче — намеси се Петела. — В наше село имаме адет, на помен празним чашите наведнъж.

    — Пък нали това е Божията кръв! — намеси се Пантата.

    Поп Климента отново се огледа смутено и като се убеди, че всички сушаха чашите наведнъж, изкашля се дебелашки, за да поотвори гърлото, и изля цялото ѝ съдържание вътре.

    Светна му окото, значи, и бузите му се изчервиха като панджар. И как няма?! Виното на чорбаджи Марко го носеха чак от Мелнишко. Гъсто и благо беше — хващаше мерака ти само докато го гледаш, пък камо ли да го опиташ.

    Пък и курбанът беше измайсторен един път, от най-тлъстите овни в стадото му. Започна по-смело да гребе с лъжицата отец Климента и коматите, дето късаше, по-големи взеха да стават. Отпусна се човекът, бе, тръгна му приказката, пък то нашите това и чакаха. Разговориха го, напълниха му пак чашата и отново го подканиха. Подърпа се, ама нали му напомниха, че лично той е осветил виното, сгънаха го и го накараха да изсуши и втората чаша наведнъж.

    Поотпусна се още Климента, свали калимявката и разкопча расото. Горещо му стана на човека, бе. Наляха му още от курбана и му сипаха още от виното. А то пустото като петмез се точи, чак децата запреглъщаха. То и по масата всички бяха преодолели вече скръбта по смъртта на чорбаджи Марко. Започна народът да влиза в разговор — отначало тихо, после по-високо, защото не се чуваха.

    Отпусна душата Климента, намести се по-удобно на масата, че като удари лактите... Трета чаша вино я гаврътна, за да почете и останалите покойници от рода на Марко, четвъртата — за всичките покойници в селото, петата — за новите приятели, а всички останали — защото му хареса виното. Накрая започна да пие направо от медника, че бързо настигна и задмина поп Кръстя, който беше излял в шкембето си вече една ока, но поради опита си с виното държеше на положение и само лъщящият му поглед го издаваше.

    След като изпихме и изядохме всичко, Долненци се преместихме в кръчмата на Тасо. Поканихме и поп Климента. Така и така му беше тръгнала глътката на човека, пък и да се опознаем. Ударихме каните с вино по масите, че като се започна пак...

    В полунощ Климента удари една двадесетолевка в челото на Келеша, за да го накара да разгъне акордеона. Въпреки че се дърпаше отначало, заради новото приятелство Пацо с неохота склони. Разгъна го Келеша, пък нали е виртуоз... Първо на Рофинкината разплака Климента, после му изряза една ръченица, за да го стегне, че като му излющя един кючек... Удари попът калимявката в земята, че като завъртя гюбек и заплющя с палци — разтрепера се дюшемето. А нашите се врътнаха около него и му вкарваха по някоя и друга простотия, колкото да го превъзбудят повече. И понеже му се видя кръчмата тясна на човека, услужливо цялата компания се изнесе отвън на площада барабар с музиката. Удари Климента още два кючека, три ръченици, едно Еленено и едно Дайчево хоро, и накрая даврандиса.

    На другия ден се събуди в катафалката, която някой беше паркирал в центъра на селото. Брадата му беше подстригана, расото му беше обърнато наопаки, а пък от калимявката му и помен нямаше. Около устата му кръжаха мухи винарки, сякаш беше каца с джибри. Някой му беше закачил дървен кръст на шията, а в ръцете му, сплетени като за умряло, бяха боднали свещ между пръстите. И понеже се събуди по икиндия, цяло село се беше събрало и гледаше с недоумение това странно превъплъщение на уважавания от всички отец.

    Последва спешна депеша до Владиката от семейството на чорбаджи Марко, с която го уведомиха за непристойното поведение на отец Климента. Само за седмица го отзоваха... горкият. Орезилихме човека, ама поне затворихме устите на Горненци. Сега имат друг поп. И той благ и човеколюбив като него, ама не смеят да ни се обадят повече, че да не затрием и него. Пък може и енорията да им закрием.

    Научиха си, значи, урока, че ако е за магария, няма как да ни устоят, защото и за нея талант трябва. Че то и простотията може да бъде превърната в изкуство, стига човек с мотив и опит да я подхване.

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Баба Мара Дракалиева- знахарката

Картина на Чудомир

       По разкази на дядо ми, за действително съществували лица и събития.

