ЦИГАРА И КАФЕ

  

   От дъното на парка, през който минаваше пътят за гарата, се зададе познатата фигура на началника на гарата Станислав Стратиев. Над главата му бяха надвиснали сиви, слоести облаци, които на места преминаваха в черно и изливаха реки от вода. Слънцето беше потънало от сутринта и, въпреки че беше началото на работния ден, Стратиев, сгънат под дъждобрана, осветяваше с фенерче пътя си. Движеше се равномерно, но понякога спираше и прескачаше някоя голяма локва, след което разтриваше с ръце двете си колена. От време на време лицето му, което се беше свъсило недоволно, се осветяваше от проблясъка на светкавици, които следваха една след друга и се сливаха със звуците, които самите те предизвикваха.

 – Точно последният ден от службата ми трябваше да се излее този дъжд – промърмори тихо на себе си началникът. – Вместо да ме изпращат с фанфари и конфети, ще ме изпържат със светкавици.

  Пред вратата на канцеларията си Стратиев свали дъждобрана, изтръска го и го закачи на закачалката, за да съхне. Поколеба се, преди да влезе, сякаш се чудеше дали има смисъл. Беше освободил работното си място от личните си вещи още преди седмица. Върху бюрото си беше оставил само снимката на сина си. Като че ли в това намери смисъл и влезе за последен път в кабинета си.

  Бавно пристъпи през прага. Без да се оглежда, отиде до бюрото, извади от рамката снимката на сина си и я постави във вътрешния джоб на сакото си. Погледна през прозореца и, като видя отново пороя, загуби желание да излезе навън. Стовари се върху стола и започна да разтрива болните си колене.

  Едрата му осанка започна да се разгъва. По навик Стратиев заглади мокрите си мустаци от основата към върховете и нервно започна да опипва джобовете си, чудейки се къде е оставил пакета с цигарите. На лицето му се изписа облекчение, след като го напипа. Сръчно го извади от джоба и премина към сутрешния ритуал за поемането на първата глътка дим. Ядоса се, че беше прибрал джезвето и сега трябваше да се дотътри до кафе автомата на перона, за да си пусне едно кафе.

   Въпреки дъжда твърдо стана и пристъпи към вратата, решен да жертва удобството на уютната канцелария в името на единственото удоволствие, което му беше останало. Но в този момент на вратата се почука. Изненадано Стратиев погледна към часовника си и промърмори:

    – Няма да е пътник, рано е за влака. Пък кой ли ще пътува в този дъжд?

   Отвори рязко вратата и се загледа в младежа, който беше застинал в очертанията ѝ. Беше висок и слаб, с детско лице, черноок и строен. Нямаше корем. Беше наметнат с дъждобран и обут с ботуши, а под дъждобрана се показваше позната униформа на началник гара.

  – Здравейте – усмихна се непознатият. – Аз съм новият началник. Приятно ми е. Гетов.

    Стратиев продължи с интерес да оглежда заместника си.

  – Няма нужда от фамилиарничене. Тук си говорим на малки имена – отвърна Стратиев, без да сменя изражението на лицето си. – Казвам се Станислав. Ти ли си ми сменникът?

    И без да чака отговор, се дръпна встрани, за да му направи място да влезе.

    – Сядай.

    След като видя, че младежът се засили към дивана, го дръпна за ръкава.

    – Не там – посочи с ръка към старото си работно място. – Там!

  След като го изчака да седне зад бюрото, Стратиев, като че ли без желание, се отправи към дивана, тежко се отпусна върху него и отново разтърка болните си колена. Запали цигара и започна с поглед да изучава младежа.

   – Как се казваш?

   – Иван.

   – С това име ще се обръщам към тебе. Така ще те знаят и тука местните. Може би ще дойде време, когато ще заслужиш честта да се обръщат към тебе и с думата „началник“. Тук нямаме време да се пудрим. Малко суров народ сме.

  Иван се опитваше да преодолее смущението, но позата и изразът на лицето му го издаваха. Беше се подготвил за първия си работен ден, но не очакваше такова посрещане.

    – Може ли да се запозная с документацията?

   – Може, но надали ще стане днес. Ето там е – посочи с ръка към стара кантонерка Стратиев. – Идваш навреме, ще ти покажа нещо, което не си учил и не си чел в книгите в ЖП института.

   И след като пусна дебела къделя дим, се обърна към прозореца и се загледа в дребна, прегърбена фигура, която, подпирайки се на бастун, газейки през дълбоките локви, се тътреше към гарата.

  Фигурата беше на възрастен мъж. Тя бавно се приближаваше към перона на гарата. Личеше си, че старецът изпитва болки при движението. По лицето му се бяха изопнали дълбоки бръчки. То беше покрито с гъста бяла брада. Над нея гледаха две много тъжни очи. Беше облечен със стар балтон, който беше подпухнал от дъжда и натискаше още повече към земята вехтото му тяло. На главата си беше сложил стар, изтъркан каскет. Без да се огледа, старецът седна върху пейката на перона.

    Стратиев се обърна към младежа. Погледите им се срещнаха и Иван с притеснение отмести своя към кантонерката.

    – Идвай, Иване.

  Стратиев стана решително и отвори със замах вратата. Покри се с дъждобрана и изчака новия началник на гарата да се приготви. Двамата тръгнаха към перона. Още преди да стигнат до стареца, Стратиев се провикна:

    – Бай Стояне, и днес ли?

    – И днес – с дрезгав глас му отговори старецът, без да го погледне.

    – Гледай какъв дъжд бе, ще те смачка. Сигурно целият си мокър.

    – Мокър съм – отвърна старецът.

    – Не можа ли днес да пропуснеш?

   – Мен само надеждата ме държи вързан за живота, Станиславе.

  Двамата вече бяха стигнали до пейката. Старият началник се стовари върху нея и отново разтри коленете си. Младежът застана прав отстрани и продължи да ги наблюдава.

    – Разбрах... – примирено отвърна Стратиев. – Цигара?

    – Не.

    Старецът премести погледа си към него.

    – Кафе? – попита отново Стратиев.

    – Влакът навреме ли идва?

    – Да.

    – Тогава не искам.

    Старецът дръпна бастуна към себе си и подпря с него брадичката си.

    Тътенът от въртящите се колела на влака се смеси с трясъка, идващ от светкавица в небето. От изток се показа локомотив, който постепенно започна да се приближава към перона, а зад него постепенно се нанизаха пътнически вагони, които започнаха да се блъскат един в друг, след като локомотивът започна да намалява скоростта.

    Лицето на стареца светна. Очите му се отвориха и се оцветиха в синьо. Забравяйки за бастуна, пъргаво скочи и без да се подпира на него, пристъпи към коловоза на влака, като проследяваше с поглед всеки вагон, който преминаваше край него.

    Няколко секунди след стареца от пейката се надигна старият началник. Приближи се до него и го покри с дъждобрана си, без да го сваля от себе си. Спирачките на влака изпищяха. Вагоните пред двамата старци се заковаха. Почакаха три минути и след като никой не се качи и не слезе, Стратиев подаде знак, влака да потегли.

    Фигурата на бай Стоян отново се сви. Подпря се върху бастуна, за който за момент беше забравил. Наведе глава и бавно пое по пътя към парка.

    – Айде, Станиславе, утре пак.

    – Утре друг ще те посреща, бай Стояне! Аз бях дотук, пенсионер съм вече!

    – Добре! Сполай ти!

