събота, 3 ноември 2012 г.

На баня

Картина на Чудомир
По разкази на дядо ми за действително съществували хора и събития.


От бащите още се знае, че да се посети банята в Казанлък е празник, защото рядко можеше чиляк да си го позволи. Не беше по кесията на нашенци, пътят беше дълъг, пък и през лятото, когато най-вече имаше нужда от нея, все нямаше време от полска работа. Затова, ако трябваше да поизтъркат кирта, Тунджа  даваше всички удобства стига да се прикриеш някъде, щото голям резил иначе ще береш. Ама то, покрай Тунджа имаше вирове дето се знаеше, че са само за мъже и ако не искаха да им изтекат очите на жените от село, трябваше благоразумно да ги обикалят. Иначе процедурата беше къса и обикновено съчетана с риболов. Къпането повече приличаше на плуване и ако имаше късмет някой да се е сетил да донесе сапун, резултатът беше отличен. Само  за празници нашенци се поотъркваха  с речен пясък за да обелят черното, но чак пък толкова нямаше нужда и без това до вечерта, пак почерняваха от полската работа.
Банята, беше непостижима мечта за някой, нещо като да отидеш на пазар в Пловдив. Затова всеки, който я беше посетил ставаше обект на внимание и получаваше правото да бъде черпен в кръчмата, стига да имаше сили да отговаря на безумните въпросите на съселяните си. И понеже въпросите бяха странни, отговорите също, така че покрай истината се намърдваше и лъжата, и там някъде всичко се превръщаше в мерак, като да залюбиш хубава и богата мома, въпреки че си голтак и грозен. Макар да се знаеше, че повечето разказвачи преувеличават, никой на никого не противоречеше, защото всеки си имаше право да мечтае, а то мечтата по-добре да е подхранваш с въображение от колкото да я оставиш да се спаружи, защото, инак, за какво му остава да живее на чиляк -за хляба ли?!
На предела на годините си бай Иван Тръна  и Иван Пачемуто решиха да си позволят това удоволствие. Цял месец събираха сили за пътя и от мерак се натъкмиха сякаш за сватба бяха тръгнали, а не за баня. Минаха през берберина, за да смъкнат брадите и да скъсят косите, че мязаха на горски духове. За всеки случай се понакиснаха малко в Тунджа и се  понатриха с речен пясък за да се забелят, белким ги не заглеждат казанлъченлии. Подготвиха си новите дрехи. След много увещания склониха Дечо Скумата, да им отстъпи файтона си и зачакаха подходящият момент, коляното на Тръна- което беше наранено през Балканската война и предсказваше като синоптик времето- да ги извести, кога  ще е подходящо да потеглят.
Още на следващият ден след като се убедиха, че времето ще е благоприятно, двамата приятели се стегнаха  и потеглиха към Казанлък, вдигайки пушилка  по пътя. Отначало вървеше добре, защото мерака ги подпираше, а духът им беше повдигнат, като през времето когато бяха млади. Даже си помечтаха, че може и женска плът да зърнат, ей така само за да се похвалят, та да умрат от завист съселяните им. Иван Тръна, както обикновено говореше превъзбудено. Ако го гледаше чиляк отстрани, сигурно щеше да се зачуди от къде точно си поема въздух. Пачемуто си мълчеше и се опитваше да запази достолепие, но погледът му лъщеше като на котарак и когато се проговореше за женска плът ставаше похотлив, сякаш за него все още имаше значение женската голота.
На половината от пътя файтона подскокна, може би от образувала се на пътя дупка, свари неподготвен Пачемуто, който се изхлузи от седалката  и залепна за паважа, като вендуза. Някъде от тялото му се отдели звук, сякаш в него се беше прекършило нещо. След миг се отдели втори, който  приличаше на нещо средно между рев на опощавял мечок и грухтене на болен от шап шопар, постепенно звукът премина в мучене и някъде към края се чу членоразделна реч:
- Адаш, кръста бе…
Изненадан от случилото се Тръна се засуети, обиколи няколко пъти приятелят си, напъна се да го надигни и накрая след като успя да изтегли само палците на краката му, колкото да изкара допълнително пращене от тялото му, изгрухтя и приседна безсилен до него.
- Какво ще правим адаш?!- Попита Тръна, след като си пое въздух. Да викам помощ или сами ще се борим?!
           Въпросът стресна Пачемуто. Без да отговори, събра воля и надигна тялото си, което през цялото време продължаваше да издава странни звуци. Усетил момента, Пачемуто се притече на помощ и подпря странно приятелят си с прегръдка,  дотика го до файтона и го прехвърли. След като отново пое  въздух, Тръна избърса потта, опъна гърбината и отново попита:
            - Ще се връщаме ли адаш?
           - Не- отвърна Пачемуто- втори път няма да се наканя. До Казанлък ще се събера... Давай.
          Тръна, бавно зае мястото си, сякаш се съмняваше, но след като се убеди, че приятелят му е непоколебим, бързо взе поводите, изплющя с тях коня и го подкара в тръст за да наваксат загубеното време. Известно време, съобразително пази мълчание, но характера му накрая надделя и против волята си, отново започна да дудне. Само че сега в духа на страданието, което изпитваше приятелят му  смени темата и се отнесе по спомени от войната. Не след дълго, някак си по естествен начин тирадата му стигна до раняването  на коляното му по времето на битката за Одрин. Въпреки, че Пачемуто продължаваше да пази мълчание, по погледът му който все повече се изпълваше с твърдост си личеше, че спомените го връхлетяха и гордостта от спечеленият щурм го изпълни. И тъкмо осанката му започна  да се изпълва с достолепие, а кръста да му се втвърдява, някъде преди Казънлък, същото колело отново падна в дупка, тялото му се огъна и отново нещо изпращя... Този път беше колелото.