       Никой в село не знаеше на колко години се спомина баба Мара. Откак я помнихме, беше едно джезве кокали и ходеше все прегърбена, но стъпваше сигурно и въпреки че дребнееше, нищожната ѝ осанка всяваше респект и уважение. Беше останала от млада вдовица. Съпругът ѝ не беше я надарил с отроче, а и наследство не оставил кой знае какво. Отрано баба Мара трябвало сама да се сбори с живота и понеже подкрепа от нийде нямало, запиляла се по гурбет незнайно къде. Когато се върнала в село, била понасъбрала положение и заявила, че – изучила знахарството в Сакар, от най-добрия лечител Илия Брънзов. Никой в село не го беше чувал тоя, ама нали народът наивен, пък и докторът кожи дерял, престрашили се нашенци и започнали да я навестяват. А тя подхождала майчински, приласкавала, омайвала ги и им влязла под кожата като кърлеж.

    За кратко време баба Мара се прочула. Ама нашенци помогнали основно от келешлък, за да вкарат в устата на другоселци името ни, пък и да ни завидят. Е, преувеличили тук-там, възкресили двама-трима, а ма то приказката, един път като тръгне, кой ще ти проверява – истина ли е или лъжа. Юрнал се този народ от цялата околия, залели селото ни като наводнение, а баба Мара едва успявала да угоди на всички. Ама понеже нали било за благото и за здравето на хората, жертвала се в тяхно име, завалийката, а пък покрай благото за народа и къща построила, и имот завъртяла, по-голям от на чорбаджи Марко.

    Бързо насъбрала уважение тя и понеже ѝ идвало отвътре, за кратко време като факир превърнала лечението си в илюзия. Предала му загадъчност и го обвила в ритуали, така че хипнотизирала чиляка като змия. И удряла все там, където е слаб, че да го завладее страхът, пък и да усетил бремето, което тя носила, за да го излекува. А народът наивно вярвал чудото да се случи, защото какво му оставало друго на чиляк, когато и пари нема.

    Отначало било поносимо. Наред с отварата, за болен бъбрек трябвало да се пикае на син камък, за корем – да се отъркаляш в здравец, за гърло – да пиеш греено вино, за сърце – коч жертва да пренесеш на църквата. Постепенно обаче с възрастта уменията ѝ се увеличили и започнала тя и с духовете да говори, а те да ѝ подсказват кое как да е. И пустите му духове, колкото по-остарявала баба Мара, по-нетрадиционно я карали да лекува, като за всеки болен различно диктували, че хората се объркали – кой илач бил за корем и кой за гърло. А то може и с годините да не ги е чувала вече добре какво ѝ нашепват, защото къмто края си налагала нашенци здраво, без да ги щади, че и на хората сеир правела за разтуха – нещо като да ходят на цирк, без да се налага да плащат.

    За илач, за хемороид например, освен отварата, накарала Пуяка да си вари в добавка люцерна и да я яде като лапад. Червата му прокиснали на човека. Цяло лято варил и ял, накрая, за да си спести време, започнал да я рупа сурова като заек. Три декара изпасъл – дето се вика, магарето му гладно останало. Не се знае оправил ли му се е дирника, ама Пуяка привикнал с нея и започнал да си я постила на обяд като салата – та да му отваря път за ракийката.

    Пачемуто пък закъсал със стомаха, завалията. Налегнал го един сюргюн… цяла седмица не го пуснал. Когато отишъл при баба Мара, тялото му вече се било съсухрило от безводие. Огледала го Знахарката, дала му едно шише от отварата си и го наредила всяка сутрин отрано да жули корема си с прясно събрана коприва. Три седмици си трил корема човекът, накрая му кабардясал като панджар. Чак на четвъртата стомахът започнал да му се затяга, ама то може и от себе си да се е оправил или пък дрянките, дето го натиснала снаха му да яде, да са го върнали към здравето му.

    Един път пък открили Пацо Келешът през зимата, залепнал от студа за паважа. Наложило се с топла вода да го отлепят. Понеже корава душа носеше, оживял келешът му с келеш, ама лявата страна на лицето му се стегнала и окото му сълзяло постоянно. Прегледала го баба Мара, побаела му, накрая му дала от отварата си и в допълнение го накарала да маже лицето си с въглен от топола. Две тополи в двора си имал Келеша и двете изгорил. Цяла зима ходил черен като арап и понеже външно много подхождал, често го бъркали с Амзата – единственият циганин в село. Не се знае дали е било от въглена, или от отварата, или пък защото времето се стоплило, но напролет бузата му се стопила и се раздвижила, а окото му спряло да сълзи и пак започнало да хвърля огньове.