    Стратиев се загледа към стареца, която се отдалечаваше, после премести погледа си към новия началник и, без да се крие от дъжда, проговори:

    – Синът му почина преди седем години в Испания. Не можаха да съберат пари да го приберат. Погребаха го там служебно. Само бай Стоян не загуби надежда. Всеки ден оттогава идва, за да го посрещне – след като направи пауза, по време на която въздъхна дълбоко, продължи: – Само един ден пропусна... когато погреба съпругата си. Сега отива към гробището. От три години това му е маршрутът.

    След поредната гръмотевица Станислав Стратиев се домъкна до пейката и седна върху нея.

    – Ще продължи да идва, докато може. А ти, ако си човек, от време на време му предлагай цигара или го черпи с кафе. Само това го поосвежава малко.

    След като за пореден път, по навик, разтри болните си крака, Стратиев бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади снимката на сина си. Поглади лицето му с палец и, без да поглежда новия началник, продума отново:

    – Иване, имаш ли родители?

    – Само майка. Баща ми почина преди три години.

    – Заедно ли живеете?

    – Не. В различни градове.

    – Кога за последно се видяхте?

    – За Нова година.

    – Преди шест месеца значи!

    – Ми, май толкова.

    Стратиев премести погледа си към Иван Гетов. Очите му бяха посивели, а плътните му вежди бяха надвиснали над тях.

    – Значи можеш да отидеш да я видиш, но не искаш.

    И след като избърса лицето си уж от дъжда с коравата си, напукана длан, промълви отново с хлип в гласа:

   – Ще дойде време, когато ще искаш да отидеш да я видиш, но няма да можеш. Тогава само тишината в родния ти дом ще ти отговаря.

    Старият началник премести отново погледа към снимката на сина си. Поглади я отново с палец и я върна в джоба на сакото си. После стана решително и с всичка сила се провикна:

    – Бай Стояне, чакай бе, по твоя маршрут съм.

    После се обърна към новия началник на гарата и го потупа по рамото.

    – Хайде, младежо, оттук нататък си ти. Не се сърди за посрещането. Тук сме такива. Говорим само, ако има нещо да кажем. Успех!

    Стратиев се забърза към отдалечаващата се фигура на стареца. След няколко минути го настигна. Покри го дъждобрана и двамата заедно продължиха, като се отклониха по пътя за гробището.

    Иван Гетов ги проследи с поглед, докато съвсем се изгубиха. Внезапно осъзна, че беше напуснал укритието от дъжда и тялото му поемаше гнева на пороя, който се изливаше като водопад върху него.

    Вдигна качулката на дъждобрана и започна да търси из джобовете си мобилния си телефон. Извади го, без да се притеснява, че дъждът ще го намокри. Набра някакъв номер и бавно тръгна към новата си канцелария.

    След кратка пауза и настъпила тишина новият началник се оживи и проговори:

    – Как си, мамо... От седмица не сме се чували... Започнах нова работа..., но в събота и неделя ще почивам... Какво ще кажеш...

    Думите му потънаха заедно с фигурата му в сградата на канцеларията.

  След около час тътенът от гръмотевиците започна да се чува някъде отдалече. Облаците поизтъняха на изток и през тях започнаха да се прокрадват слънчеви лъчи. Водната стена се изместваше на запад и постепенно силата на дъжда започна да намалява.

    От канцеларията на гарата излезе новият началник. Беше свалил дъждобрана си. Потърка с ръце реверите на костюма си, после погледна по посока, в която изчезнаха двамата мъже, които по много странен начин, бяха влезли в живота му.

    Беше ги срещнал за малко. Кратък епизод, но незабравим урок.

    Напрегнатият му поглед се смекчи. Погледна към часовника си и на бегом запраши към близкия павилион, за да купи цигари и кафе, въпреки че не пушеше и не пиеше кафе.

                АВТОР: Николай Григоров /Shljko /

Добави в Svejo

КЛЮЧЪТ КЪМ МАМА

 

                                                  

    Натиснах спирачките, за да убия скоростта. Край мен прелитаха дървета, окъпани в есенни багри, които ту закриваха, ту пропускаха слънчевите лъчи, сякаш си играеха със светлосенките и  увеличаваха или намаляваха колорита от цветове, които пробягваха по прашния път, който се виеше покрай реката и ме водеше към родния ми дом.

    Не бях идвал от десет години. Животът ме беше подхвърлил към избори, които ме отведоха на гурбет в чужбина. Там започнах всичко отначало — нова професия, семейство, приятели... И постепенно загубих посоката към родния си дом.

    Всъщност вкъщи беше останала само майка ми. Баща ми почина много рано. Бях ученик в седми клас, навлизах в пубертета и точно тогава имах нужда някой да ми преподаде опита на мъж, който вече трябваше да се оправя сам в живота. Направи го майка ми. Укроти агресивността ми, обясни ми как трябва да се отнасям към жените, показа ми какво се очаква от един мъж, когато създаде семейство. Научи ме какво означават честта и достойнството, научи ме да защитавам убежденията си и вярата си. И всичко това направи по нейния си начин — без да повишава глас, без да се налага. Само с любов, вяра и личен пример. Може би затова, когато се запознах с Клара, много лесно успях да я убедя, че аз съм любовта на живота ѝ.

    През тези десет години с мама се чувахме редовно, но се виждахме много рядко. Веднъж на година-две, по някой от празниците, и то само за кратко в апартамента в София, който бях купил за нея- колкото да се порадваме един на друг. Всъщност тя ме оставяше да разказвам. Рядко говореше за себе си. Когато я разпитвах, обикновено прекъсваше разговора, намираше си някаква работа или обръщаше въпросите към мен. Затова новината за смъртта ѝ ме хвана неподготвен. Оказа се, че през цялото време е крила от мен за болестта си.

    Разсеях се от мъглата, която покри очите ми. Разтърках ги и, без да се замисля, изтрих мократа си ръка в панталона. Дадох мигач и спрях. Обърнах огледалото за обратно виждане и се погледнах в него. Оттам ме гледаха очите на мама. Толкова много приличах на нея...Спомних си последния ни разговор по телефона. Каза ми, че всичко, от което има нужда човек, е любовта на хората. Само нея ще вземеш със себе си. Само тя има значение. Тогава не го разбрах. Но когато получих ужасната новина, се досетих, че се е сбогувала с мен, като ми е преподала последния си житейски урок.

    Погребах мама преди седмица в София. Не дойдоха много хора, за да я изпратят. Повечето я чакаха от другата страна. Това е съдбата на човек, надживял близките и приятелите си. Спомних си последния ни разговор и сякаш това пробуди спомените ми за родния дом. Необясним порив ме подтикна да тръгна към него, въпреки че мисълта Мама да излезе и да ме посрещне с прекрасната си усмивка, а аз да знам, че това вече е невъзможно, направо ме задушаваше.

    Почаках, за да се успокоя край пътя. Обърнах отново огледалото за обратно виждане, дадох мигач и потеглих. Шмугвайки се със скъпия си автомобил по сивите, прашни улици, по които бях израснал, намалявах на всеки метър, за да не пропадна в някоя голяма дупка. Бавно стигнах до прихлупената и овехтяла стара къща, в която беше минало детството ми. Изчаках прахът да се разнесе и пристъпих към  олющения портал, който сякаш ме приканваше да вляза в родната обител. Дворът беше същият, както го помнех. Каменната пътека се извиваше към входа на къщата, а между камъните беше прораснала млада зелена тревица, която трептеше при всеки повей на вятъра. Отдясно беше голямата череша, по която се учех да се катеря, а отляво се беше ширнала цветна градина, ухаеща на есен. Малко помръкнала заради липсата на дъжд. Придърпах маркуча към нея и пуснах по вадата вода, за да съживя повехналите цветя. Продължих по каменната пътека, натиснах дръжката на вратата и потънах в родната обител.

