петък, 28 октомври 2011 г.

Пацо Келеша

     По разкази на дядо ми, за действително съществували лица и събития

          Той е от съседното село- диване и половина! Иначе голям музикант- като разпънеше акордеона и като му заиграеха пръстите, душата ти да излезе от тялото и да затанцува, ама проклетията му нийде я нямаше, все бой ядеше и то ей тъй за бели дето не вървяха на морала на съселяните му. И да речеш, че от боя ще се смири?! Натискаше амбицията му още повече, като все едно да развееш пояс на селският бик. Проклетията му се удвояваше, а понякога и утрояваше чак докарваше опонентите си до лудост, та дори животът му на косъм вися един-дваж. Затова отрано нашенци го прекръстиха на Келеша. И понеже в село прякорите се лепваха, като гладни мухи на биволско шкембе, след два месеца никой вече не си спомняше- каква беше фамилията.  
           Отрано Пацо се пръкна в селото ни, защото осиротя. Отгледа го вуйчо му- Дечо Котора. От него научи две основни неща върху които гради животът си: да смучи като змей шльоковица и да разгъва акордеона, като виртуоз. Дойде едно джезве кости с два скъсани цървула и един навущ, а потурите му от кръпки бяха загубели цветът си. Вместо пояс вързваше гащите си с троскот, ама носът му който беше дълъг и нахален все в небето сочеше. На никой метан не правеше, затова бързо селският елит го намрази. Пък речта му вървеше, като по вода и още докато беше научил три акорда от акордеона започна да стихоплетства и да нарежда песни в които осмиваше недостатъците, най- вече на заможните. И понеже преди всичко българинът мрази тези които имат повече, Келеша бързо вдигна славата и се намести удобно между нашенци, които всъщност бяха същите диванета като него.
За кратко Пацо влезна в най- добрият селски оркестър. Един път обаче на събор в съседно селото, след като ударил една бъклица с ракия, провокирал местните, като нарочно ги нарекъл и то с поздрав от музикантите- вместо карагюзлии /в превод чернооки/, както биле известни в нашият край, карагитлии /в превод черногъзи/. Отприщил гнева на бабаитлъка, че като налегнали като мравуняк целият оркестър... На Дечо Каята, избили двата предни зъба, че до края си горкият, цвъкаше и съскаше като питон. На Тольо Свирука му изтръгнали кларинета от ръката и му го върнали върху главата, че от там му остана тика, дето при примигване лявото му око се затваряше преди дясното. На Келеша пък му нахлузили тъпана на Доньо Куция отгоре, че като го обърнали с него в Тунджа- едвам го спасили от удавяне. Ама като го извадили, поел два пъти въздух и разпънал отново акордеона все едно нищо не било се случило, и проклетията му с проклетия пак наместил думата "кара гитлии" в една от песните, та трябвало да се спасяват с бяг, три пъти прецапвайки Тунджа. Добре, че ги посрещнало подкрепление от нашенци гурбетчии, които се връщали в село, иначе не се знаело как щяло да приключи това преследване. След това оркестъра се разпаднал и Пацо сам трябвало да вади хлябът си.
Друг път ядоса сватбари в павелбанско, като нарекъл булката по прякорът и- Дена Рошавата. И то пак така, с поздрав от оркестъра. Този път късмета му изневерил, щото сватбарите го застигнали на Чобанската поляна, па като го запукали със сопи... Бухат, костите му пращели, а той като поемел малко въздух, вкарвал по някоя реплика, само колкото да ги ядоса повече. Уморили се хората, най-накрая и той кротнал. Оставили го насред поляната на божията милост. Всички мислели, че от него човек няма да стане, ама на, не минало месец и пак разгънал акордеона и по-проклет станал.
Като се видя, че с бой не става, решили да унижат поне достойнството му- белким от срама да помъдрее. Събрали се една вечер посред зима, причакали го след като затворила кръчмата, натиснали го, съблекли го как майка го е родила, качили го на една каруца и го закарали чак до Чанкината могила. Дали му само акордеона, били му еди ритник по задника и го пуснали да си ходи. Три километра вървял пеш в снега, побелял, посинял, ама нали си е проклетия, когато наближил село разпънал акордеона и с всичка сила взел да пее „Кацнал бръмбар на трънка”. Хората излезли, жените са разпищели, а той ударил колкото може на центъра едно право хоро, ей така по орган и се прибрал в къщи.
       Два пъти го отлепяха от земята посред зима и то все до кръчмата на Тасо Деляка. От шльоковицата, докарваше най-много на тридесетина метра и понеже все по тъмно се прибираше, до съмване нямаше кой да се спъне в него. Единият път го размразяваха с топла вода, а вторият път му оставиха половината мустак на паважа. И Келешът му с келеш, корава душа извади. Само му се стягаше бузата и окото му сълзеше до пролетта. След това от слънцето или що, кожата му се отпускаше и окото му пак започваше да хвърля огньове. 
Само един човек успя да го пребори- стрина Ивана. Беше вдовица горката и с десет години по-голяма от него. Приласка го, притегли го майчински, и понеже той от малък си беше сирак привърза се и я обикна. Не мина година и се ожениха. Още поне една година Пацо Келеша правеше чалъми на местните и се проклетеше, ама лошотията му бавно угасна и като го налегнаха семейните несгоди, укроти се и взе да гледа сериозно на работата си, защото трябваше още три гърла да храни. Само от стихоплетството и закачките с по- заможните не се отказа, ама то, от това само авторитета му растеше, защото, между нас казано- нашенци са същите келеши като него...

Автор: Николай Григоров / Shljko/

Няма коментари:

Публикуване на коментар