    Марко Лекият пък пострадал от косопад. Оголило му се темето като на кюре за има-няма два месеца. Огледала го Баба Мара, куршум за уплахи му ляла, дала му от цяра си и го накарала всяка сутрин да се маже с преварена кравешка пикня. Отчаял се Марко, ама пуста хубост… По цял ден чиляка клечал под кравите, за да я събира, и ходил извън село да я вари, защото набрал гнева на комшиите си. Жена му, Дена, пък още на втория ден му послала в обора и го накарала да се въздържа като калугер. Два месеца се мазал човекът с нея, сумати мухи отгледал на челото си – пустата му хубост не се върнала! Само темето му лъснало още повече като току-що опънато кубе на камбанария. И понеже наближила зимата, отказал се Марко от лечението, и без друго на жена му все едно ѝ било – красив ли е, или грозен.

    Така я помним баба Мара. На предела на годините ѝ клиентите понамаляха. Младите не даваха вяра на мурафетите ѝ, а старите ѝ останаха верни от малограмотие, пък и защото, откак се помнеха, за болести все при нея ходеха. Само илачът ѝ остана неразкрит. До късни старини баба Мара излизаше вечер да го събира и то все лятоска. Вареше го на пълнолуние в голям казан, на Чобанската поляна, и така беше наплашила народа, че никой не смееше носът си да покаже там. Когато се помина, даскал Стою от любознание цяла година не спа, човека. Събра колкото можа останалите от нея стъкленици, пълни с отварата, и се опита по научному да я разпознае. След като не сполучи, с питане стигна до Сакар и намерил синът на знахаря Илия Брънзов – Никола. Поопипал го човекът, помирисал го, накрая го доближил с език и след като изкривил устата си в усмивка така, че мустаците му затреперели като струни, заключил:

    – Това е отвара от магарешки бодил. Тук го даваме като илач за полова немощ.

    Пустата му баба Мара, значи тя била причината в нашия край семействата да са най-многолюдни! И ние се чудим защо от двадесет години селото ни се утрои! Ама като си помисля, и аз кяр съм изкарал. Изтърсака в семейството съм. Изплакал съм, когато баща ми станал дядо с първите ми племенници. Спомням си, че ми е разказвал, че по времето, когато са ме наченали, баба Мара го е лекувала с отварата си от ревматизъм. Така и предаде Богу дух горкият – с мисълта, че по чудо и с Божията благословия съм се пръкнал на този свят. До края не му казах истината. Защо да съсипвам вярата му?! Нали колкото повече човек наближава края си – толкова повече има нужда от нея!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

На баня

Картина на Чудомир

По разкази на дядо ми за действително съществували хора и събития.

От бащите още се знае, че да се посети банята в Казанлък е празник, защото рядко можеше чиляк да си го позволи. Не беше по кесията на нашенци, пътят беше дълъг, пък и през лятото, когато най-вече имаше нужда от нея – все нямаше време от полска работа. Затова, ако трябваше да поизтъркат кирта, Тунджа даваше всички удобства, стига да се прикриеш някъде, щото голям резил иначе ще береш. Ама то, покрай Тунджа имаше вирове, дето се знаеше, че са само за мъже, и ако не искаха да им изтекат очите на жените от село, трябваше благоразумно да ги обикалят. Иначе процедурата беше къса и обикновено съчетана с риболов. Къпането повече приличаше на плуване и ако имаше късмет някой да се е сетил да донесе сапун – резултатът беше отличен. Само за празници нашенци се поотъркваха с речен пясък, за да обелят черното, но чак пък толкова нямаше нужда и без това до вечерта пак почерняваха от полската работа.

Банята беше непостижима мечта за някой, нещо като да отидеш на пазар в Пловдив. Затова всеки, който я беше посетил, ставаше обект на внимание и получаваше правото да бъде черпен в кръчмата, стига да имаше сили да отговаря на безумните въпроси на съселяните си. И понеже въпросите бяха странни, отговорите също, така че покрай истината се намърдваше и лъжата, и там някъде всичко се превръщаше в мерак, като да залюбиш хубава и богата мома, въпреки че си голтак и грозен. Макар да се знаеше, че повечето разказвачи преувеличават, никой на никого не противоречеше, защото всеки си имаше право да мечтае, а то мечтата по-добре да е подхранваш с въображение, отколкото да я оставиш да се спаружи, защото, инак, за какво му остава да живее на чиляк – за хляба ли?!