    Сумракът разшири зениците ми и леко ме обърка. Дръпнах пердетата, за да влезе светлина, и отворих прозореца, за да влезе чист въздух. Започнах да се ориентирам. Нищо не беше се променило. Старата олющена печка, леглото с пружина и старият дюшек, до него скринът, отдясно на печката — мивката, по средата — дървената маса с двата стола. Пращах редовно на майка ми пари, но тя не беше променила нищо. Все едно бях потънал отново в детството си.

    Загледах се към масата. До вазата, пълна със сухи цветя, лежеше олющен ключ, покрит с ръжда. Прекалено малък за врата. Не бях го виждал. Може би отваряше сандък или ракла. Огледах още веднъж стаята и, след като не ми хрумна нищо, преминах през антрето. Набързо огледах гардероб и продължих към килера. Прегледах съдържанието на рафтовете, огледах всички ъгли, повдигнах капака на тавана и се помъчих с поглед да проникна в мрака. Там някъде, зад овехтял, прашен килим, пояден от молци, се подаваше сандък, загубил цвета си от времето. Припълзях до него, проправяйки си път през увисналите от тавана паяжини, и доста трудно го издърпах към отвора. Повлякох го към стаята и го положих до леглото. Сърцето ми затуптя. Приседнах, облягайки се върху рамката на леглото. Някъде откъм тъмната част на къщата сякаш мама ми се усмихваше и клатеше одобрително с глава. Отново очите ми се изпълниха с мъгла. Този път не можах да спра сълзите. Пуснах ги на воля.

    Ключът прилепна към ключалката, но се завъртя трудно. Сложих сандъка между краката си и задържах въздуха, сякаш не ми стигаха сили да го отворя. След минута повдигнах капака. Миризма на старо дърво, плат и нафталин изпълни стаята. Слънчев лъч прелетя през прозореца и кацна върху съдържанието на сандъка. Очите ми се опитаха да подредят вещите в него, но те бяха пръснати безразборно. Най-отгоре стоеше сгъната внимателно и вързана с панделка бяла булчинска рокля. Извадих я внимателно и я постлах върху леглото. Оправих ъглите ѝ и се загледах. Талията беше прекалено тънка. Носила я е млада жена с прекрасно тяло. Жена, която е правила крачка към нов живот, изпълнена с надежда за бъдещето. Пазила я е с любов, за да ѝ напомня за деня, в който момичето се е превърнало в жена и мечтите ѝ вече са били подарени на друг. Погледнах отново към сандъка и прехвърлих с ръка някои от вещите. Напипах в полутъмния му ъгъл стар ръчен часовник. Беше закачен за смъртния акт на баща ми. Беше спрял. Показваше 11:30 — мига, в който той беше починал. Много малко бяхме говорили за това с мама. Като че ли се беше опитвала да изтрие от съзнанието ми този спомен. Но го беше запазила дълбоко в себе си. Погледът ми се спря върху стар билет. На него беше отпечатано: „БДЖ“, гр. Сливен, и датата 22.05.1975 г. — две години преди сватбата на мама. Баща ми беше оттук, а мама — от Казанлък. Бяха се запознали година преди да се оженят в София. Защо мама пазеше този билет?! Бръкнах отново в сандъка и извадих черно-бяла фотография. От нея ме гледаше млад, хубав мъж, облечен във войнишки дрехи. На гърба на снимката беше написано: „Иван, поделение 230013, 1975 г., Сливен.“

    Преместих поглед към ъгъла, откъдето мама преди това ми се усмихваше. Устните ѝ се бяха отпуснали. Гледаше ме изпитателно, сякаш очакваше да я попитам нещо. Ако можех, щях да го направя.

    Продължих да ровя. Вниманието ми беше привлечено от поздравителна картичка с недовършен текст: „Животът ни постави пред изпитания, в които аз безкрайно много сгрешихме...С уважение, Иван 20.09.1993 г.“ Година след смъртта на татко. Разбрах, че това е била историята, която майка ми е крила през целия си живот от мен. От всички.

    Започнах да вадя безразборно вещите от сандъка и да ги подреждам по пода в тяхната последователност. Бебешка обувка. Съобщение за смъртта на баба ми с прикрепен кичур бяла коса. Лулата на дядо ми. Дипломите ми за завършени степени на образование. Албум със снимки, запечатали историята на семейството ни. Медицински документи, потвърждаващи диагнозата на болестта ѝ. А най-отдолу открих плик с документи за ежемесечни банкови преводи към старчески дом. Липсваха платежни нареждания само за последните шест месеца. Сега разбрах къде са отивали парите, които ѝ изпращах. С тях е помагала на някой беден самотник, който не е могъл да плаща таксата за престоя си. А дали самотника не беше Иван?!

    Поставих плика последен в редицата от вещи на земята и се отдръпнах две-три крачки назад, за да мога да ги обхвана с поглед. После се доближих до масата и се стоварих върху един от столовете. Бях отказал цигарите преди около десет години, но сега ми се прииска да изпуша цяла кутия. Гледах вещите и постепенно разбирах. Това не бяха просто предмети. Това бяха миговете от живота на мама, които са спирали дъха ѝ и към които се е връщала всеки път, когато е оставала сама. Хората, които е обичала. Хората, които е изгубила. Миговете, които никога не е успяла да забрави. И тогава разбрах нещо. Колко дълбоко в себе си съм се държал като егоист.

    Приемал съм майка си като източник на грижи и любов и съм пропуснал нейната същност. Нейната дълбока душевност. Смятал съм, че всичко, което ми е дала, ми се полага по право. Може би съм вярвал, че всички майки по света дават и обичат като нея. Не съм се замислял, че зад майката стои една жена. Жена със свои мечти. Със свои болки. Със свои загуби. Със свой живот. И че тя е имала право на всичко това, точно толкова, колкото аз съм имал право на нейната любов.

    Погледнах към ъгъла, откъдето ме гледаше мама. Образът ѝ се беше разтворил в мрака. Беше преподала последния си урок и беше тръгнала към светлината. Там, където отлитат всички ангели.

    Приближих се към сандъка и извадих ключа. Прехвърлих го няколко пъти между пръстите си и го огледах. Какво малко парче желязо, а беше криело вътрешния свят на мама. Беше отключило тайните, мислите и мечтите ѝ. И ми беше показало колко малко всъщност съм знаел за човека, когото съм обичал.

    Подредих прилежно вещите в сандъка. Понесох го към автомобила си и го прибрах, без да го заключвам. Закопчах ключа в ключодържателя си и го погледнах отново. Стоеше някак неестествено до лъскавите секретни ключове от дома ми, но си помислих, че за мен той е най-важният. Никога повече нямаше да се разделя с него.

    Заключих дома, спрях водата и прибрах маркуча. Вадата се беше препълнила, а цветята се бяха надигнали. Полъх на вятъра отново ме заля с аромата на детството ми. Седнах на прага, за да се простя с родния си дом. Кога ли пак ще дойда, за да се докосна до тези спомени?

    Качих се в автомобила и бавно, без желание, потеглих към модерния си дом. Автомобилът набираше скорост, а цветният колорит, който се разстилаше по пътя на идване, вече беше посивял. Слънцето потъваше зад хоризонта. Последните му лъчи подпалваха пухкавите облаци и ги караха да избухват в розови пламъци. Въпреки че слънцето все още се стараеше да напълни небето със светлина, една малка точка привлече вниманието ми. Беше прекалено рано, за да е звезда. Заблестя точно в очите ми и започна да се движи пред автомобила, сякаш искаше да ми покаже посоката.