            Тръна, бързо се завъртя около него и като видя, че му се е откъртила пружината- изпсува като трънски дюлгерин, когато му поръчат лимонада в кръчмата, изсекна се два- три пъти за да стопи напрежението и  започна нескопосано да се опитва да я наложи на мястото и. След като се суетя известно време, подложи крак за да надигне файтона. Точно в този момент коня мръдна, всичко се задвижи и раненото му коляно се огъна встрани, като локум. Сега беше негов ред да наддаде вик, но неговият беше доста музикален, сякаш беше взел тон на оперна ария, че чиляк ако го слушаше, можеше да си помисли, че довършва песен. Простря се завалията като пържола и подхвана да псуе коня, каруцата, банята, късмета си, битката при Одрин и вадеше думите отново така, без да взима въздух, а езика му се въртеше из устата, като чеверме и хвърляше пръски навсякъде.
            -Адаш- прекъсна го Пачемуто- да помагам ли?
          Тръна  се сепна, направи усилие и след като насъбра един наръч трева от драпане, успя да се обърне и да застане на едно коляно. Понеже обаче нямаше за къде да се захване, остана така в приведено положение, сякаш се молеше богу. Разбра Пачемуто, че без помощта му няма да мине, пусна краката от файтона и посрещна земята изпънат като бастун, запристъпва ситно и се намести зад приятелят си. Понеже, обаче не можеше да се огъне в кръста, коленичи зад него така, че от страни погледнато чиляк можеше да остане с впечатление, че двамата са се отдали на интимност. Избута Пачемуто крака на приятелят си, а после му даде опора за да придвижи другият и така тътрейки се в тази странна поза двамата се добраха до файтона, където Тръна най-накрая намери опора. Трябваха още около пет минути и на Пачемуто, за да заеме позата си на бастун и да се натовари.
        -Адаш, като на Одрин...А-а-а!- проговори Пачемуто с патос. Какво ще правим сега?!
           -А, бе, Одрин. –Отвърна Тръна, като отцеждаше думите през зъби.Ама Иване, ти рядко ще се обадиш, ама не на място побратиме. Не виждаш ли, от една дупка на пътя се удурлясохме, като биволски пъцавури. И сега на къде, ай сега тебе питам. Ни да отидем, ни да се върнем!
          - Давай към ковача-опъна в усмивка голямата си уста Пачемуто така, та чак му се бялнаха няколкото останали в устата зъби.Срама ще го преживеем, ама ако върнем така файтона на Скумата, душицата ще ни изгори тази скръндза.
   Бавно се затъркаляха колелата на файтона, като го отмятаха отляво и го караха да се  люлее като пискюл. Цели два часа търсиха ковач акраните, който да се съгласи да го поправи без да ги накара да слязнат от него. И понеже се увъртяха в града, загубиха посоката и още два часа им трябваше за да стигнат до банята. Огледаха я отпред – отзад, направиха усилие да стигнат до нея, колкото да не се обвиняват после, че не са опитали и след като се убедиха, че силите им няма да стигнат дори да слязнат, изплющяха един каиш на коня и запрашиха към село.
  На връщане разговорът почти не вървеше. Духът им беше паднал, а мислите им кой знае къде се рееха?! Само от време на време, някой от тях си отваряше устата за да изока, когато файтона минаваше през дупка. Слънцето вече беше допряло хоризонта, когато Пачемуто наруши мълчанието и изплю това, което стягаше душата му.
  -Адаш, какво ще кажем братко в село, като се приберем? Нашите ни чакат вече в кръчмата.
  -К,во  ще им кажем, че техните дирници са по-черни от тези на казанлъченлии.
  Странно, но шегата на Тръна не постигна желания ефект. Приятелите останаха сериозни и замислени. И тъкмо започнаха да се примиряват с мисълта, че ще ги погнат с подигравки, на средата на пътя облаците се събраха за има-няма десет минути и от небето се изля порой, невиждан от  години, сякаш водата идваща отгоре искаше да смаже вехтите им тела. Понеже нямаше на кой да си го изкара, Тръна загледа укорително коляното си, кани му се известно време на ум, после в един миг събра дъх  и изригна:
-Синоптик! На минерални извори ще те топя, с билки ще те налагам и с топла сол ще те запарвам, а  ме… предаде! Ей така ще те оставя да изгниеш да знае…
Тирадата му беше спряна от преминаващият покрай тях автомобил на ветеринарният фелдшер, който ги заля с кал догоре. Останали без сили и без воля, двамата приятели подминаха мълчаливо тази поразия. Наближавайки село, обиколиха по черните пътища, трудно прекараха файтона през прииждащата Тунджа и омърляни като таласъми, навлязоха в тъмното, в покрайнините на селото и се загубиха из улиците. Само Дечо Чимбел, който също беше заварен от дъжда и притичваше по Кривият мост успя да ги зърне отдалеко, ама файтона на Скумата му заприлича на циганска талига и не му отдаде повече внимание.
След като се убедиха, че никой в село не беше разбрал за несгодите им и като се стегнаха след седмица, двамата приятели посетиха кръчмата и се оставиха да ги почерпят за да разкажат, за казанлъшката Баня. Излъгаха завалиите, ама не заради срама или заради почерпката. Излъгаха, защото мечтите трябва да се   подхранват с въображение, инак ще се спаружят, че то иначе, за какво му остава на чиляк да живее -за хляба ли?!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

2 коментара:

  1. Very great post. I simply stumbled upon your blog and wanted to say that I have really enjoyed browsing your weblog posts. After all I’ll be subscribing on your feed and I am hoping you write again very soon!

    ОтговорИзтриване
  2. I write from abroad

    And I think need : peace on Earth and good among people

    ОтговорИзтриване