На предела на годините си бай Иван Тръна и Иван Пачемуто решиха да си позволят това удоволствие. Цял месец събираха сили за пътя и от мерак се натъкмиха, сякаш за сватба бяха тръгнали, а не за баня. Минаха през берберина, за да смъкнат брадите и да скъсят косите, че мязаха на горски духове. За всеки случай се понакиснаха малко в Тунджа и се понатриха с речен пясък, за да се забелят, белким ги не заглеждат казанлъченлии. Подготвиха си новите дрехи. След много увещания склониха Дечо Скумата да им отстъпи файтона си и зачакаха подходящия момент – коляното на Тръна, което беше наранено през Балканската война и предсказваше като синоптик времето, да ги извести кога ще е подходящо да потеглят.

Още на следващия ден, след като се убедиха, че времето ще е благоприятно, двамата приятели се стегнаха и потеглиха към Казанлък, вдигайки пушилка по пътя. Отначало вървеше добре, защото меракът ги подпираше, а духът им беше повдигнат като през времето, когато бяха млади. Даже си помечтаха, че може и женска плът да зърнат, ей така, само за да се похвалят, та да умрат от завист съселяните им. Иван Тръна, както обикновено, говореше превъзбудено. Ако го гледаше чиляк отстрани, сигурно щеше да се зачуди откъде точно си поема въздух. Пачемуто си мълчеше и се опитваше да запази достолепие, но погледът му лъщеше като на котарак и когато се проговореше за женска плът, ставаше похотлив, сякаш за него все още имаше значение женската голота.

На половината от пътя файтонът подскочи – може би от образувала се на пътя дупка, свари неподготвен Пачемуто, който се изхлузи от седалката и залепна за паважа, като вендуза. Някъде от тялото му се отдели звук, сякаш в него се беше прекършило нещо. След миг се отдели втори, който приличаше на нещо средно между рев на опощавял мечок и грухтене на болен от шап шопар. Постепенно звукът премина в мучене и някъде към края се чу членоразделна реч:

– Адаш, кръста бе…

Изненадан от случилото се, Тръна се засуети, обиколи няколко пъти приятеля си, напъна се да го надигне и накрая, след като успя да изтегли само палците на краката му, колкото да изкара допълнително пращене от тялото му – изгрухтя и приседна безсилен до него.

– Какво ще правим, адаш?! – попита Тръна, след като си пое въздух. – Да викам помощ или сами ще се борим?!

Въпросът стресна Пачемуто. Без да отговори, събра воля и надигна тялото си, което през цялото време продължаваше да издава странни звуци. Усетил момента, Пачемуто се притече на помощ и подпря странно приятеля си с прегръдка, дотика го до файтона и го прехвърли. След като отново пое въздух, Тръна избърса потта, опъна гърбината и отново попита:

– Ще се връщаме ли, адаш?

– Не – отвърна Пачемуто – втори път няма да се наканя. До Казанлък ще се събера... Давай.

Тръна бавно зае мястото си, сякаш се съмняваше, но след като се убеди, че приятелят му е непоколебим, бързо взе поводите, изплющя с тях коня и го подкара в тръс, за да наваксат загубеното време. Известно време съобразително пази мълчание, но характерът му накрая надделя и против волята си отново започна да дудне. Само че сега, в духа на страданието, което изпитваше приятелят му, смени темата и се отнесе по спомени от войната. Не след дълго някак си по естествен начин тирадата му стигна до раняването на коляното му по времето на битката за Одрин. Въпреки че Пачемуто продължаваше да пази мълчание, по погледа му, който все повече се изпълваше с твърдост, си личеше, че спомените го връхлитат и гордостта от спечеления щурм го изпълни. И тъкмо осанката му започна да се изпълва с достолепие, а кръста да му се втвърдява, някъде преди Казънлък същото колело отново падна в дупка, тялото му се огъна и отново нещо изпращя... Този път беше колелото.

Тръна бързо се завъртя около него и като видя, че му се е откъртила пружината – изпсува като трънски дюлгерин, когато му поръчат лимонада в кръчмата, изсекна се два-три пъти, за да стопи напрежението, и започна нескопосано да се опитва да я наложи на мястото ѝ. След като се суетя известно време, подложи крак, за да надигне файтона. Точно в този момент конят мръдна, всичко се задвижи и раненото му коляно се огъна встрани, като локум. Сега беше негов ред да наддаде вик, но неговият беше доста музикален – сякаш беше взел тон на оперна ария, че чиляк, ако го слушаше, можеше да си помисли, че довършва песен. Простря се завалията като пържола и подхвана да псуе коня, каруцата, банята, късмета си, битката при Одрин и вадеше думите отново така, без да взима въздух, а езикът му се въртеше из устата като чеверме и хвърляше пръски навсякъде.