    Отново подадох мигач и спрях. Гледах дълго светлината. Тя остана там — тиха и упорита, озаряваща пътя пред мен. Усмихнах се. Топлината на позната майчина милувка премина през тялото ми. Мислено я целунах, запалих автомобила и продължих. Този път знаех накъде да вървя. Мама беше оставила светлината да ме води.

АВТОР: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

КОЛЕДАТА НА ДЯДО МАНЧО

     Тихо и бавно мракът пропълзя и обходи селото. Превзе пухкавите пъртини, обви във воала си издигналите се като преграда заснежени тополи покрай реката, плъзна се по почистените от снега улици и се спря на входовете на дворовете, отблъснат от светлините на огнищата и газените лампи, които се издигаха като стена пред него.

    Селото беше необичайно оживено. По дворовете все още шетаха хора. Навсякъде се носеше мирис на препечен хляб и вкусни гозби. Предколедното настроение беше завладяло народа. Мъжете вадеха изпод купчините дърва големи изсъхнали дънери и ги подготвяха, за да ги хвърлят в огнището. Жените застилаха везаните покривки и редяха по масите постните гозби, а дечурлигата вече бяха насядали и чакаха с нетърпение семейството да се събере, за да посегнат към вкусотиите.

    Всички бяха пременени. От двете черкви се носеха молитвени песни, а в края на селото, облечени с дебели ямурлуци и везани аби, нарамели гегите, коледарите препяваха и се подготвяха за своето представление.

    Хвърли дядо Манчо в огнището бъдника и погледна към трапезата, на която бяха поставени крайщник хляб и купа с боб. Взе газената лампа, повдигна фитила и светлината ѝ освети цялата стая. „Няма какво да пести газ – Бъдни вечер е днес“, помисли си той.

    Светлосенки започнаха да танцуват по напуканото стъкло на прозореца. Дядо Манчо се загледа и се приближи до него. Погледът му постепенно свикна с тъмното, проникна през стъклото и стигна до края на двора. Очите му се разшириха и престанаха да мигат. Някъде оттам, откъм тъмнината, му се стори, че позната фигура върви към него. Дали не е синът му?

    Не го беше виждал вече пет години. Запиля се в столицата. На голяма длъжност го назначиха – гордост беше за цялото село. От бедно овчарче, благодарение на способностите му и скромната помощ на семейството, се беше изучил. Захвана се с политика и успя да напредне бързо. Четеше за него от време на време по вестниците. Оттам беше научил и че се е оженил, и че е станал дядо на две внучета. Последно получи вест от него преди три години. Писмо от четири изречения.

    Премести дядо Манчо поглед към дървена кутия, която стоеше на рафта до огнището. Накуцвайки, стигна до нея, бръкна и извади измачкан плик. Сложи си очилата, отвори го, разгъна пожълтелия лист и зачете на глас:

    – Мили мамо и тате, добре съм! Станахте дядо и баба! Честит ви внук – Никола! Трудно ми е да се измъкна от службата. Когато насмогна, ще ви посетим със семейството ми.

    – Коледа е хубав повод да ме посетиш, сине – помисли си дядо Манчо. – Суетата те яде отвътре! Корените си отряза, миналото си затри, сякаш така ще забравят хората откъде си. Лъжа и измама е това – лъжеш само себе си.

    Преглътна дядо Манчо и застина. Дали пък наистина не беше видял неговата фигура да излиза от мрака? Забравяйки за подаграта, с широки крачки стигна до прозореца. Загледа се отново с надежда, но постепенно пламъкът в погледа му угасна. Очите му се свиха и една огромна бисерна сълза се отрони, търкулна се по лицето му и се изпари върху газеника.

    Краката на дядо Манчо се разлюляха. Постави лампата върху перваза на прозореца и приседна на миндера. Фитилът на лампата се смъкна надолу и светлината угасна. Мракът нахлу в стаята. Само огънят откъм огнището присвяткваше и продължаваше да се бори с него. С треперещи ръце дядо Манчо запали клечка кибрит.

Някаква сянка се промъкна покрай огнището. Стори му се, че е духът на жена му. Почувства се добре и изгаси клечката. Страхуваше се да не я прогони със светлината.

    – Яно... Яно, ти ли си?! Къде си, мила? Защо ме остави?! Искаш ли да седнеш до мене на масата?

    Дядо Манчо стана. С треперещи ръце сипа в стара глинена купа боб, отчупи един комат хляб и ги сложи на малката масичка. Седна и дръпна трикракото столче, сякаш да покани духа на жена си. Изправи прегърбената си фигура, отчупи парче хляб и го сложи в устата си.

    – Как си, мила? Как поменуваш? Бъдни вечер е днес! Помниш ли лани? Беше направила постни сърми. Как светеше цялата къща тогава. Масата беше отрупана с гозби. Пък и нищо, че Стоянчо пак не намери време за нас – сила извираше от тебе и желание за живот имаше.

    За пръв път от много време дядо Манчо се усмихна. След това устните му увехнаха, лицето му се сви и дълбоките гънки по него изпъкнаха.

    – Объркахме нещо със Стоянчо. Изучихме го, обгрижвахме го, но не можахме да го опазим от суетата.

    Гребна с лъжицата. Старият човек се загледа в нея и, без да опита съдържанието ѝ, го изля обратно в купата.

    – Желязно момиче излезе ти! Цял живот опора ми беше. Когато си замина, мила, все едно ми отрязаха двете ръце.

    Дядо Манчо се надигна и дръпна дънера, който се беше разпалил в огнището, сякаш се уплаши, че светлината му ще прогони духа на жена му. От удара обаче той още повече припламна и освети стаята. Дядо Манчо погледна към празния стол. Тялото му отново се сви и прегърби. Бутна настрани купата с боб и отиде отново до прозореца. Взе кибрита, запали кандилото пред иконата на Света Богородица, прекръсти се, погледна към нея и примирено продума:

    – Господи, колко мъка има на този свят... Господи!

    След това свали абата, търкулна се в леглото, зави се през глава и тихо захлипа.

    Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

ГЛУХАРЧЕТО

Картина на Чудомир

Надигна се слънцето от изток. Трудно отвори един облак и провря взор през него. Огледа голямото дърво, отрупано с ябълков цвят, помоли Южняка да поиграе с цветовете му, усмихна се на щъркела, който го посрещна с потракване на клюна си, огледа се в Тунджа и закачливо я погали. Обходи набързо обагрените в светлозелено ниви около селото и спря поглед върху едно глухарче, което се беше търкулнало.

Превъртайки се за пореден път, то усети, че е наблюдавано. Разду се още повече, за да стане по-пухкаво, изкачи се бързо нагоре и сякаш уморено, на върха се отпусна и позволи на вятъра да го понесе.

Прелетя над Тунджа, кацна уморено на другия бряг и отново изду бузи, за да се претърколи през центъра на селото. Мина покрай кръчмата на Тасо Деляка, после, без да се спре, се претърколи край кафеджийницата на Гина Кудрина. Завъртя се край Кметството, откъсна две пухчета от себе си и ги запрати към двора на Яна, сякаш за да я приласкае. Шеметно премина през кривия мост, прехвърли оградата на Бай Петко и се спря в обувката на Станковата Мина. Погледна я в очите и притихна.

Очите на старата жена бяха посивели.

Сви се сърчицето на малкото глухарче. Прилепна към земята, прибра пухчетата и отказа да продължи, въпреки че Южнякът го подканваше игриво. Наведе се Мина към него, приласка го и го пое с малката си сбръчкана ръка. Погали го нежно, премести го на коляното си и започна да му говори:

– Еее, мило, откъде си ми дошло?! Да не би да идваш от нивите на Петко? Младостта ми мина там, мило. Познавам всеки камък. Знам и дърветата, помня дори птичките.

Всяка пролет белият щъркел свиваше гнездо на изсъхналия орех. Събуждаше лятото с щракането на клюна си. С Петко го чакахме, все едно бележеше началото на Новата година. Детството ми мина там, мило. Бягахме покрай жътварите, криехме се по горите, търсехме четирилистни детелини и мечтаехме... за бъдещето. Красиви мигове, изпълнени с много мечти, обелени колене и първи погледи, изпълнени с очакване за искрено приятелство.

После дойде младостта. Телата ни се промениха, погледите ни станаха други. Петко стана красив млад мъж – много сериозен и мъдър за възрастта си. От малък остана сирак и сам трябваше да се оправя. Развъртя нивите на баща си, но му стигаше колкото да поменува и да поддържа двете си по-малки сестри.

Достоен беше, а погледът му – горд и непоколебим – караше всеки да го уважава. И никого за нищо не молеше. Само за мене се престраши. Събра кураж и...Не се получи. Баща ми реши вместо мене. Такъв е тук животът, мило – жена да си, нямаш своя воля. Очите си изплаках, години болна ходих – никой те на сърце не качва. Соят е важен, любовта е нищо. 

Парите и имотите владеят душите ни, мило, сякаш в гроба си ще ги носим. Щастието оттам, ще кажат, че идва. Животът ти с тревоги товарят още преди да си го започнала – сякаш разумът е напуснал хората и него натискат, и на него казват кое е добро и кое не. Лудост някаква.

Спрях да ходя на нивите, където мина детството ми, сякаш някой покри спомените ми с черна пелена. Мрак настъпи, мило – непрогледен. Душата ми изтъня, светът ми стана нерадостен и тъжен. Очите ми пресъхнаха. И до днес сълза не мога да изкарам, мило, сякаш очи на мъртвец нося. Гледат в тъмното, светлото ги заслепява, отвикнаха да реагират на добротата и на усмивката. Гледат само вътре в мене и ме укоряват, че съвест нямам, че кураж и сили не намерих да избягам при него. Сграбчи мъката сърцето ми, мило, стегна го. Не можах на живота да се нарадвам.

Нищо не помогна. Омъжиха ме за най-богатия мъж от съседното село – добър човек, но и него нещастен направих. Успях само с една рожба да го надаря. Утробата ми рано изсъхна, сякаш се противеше на тази несправедливост, защото животът ми за друг беше отреден.

Трудно е да се обясни, мило. Дните ми в милосърдие минаха, дарявайки ги на човек, когото уважавам, но не обичам. Правейки компромиси със себе си и с чувствата си, мислейки, че това е правилно.

А какво стана с душата ми? Изпразни се, мило. Нищо не остана. Само празнота и очите на Петко. Знаеш ли какво е да живееш толкова дълго без щастие, мило?! Знаеш ли какво е сърцето ти да е спряло вече петдесет години и когато погледне навътре в тебе, да вижда само очите на любимия?! Знаеш ли какво е всяка вечер да лягаш в одаята на някого, когото не обичаш? Това е смърт, мило! Мъртва съм от петдесет години вече!

От време на време виждах Петко. Срамежливо свеждах очи покрай него. Отбягвах погледа му – мислех, че е изпълнен с укор. Не знаех как поменува. Нямаше кой да ми каже какво става с него. Чух само, че е успял – развъртял се, намножил нивите, започнал с търговия да се занимава. Успял да омъжи двете си сестри. Продължавал обаче да живее все така скромно и сам.

Сега съм отново в къщата му, мило, след петдесет години. Дворът е същият. Сякаш всеки момент ще изскочи от обора и ще ме подгони, както в детството ми. Пред вратата на къщата му са се събрали нашенци. Всички са в траур. Знам къде отивам и не мога да събера кураж. Не смея да вляза и да го погледна. Страх ме е да не отвори за последен път очи и да ме погледне с укор. Да ме обвини за неговия и моя съсипан живот. Или пък да ме подкани да го последвам. Предадох го в живота... Изкушавам се да му остана вярна в смъртта, мило!

Разпукаха се сивите очи на Мина. Отвътре проблесна син цвят, сякаш заради мисълта, която я споходи – мъката вдигна воала си. Една огромна бисерна сълза се отрони и докосна пухкавото глухарче. То я пое, разтвори се и се посипа върху вехтото ѝ лице, сякаш искаше да я погали. После семената му се пръснаха и отлетяха заедно с вятъра. Но едно от тях се възпротиви. Остана. Насили се и проби коравата пръст, насъбрала се във фугата на каменяка, разтегнал се като пътека към входа на Петковата къща.

Проследи семенцето с поглед баба Мина. Преглътна втората сълза, надигна се трудно от пейката, върху която седеше, и запристъпва бавно, но уверено към одаята на Петко. За пръв път от петдесет години тя потърси с поглед белия щъркел, въпреки че знаеше, че е невъзможно да го види. И след като се убеди, че Новата година е започнала без него, плахо влезе в къщата, за да се прости с любимия.

Автор: Николай Григоров- /Shljko/

Добави в Svejo

ЛЕГЕНДА ЗА ЛЮБОВТА

Картина нарисувана от Чудомир.

    Отприщи се Севернякът, разбуха белите преспи, затрупа горските пътеки и затвори народа по къщите. Сгушила се под бялата престилка на зимата, Тунджа спеше, а нежното ромолене на водата покрай вировете се извиваше като въздишка, която от време на време се прекъсваше от воя на вятъра, който се закачаше с нея като разглезен хлапак. Отърсиха снежните гриви боровете и разголиха зелените си пазви, сякаш за да се подиграят на зимата, а покрай тях коравите буки, огъвайки тежко големите си клони, се накланяха нарочно към земята, за да легнат и се завият с меката ѝ завивка.

    Потъна небето в скръб, покри се с черна забрадка, сякаш жалеше за лятото. От време на време от мъка проплакваше и проронваше големи бисерни сълзи, които Севернякът поемаше и превръщаше в ледени кристали, които замислено в танц лъкатушеха към земята, чудейки се – къде точно да кацнат. Потъмня хоризонтът и затвори взора на хората. Сгушиха се фамилиите на топло около баджите, които бълваха дебели къдели от дим през засипаните със сняг покриви на къщите. Опустяха улиците. Само оттук-оттам по дворовете се мяркаше по някой загънат с кожух стопанин, който обхождаше и нареждаше храна на стоката.

    Пристъпи Яна през прага на вратата и отърси наметнатия върху нея стар ямурлук. Беше прояден от молците, но тя редовно го преглеждаше и подшиваше. Това беше останало от съпруга ѝ Минчо – стар прогнил ямурлук, пропит с неговата пот. Прогнил, като мъката ѝ. Не можа да го прежали милата. Живяха заедно само две години, колкото да наченат зестрата и да дадат живот на едно дете. После… войната… при Одрин! Новината я намери неподготвена, разби сърцето ѝ, затвори взора ѝ, животът ѝ се преобърна и тя спря да говори. Постепенно се отдели от съселяните си и заживя сама насред центъра на селото. 

    Само синът ѝ беше утеха. Петър беше красив, буен и горд като баща си. Пазеше достойнството на фамилията си като съкровище. Затова още като стана на 15 години, никой не смееше да подвиква на майка му „Нямата Яна“. Беше счупил вече доста корави глави и не се страхуваше от никого. Научи се да чете още на пет години и когато тръгна на училище, прескочи направо два класа. Изчете всички книги, които можеха да се намерят в даскалото, и понеже му беше скучно, започна сам да пише. Пишеше непрекъснато: на нивата, покрай обора, вечер на газеника. Пишеше и не споделяше – това беше научил от майка си… да е сам.

    Забеляза го даскал Стоьо, събра селския елит, отпуснаха му стипендия и го изпратиха в Казанлък, за да учи в Мъжката гимназия. Разсипа се още повече Яна, омаля от болка, но потисна мъката си с усмивка, събра му багажа и го изпрати по живо, по здраво. Само дето вечерите ѝ станаха непоносими, а дните безкрайни. Намираше утеха само в стария прогнил ямурлук, с който се загъваше и под който плачеше, и в тетрадката на Петър, която беше препрочела хиляди пъти.

    Пристъпи Яна към огнището и подхвърли една цепеница. После отиде до прозореца, където стоеше обикновено, за да се опита да прогледне в мрака. Лицето ѝ се беше изострило, кожата ѝ – пребледняла. Бъдни вечер е – къде е Петър? Каруцарят се върна сам от Казанлък. Петър не беше дошъл на уреченото място, а тя познаваше буйния му нрав – знаеше, че снегът и Севернякът няма да го спрат, за да пристигне при нея, а до Казанлък имаше 30 километра. Дори и да тръгнеше напряко през гората, пак трябваше да ходи цяла нощ. А той щеше да го направи…

    Притупа сърцето на Яна, прониза я болка и тя приседна на миндера. Посиняха устните ѝ, а ръцете ѝ изтръпнаха. Започна да я обзема паника, която я накара да се тресе и да плаче без глас. Какво да прави?! Как да обясни и на кого да се помоли, като единствената ѝ връзка със света беше Петър! Изправи се отново до прозореца, опита се да разреже с поглед мрака, но той стигна само до оградата. Отвори вратата и се заслуша във воя на вятъра. Нямаше говор, нямаше вик, беше съвсем сама.

    Наметна Яна ямурлука и пристъпи навън. Снегът затвори очите ѝ, краката ѝ натежаха и се запалиха от студа. Трябваше да отиде поне до Кривия мост – най-вероятно оттам щеше да дойде синът ѝ. Провлачи се през двора и трудно се прехвърли на улицата. Студът започна да прониква през дрехите ѝ, а вятърът се опитваше да я върне. Сърцето ѝ обаче се бореше и даваше сили на тялото ѝ да се движи. Прехвърли площада, преспите се дигнаха и тя започна с ръце да си проправя път. Вече не си чувстваше краката, устните ѝ посиняха. Вятърът направи последен опит да я спре, но тя беше непоколебима. Премина през Долната махала, крачейки все по-бавно, и стигна до Кривия мост. Подпря се на едно дърво и зачака, като продължаваше да гледа в нищото. 

    Там, в полумрака, дърветата огъваха яките си клони, сякаш се опитваха да покрият някого, за да го спасят от студа. Може би беше Петър! Събра се отново Яна и тръгна през моста. На просеката краката ѝ се втвърдиха и тя се отпусна върху бялата земя, която започна постепенно да я поглъща. Събра се кръвта ѝ в тялото и бавно започна да изстива. Първо изчезнаха ръцете и краката, после ледът тръгна по гърба ѝ и бавно започна да я отпуска, а после… докосна сърцето ѝ. И тогава, там някъде в мрака, чу вик за помощ. Събра волята си Яна, напълни дробовете си с леден въздух и за пръв път от 15 години проговори:

    – Петре… Петре, студено ли ти е, сине?! Ела, мама… завий се с ямурлука на баща си, той ще те стопли, мама… ще те стопли така, както цял живот топлил моето сърце! Къде си, сине? Ела! В сърцето ми е останало още огън, сине, вземи го и се стопли! Стопли се, сине, стопли се…

    Говорът ѝ утихна, устните ѝ продължаваха да се движат безмълвно, като постепенно се извиха в нежна усмивка, сякаш виждаше сина си в тъмното, който се приближаваше към нея. Никой обаче не дойде, само вятърът ѝ отвърна. Завъртя се около нея и от жал спря да духа. Снегът спря да се сипе, сякаш ледените кристали се разтапяха от мъка още преди да паднат върху лицето ѝ. Гората спря да шуми и всичко утихна, но беше вече късно – нощта я целуна по челото с ледена целувка и тя заспа с отворени очи.

    На сутринта я намериха завита под ямурлука, а в скута си държеше тетрадката на Петър. Това бяха единствените вещи, които я държаха вързана с живота. Погребаха я с тях, до празния гроб на съпруга ѝ, над който тя беше изплакала толкова много сълзи, че накрая очите ѝ бяха пресъхнали. Петър го намериха на пролет, като се стопиха снеговете, в един дол до Доймушларе. Всички се чудеха как беше стигнал до там. Сърцето на Яна не беше сгрешило – само смъртта можеше да ги раздели. Погребаха го до родителите му, а после ги забравиха.

    След някоя друга година гробовете им изчезнаха, а върху тях прораснаха три тополи, които бързо вдигнаха чело към небето и оплетоха клоните си една в друга, сякаш се държаха за ръце. Тогава хората отново си спомниха. За живота. За обичта. За смъртта на Минчо, Яна и Петко. Някой почистиха плевелите и вдигнаха отново кръстовете им, а друг разказаха историята им, която започна да се носи като легенда. 

    Легенда за любовта!

Автор: Николай Григоров - Shljko

Добави в Svejo

КУЛТУРТРЕГЕР

Картина на Чудомир

        От ранно утро селският площад се беше изпълнил с хора. Това създаваше странното усещане, че селото беше оживяло. Пъстрите носии на женурята, които нервно се движеха из тълпата, променяха колорита му като калейдоскоп.

    Мъжете се бяха събрали около кръчмата на Тасо Деляка и разменяха помежду си шеги и бъклица с шльоковица, но внимаваха да не прекалят, за да запазят положение. Всички бяха облечени със снежнобели ризи, сякаш се готвеха сватба да вдигат. Поясите им бяха плътно прилепнали, а от тях се подаваха кожени кесии. Панталоните им бяха изгладени на ръб, а върховете на цървулите сочеха гордо нагоре, сякаш да подчертаят достойнството на собственика им. Оттук-оттам се мяркаше и по някоя везана аба, която вземаше погледа на чиляк, тъй като внасяше разнообразие в белналата се като разпенен поток мъжка тълпа.

    Площадът беше изметен и измит. Животните бяха затворени по оборите. Само от време на време препърхваше по някоя изтървана кокошка, която беше намерила път през плета. Току нечие дечурлига хукваше след нея, за да я хване. Това предизвикваше истерични подвиквания и неочаквано пъргави подскоци на някои от женурята, които се втурваха да спасят чистите им дрехи, а животинката беше изпровождана с крак към курника.

    — Кмете! — провикна се Дечо Чимбела. — Га ще идва кандидата, бе? Три часа чакаме! Схванаха ни се джуланите. Женурята изтърваха пък хляба от мощите, сигурно тестото вече само за мекици става. А на дечурлигата марсолите им потекоха, бе! Я виж как духна северняка!

    И за да подкрепи думите си, Чимбела силно се изсекна настрани и, без много да му беше еня за новата аба, пообърса пръстите си в нея.

    — Ами то... такова... и ракиено време май накланя — провикна се Сашо Петела.

    Погледите на всички се насочиха към фигурата на висок, едър, червендалест мъж, облечен по градски с костюм. Той беше опрял рамо в дувара на кметството и нервно се почесваше по тила изпод шапката. За момент едрият мъж се смути и заоглежда, но после се изпъна така, че пъпът му надникна измежду ризата, а копчето до него изпука. Пристъпи твърдо към събралото се множество и се провикна нервно:

    — Сус, бе! Ще чакате! Избори са. Кандидат за народен представител е това, не зелник. Човека сега е в Доймушларе, когато му падне сгода, ще дойде. Нека го посрещнем, да видим какво ще каже. Утре ще отида в София по кметски дела. Кой рамо ще ми даде там, а-а-а?! Ако трябва, цяла седмица мекици ще ядете, пък марсолите и без това си ги хвърляте навсякъде!

    — Айде сега пък София! — обади се опозицията в лицето на Гошо Файтона. — Кога последно си ходил там, бе, джанъм? Не беше ли кога отбиваше военната си служба? Има-няма двайсет години.

    Файтона се огледа, за да види реакцията от остроумието си, но като видя, че никой не го отразява, дребната му фигура се сви още повече, а мустаците му провиснаха като на издърпан на сушата сом.

    — И като каза „зелник“, Кмете... — опита се да се намеси в разговора Марко Лекия, разкривайки белите си зъби в широка усмивка. — Гина Кудрина, ако знаеш как го върти, лигите ти да окапят! Като му хвърли една пръжка отгоре на зелето, че кат го завие и се подуе... Яж до пръсване!

    И след като шумно се отърва от насъбралата се слюнка в устата, сам се смъмри:

    — Ема и червено винце си требва, иначе не се плъзгат коматите навътре.

    Още няколко човека от мъжкото множество се изплюха, а децата започнаха да преглъщат и да поглеждат към майките си умилително, товарейки душите им с жал, че не са се сетили да завъртят и те един зелник.

    — Стига сте дрънкали, бе! Майтап ви се вижда! — провикна се отново кметът, опитвайки се нервно да прикрие пъпа с ризата си. — Шегаджии значи, ей сега като се заредите пред кметството за разрешително за дърва, ще ви видя хумора! И стига сте плюли и секнали! На трийсет километра от Казанлък сме, а нищо от гражданите не мое да прихванете. От утре всички с носни кърпи! И ще глобявам, да знаете!

    Споменаването на думите „дърва“ и „разрешително“ препарира мъжкото множество. Най-недоволните запристъпваха нервно и бръкнаха по поясите, за да свият по един тютюн, а в гърлото на Гошо Файтона, който искаше да вземе думата за политическо обръщение, застана буца, която не можа да прокара. От напрежение спря да премигва и замяза на фотографска плака. Жените пък пребъркаха нервно престилките си, извадиха чисто нови, неупотребявани носни кърпи, които бяха сгънали старателно, и побързаха да обършат носовете на децата си.

    Откъм Кривия мост се чу тътен, който постепенно премина в ръмжене на двигател. Над кафенето на Гина Кудрина, което стоеше на пътя към площада, се вдигна облак от прах, омесен с дим от бензинови изпарения. Площадът се умълча. Погледите на всички се насочиха в очакване към приближаващия автомобил, който въпреки праха лъсна като калайдисана тава.

    — Идва! — провикна се кметът. — И да си опичате мозъците, че да не си гледаме после цървулите, като се срещнем!

    Множеството тихо се разтвори, за да пропусне автомобила, който безпрепятствено стигна оградата на кметството, където беше вдигната импровизирана трибуна. От колата излезе нисък, пухкав мъж с розови бузи. Беше нахлупил бомбето си до веждите. Дрехите му бяха алафранга, а обувките скърцаха при всяка крачка. На лицето му се беше разляла широка усмивка, а над нея се диплеха тънки, лъскави мустачки, чиито връхчета бяха извити нагоре. Изпод яката на ризата му, нагънал се като козунак, се подаваше къс, червендалест врат, по който човек можеше да предположи, че тялото надолу под костюма му се разливаше на филии.

    Господинът се насочи към кмета, който с усмивка се поклони слугински и свали шапка, за да го поздрави. Размениха си тихо кратки любезности и се изкачиха по импровизираната трибуна. Кметът пристъпи напред, свали гласа си с един тон по-надолу, за да звучи по-солидно, и се обърна към събралото се множество:

    — Уважаеми дами и господа!

    — Айде сега! — обади се Гошо Файтона, който се беше поокопитил, след като реши да жертва разрешителното за дърводобив в името на политическата си кариера. — Откога, бе, джанъм, започнахме да я караме по градски?

    И като отвори широко устата си за усмивка, заби жилото си с отрова:

    — Я земи да се поизкашляш, че ти е паднал гласът. Ще вземеш да забравиш, че е нисък, и ще я подкараш на терца като асматик.

    Замръзналото множество се раздвижи ведро. Чу се кикот. Децата загубиха концентрация, а по-палавите започнаха да досаждат на майките си. Тишината поизбледня и оттук-оттам се надигна шепот на загубили интерес към събитието хора.

    След като кметът пребори надигналия се в него смут, механично се изкашля, изгледа на кръв Файтона и продължи представянето на кандидата:

    — Братя и сестри! Днес в нашето малко, китно село е дошъл един от ярките представители на Демократическата партия — господин Филип Зеленогорски, бивш и бъдещ народен представител, за да се разговорите.

    Тъй като дълго вадеше въздуха си по време на изказването, кметът направи пауза, напълни дробовете си, подаде малко въздух за резерва към корема, който се разгъна като мях, и откърти копчето до пъпа си.

    Из редиците до трибуната отново настана оживление, а Пацо Келеша, който не можа да се пребори с нрава си, се понадигна на пръсти и се провикна високо, така че целият площад да чуе:

    — Леко, бе, Кмете! Ще ни простреляш, ако надуваш още балона! Да кажа на Ради Сламата да копае окоп, че както му спори полската работа, ей сега ще го нахвърли за минути. Не го спират ни павета, ни камъни, ни скали. Като таран е!

    За да подчертае достойнствата на приятеля си, Келеша се обърна към него и го потупа по раменете. Огромният рус мъж, който се извисяваше над всички, отвори още по-широко рамене, галиба го излагаха за продан на панаира.

    — Юначага! — продължи Келеша. — Само дето момите не му връзват. Ще взема да го сватосам за балдъзата. Таман три деца ще му докара наготово, да не се мъчи. То по нашия край кравата с телетата по-скъпо върви.

    Приключи изречението, като разпъна в усмивка оредялата си откъм зъби уста.

    Кикотът прерасна в смях. Множеството се отпусна и започна да се движи. Бялата кожа на Ради     Сламата започна да почервенява, раменете му се затвориха пред него, а осанката му се огъна. Кметът положи огромната си ръка върху отново оголения си пъп и след като от смущение се изцъкли и не можа да изкара звук, изхълца и освободи дробовете си с дълбока въздишка, която прозвуча като грухтене.

    Усетил смущението му, народният представител Зеленогорски пристъпи напред, благодари учтиво на кмета за представянето и пое инициативата:

    — Уважаеми сънародници...

    — Я, Фъцко, ти ли си, бе, лели? — провикна се баба Донка, която се връщаше от дрямката, подпряна върху хурката си, и гледаше все още в унес през дебелите си очила пухкавия господин.     — Отде се пръкна, бе, лели? Е, какъв си наедрял! Ама то, лели, ти от малък си похапваше... По един медник качамак изяваше с половин пита. Браво! Я какъв солиден си станал!

    — Солиден! — провикна се Келеша и като се усети, че трябва да спре, снижи тона колкото да го чуят само околните, все едно проговаряше само на Ради. — Леле, баджо, тоя ако го изплющя по врата, ще се разлее на вълни чак до петите. Много мас е понасъбрал. Няма да е ял само качамак. Само на врата си носи двайсетина шопара.

    Нова вълна от смях заля площада.

    Зеленогорски професионално подмина изказването на баба Донка, като остави в неведение насъбралите се хора относно произхода си. Запази присъствие на духа и след като почака вълнението да отмине, продължи:

    — Уважаеми сънародници, заставам днес пред вас с лицето си като ваш културтрегер...

    — К'во рече? — провикна се Станчо Пантата. — Регер ли?

    — Културтрегер! — провикна се ядосано кметът, който вече не можеше да крие разочарованието си от невежеството на съселяните си.

    — А-а-а... То ще е нещо за култура — примири се Пантата, но след секунда погледът му проблесна и продължи: — Така и така отворихме дума за култура, да си кажа и аз.

    И като потърси с поглед в тълпата Пачемуто, се провикна с всичка сила:

    — Бай Иване! Да земеш да затулиш дупките на нужника си, че очите ми изтекоха да ти гледам съсухрения дирник. Лещиш си го, галиба алтъни ще изкараш оттам. Айде, то мене остави, ми жената не ще да храни добитъка. Точно до обора си го дигнал тоя кенеф!

    Пантата извъртя поглед към кмета и продължи:

    — Е-е-е, Кмете, колко пъти да казвам?! И да знаеш — ако не накараш Пачемуто да си премести нужника, няма да гласувам за вашата партия на тия избори!

    — Ти ли ми говориш за култура, бе?! — провикна се снахата на Пачемуто — Мина. — Че ти в нужник не ходиш, всичките ни фиданки покрай двора ви изсъхнаха. Ма то голямо поливане, бе, сестро! По три-четири пъти на вечер! И като пусне струята, не спира.

    — Ей, палавнице! — провикна се Келеша, който се почувства в свои води. — Голям интерес предизвика, бе! Ама ти само струята ли му гледаш?

    Дисциплината съвсем се развали. Площадът отново започна да прилива в различни цветове, а смехът започна да го превзема напълно. Лицето на кмета се изопна, кожата му пожълтя, а устните му взеха да посиняват. Виждайки, че политическата му кариера се клати, събра сетни сили и изрева като ранен бик:

    — Тишина-а-а! Ще ви дам аз едни нужници! На театър го обърнахте! Човек от София ви докара, кръгозора ви да отвори, да го питате за това-онова, а вие... нужници!

    — Ма Кмете, това е Фъцко, бе, лели! — провикна се пак баба Донка, която отново се пробуди от вика му. — Рода му е от Акбаш. Колко съм го повивала като малък! Ей такъв пухкав се роди. Краченцата му бяха нагънати като козуначета, а пък пълнеше пелените през час като юнак. Ама тя, майка му, голяма гръд носеше като мандра! Още две деца в селото кърмеше.

    — Ма не е Фъцко, ма, лельо Донке! — изрева кметът. — Ай си гледай хурката и вретеното!

    За пръв път Зеленогорски се смути. Отново отбягна темата за произхода си, но престана да поглежда към баба Донка. След като пак професионално преодоля смущението си, продължи с не много силен, но сигурен глас:

    — Уважаеми съграждани, сигурен съм, че има решение на всички ви проблеми.

    — Айде бе! — засече го пак Файтона. — Да ти кажа, уважаеми, тука отдавна сме се размечтали една баня да отворим, като тази в Казанлък. Възможно ли е?

    — Възможно е. Вляза ли в Народното събрание, ще помогна — отговори бързо Зеленогорски, без да заподозре, че е паднал в капан.

    — Ама ей тука, на площада, ще я разгънем — продължи сериозно Файтона — и ще я обградим с много арки, а по тях ще пуснем розови храсти.

    — Възможно е — утвърдително закима Зеленогорски, след като се позамисли малко.

    — Ама к'во ще правим с водата? — поде закачката някой от тълпата.

    — Ще проектираме водопровод — запали се отново Зеленогорски. — Лично ще се срещна с областния управител. И архитекти приятели имам...

    — Тц! Не става — запъна се Сашо Петела. — Водата е в ниското.

    — Ще хванем Доньо Куция! — рече Келеша. — От мен имате две бъчви. Ще кара вода с каруцата от Чанкината могила, а пък използваната ще я пускаме по баира.

    — И работни места, такова, ще се отворят! — въодушеви се Тончо Пуяка.

    — Ами да калесаме Амзата за теляк — отново се намеси Келеша. — Хем да му се отрие малко боята.

    Изведнъж площадът гръмна от смях. Само двама-трима заплесници се огледаха смаяно, без да разберат шегата. Зеленогорски потъмня. Изгладените му черти се изостриха, а очите му започнаха да хвърлят светкавици.

    — Ах, вие, неграмотни и невъзпитани юроди!

    — А така! — извиси глас Келеша. — Карай по нашенската, че да те разберем!

    — Знаете ли кой съм аз, бе?!

    — Не! — отговориха няколко човека почти едновременно.

    — Ами щом се върза за банята, значи си будала — прокара с патос забележката си Файтона, усетил надмощието си.

    — Аз... аз... аз... — зацикли Зеленогорски. — Аз ще ви оправя вас!

    И като изсъска още един път като питон, врътна се и без да спазва никакви етикети, премина като ранен глиган покрай кмета, който вече се беше смъкнал от трибуната и отпуснат върху един трикрак стол, изглеждаше примерен и напълно безразличен към провала си.

— А така! — прободе го на изпроводяк Келеша. — Това да ни оправиш к'во ще рече, бе, джанъм? Ако от сърце го казваш, всички сме наредени на тефтера на Теньо Черния. Да вземе да ни оправиш хесапа с него, та да ни светне. Ако пък си решил да ни вкараш в твоя тефтер — ще трябва да почакаш. Ред си има. Бирника вече мина, остана ми акордеона и едно куцо магаре. Е... и дамазлък три дечурлига имам, и жената ще ти дам барабар с тях, да ти изядат ушите. Така и така стана ясно, че си падаш по качамака. Те моите не са придирчиви — и на сланина, и на лучец склоняват. И да ти кажа...

    Последните думи на Пацо бяха заглушени от надигналата се нова вълна смях. Двигателят на автомобила изръмжа и запърпори. Понеже обаче тълпата не бързаше да даде път, Зеленогорски яростно натисна клаксона, хвърляйки мълнии с очите си по хората. Най-накрая автомобилът се измъкна от площада и продължи на форсаж към Кривия мост. 

    Няколко кокошки нахлуха отново на площада. Дечурлигата ги подгониха, но жените този път ги оставиха да си поиграят, без да обръщат внимание на прахта, която веднага се налепи по дрехите им. Мъжете останаха наредени около кръчмата на Тасо, за да обсъдят политиката, а жените на групи започнаха да напускат площада.

    — Абе, някой разбра ли какво е това курегер? — провикна се баба Донка.

    — Културтрегер, бе, бабо Донке! — поправи я Келеша. — Не разбрахме, ама май ставаше дума нещо за кенеф.

    Задружен мъжки смях отново отекна над площада. Само кметът, който продължаваше да стои върху трикракия стол до дувара на кметството, остана напълно безучастен към шегата. Костюмът му беше омачкан, обувките му бяха потънали в прах, а три от копчетата на ризата му липсваха и изпод нея се подаваше дебела къделя косми. Душата му се беше свила като спаружена слива. След като дълго гледа върховете на обувките си, погледна нагоре към небето, сякаш търсеше някакво спасение. После, без да го е еня за заповедта, която беше издал преди половин час, замери с плюнка кацнало наблизо врабче, надигна се трудно като болен от подагра, затътри се към сградата на кметството и потъна в нея, като затръшна вратата след себе си.

 Автор: Николай Григоров / Shljko /

Добави в Svejo