– Адаш – прекъсна го Пачемуто – да помагам ли?

Тръна се сепна, направи усилие и след като насъбра един наръч трева от драпане, успя да се обърне и да застане на едно коляно. Понеже обаче нямаше за къде да се захване, остана така в приведено положение, сякаш се молеше богу. Разбра Пачемуто, че без помощта му няма да мине, пусна краката от файтона и посрещна земята изпънат като бастун, запристъпва ситно и се намести зад приятеля си. Понеже обаче не можеше да се огъне в кръста, коленичи зад него, така че отстрани погледнато, чиляк можеше да остане с впечатление, че двамата са се отдали на интимност. Избута Пачемуто крака на приятеля си, а после му даде опора, за да придвижи другия, и така, тътрейки се в тази странна поза, двамата се добраха до файтона, където Тръна най-накрая намери опора. Трябваха още около пет минути и на Пачемуто, за да заеме позата си на бастун и да се натовари.

– Адаш, като на Одрин... А-а-а! – проговори Пачемуто с патос. – Какво ще правим сега?!

– Абе, Одрин! – отвърна Тръна, като отцеждаше думите през зъби. – Ама, Иване, ти рядко ще се обадиш, ама не на място, побратиме. Не виждаш ли – от една дупка на пътя се удурлясохме като биволски пъцавури. И сега накъде, ай сега тебе питам. Ни да отидем, ни да се върнем!

– Давай към ковача – опъна в усмивка голямата си уста Пачемуто така, та чак му се бялнаха няколкото останали в устата зъби. – Срама ще го преживеем, ама ако върнем така файтона на Скумата, душицата ще ни изгори тази скръндза.

Бавно се затъркаляха колелата на файтона, като го отмятаха отляво и го караха да се люлее като пискюл. Цели два часа търсиха ковач акраните, който да се съгласи да го поправи, без да ги накара да слязат от него. И понеже се увъртяха в града, загубиха посоката и още два часа им трябваха, за да стигнат до банята. Огледаха я отпред-отзад, направиха усилие да стигнат до нея, колкото да не се обвиняват после, че не са опитали, и след като се убедиха, че силите им няма да стигнат дори да слезнат, изплющяха един каиш на коня и запрашиха към село.

На връщане разговорът почти не вървеше. Духът им беше паднал, а мислите им кой знае къде се рееха! Само от време на време някой от тях си отваряше устата, за да изока – когато файтонът минаваше през дупка. Слънцето вече беше допряло хоризонта, когато Пачемуто наруши мълчанието и изплю това, което стягаше душата му.

– Адаш, какво ще кажем, братко, в село, като се приберем? Нашите ни чакат вече в кръчмата.

– К,во ще им кажем, че техните дирници са по-черни от тези на казанлъченлии.

Странно, но шегата на Тръна не постигна желания ефект. Приятелите останаха сериозни и замислени. И тъкмо започнаха да се примиряват с мисълта, че ще ги погнат с подигравки, на средата на пътя облаците се събраха за има-няма десет минути и от небето се изля порой, невиждан от години, сякаш водата, идваща отгоре, искаше да смаже вехтите им тела. Понеже нямаше на кого да си го изкара, Тръна загледа укорително коляното си, кани му се известно време наум, после в един миг събра дъх и изригна:

– Синоптик! На минерални извори ще те топя, с билки ще те налагам и с топла сол ще те запарвам, а ме… предаде! Ей така ще те оставя да изгниеш, да знае…

Тирадата му беше спряна от преминаващия покрай тях автомобил на ветеринарния фелдшер, който ги заля с кал догоре. Останали без сили и без воля, двамата приятели подминаха мълчаливо тази поразия. Наближавайки село, обиколиха по черните пътища, трудно прекараха файтона през прииждащата Тунджа и омърляни като таласъми навлязоха в тъмното в покрайнините на селото и се загубиха из улиците. Само Дечо Чимбел, който също беше заварен от дъжда и притичваше по Кривият мост, успя да ги зърне отдалеко, ама файтонът на Скумата му заприлича на циганска талига и не му отдаде повече внимание.

След като се убедиха, че никой в село не беше разбрал за несгодите им и като се стегнаха след седмица, двамата приятели посетиха кръчмата и се оставиха да ги почерпят, за да разкажат за казанлъшката баня. Излъгаха завалиите, ама не заради срама или заради почерпката. Излъгаха, защото мечтите трябва да се подхранват с въображение, инак ще се спаружат, че то иначе, за какво му остава на чиляк да живее – за хляба ли?!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo