неделя, 25 ноември 2012 г.

Еноряши

Картина на Чудомир
           По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.


         В наше село има две църкви - в долната и в горната махала. Те тая в долната бащите ни са я заварели  от турско още построена. То тогава, от там е започвало селото и се е пръснало семето ни. С времето сме тръгнали да растем нагоре по махалата, ама понеже си знаем соя, рядко в село ставаха сватби помежду ни. Ходихме да търсим нещо по-благородно по околните села. Вкарахме нова кръв, че наследството ни се пооблагороди. Затова когато вече стана тясно,  надеждите ни се юрнаха нагоре заедно с наследниците ни, които бяха по-можещи и изпълниха баира покрай Тунджа, като го накачулиха с къщи все по-хубави и по- големи. Тъй като търговията и занаятите тръгнаха на юрош, някъде по средата тези, който успяха да случат направиха положение и завъртяха големи имоти, че там и пъпа на селото изградиха. Понеже пък Тези, взеха да се големеят, от самосебе си взехме да се делим на Горненци и Долненци. И защото са ни твърди чутурите, уйдисахме на ината и гордостта си и кръстосахме гегите за да доказваме, кой прав- кой крив, без да се знае за какво точно иде реч. Щото пък и поносимост и толеранс нямаше, Горненци построиха нова църква и помолиха Владиката да основе нова енория. Нов поп им назначи от сливенско, че сега и на енории се разделихме, чункин другото не ни стигаше.
Сега заради ината ни в село два попа водят службите. Отец Кръстьо ръководеше в долната църква. Понеже е от нашето коляно пълен с пороци си беше като нас. Обичаше да хапва, да пийва, позаглеждаше  хубавите булки, псуеше си и когато му ставаше бактън посъкращаваше службите в църквата. Брадата и косата му бяха огромни и рошави, като на мечка стръвница. Носеше калимявката си винаги килната -защото Келеша беше му внушил, че така я е носел поп Кръстя, сподвижника на Левски. От многото и употреба обаче я беше смачкала  като мекица и повече мязаше на фес без пискюла.  По расото му винаги имаше петна от лойта на свещите, е… и от виното на Тасо Деляка. Макар и да криеше всички знаехме, че не спазваше пости, защото въпреки, че снагата му беше тлъста като на охранен вол не издържаше на постно завалията и се поболяваше ако не подложи нещо блажно. Често хокаше миряните вместо да им говори благо, ама то на нашите простаци така по им отиваше. А бе дето се вика- наш човек!
На Горненци, назначиха отец от сливенско. За поп Климента, казваха че е завършил богословие в Софиската семинария. Може и да е така, защото възпитанието му друго беше. Благ, богобоязлив и човеколюбив, ходеше винаги стегнат и чист. Брадата и косата му бяха подстригани, водеше службите по канон, не влизаше в кръчми и спазваше пости. Наобикаляше често енуряшите ама не за да го черпят, а за да ги напътства духовно. Успя да убеди училищното настоятелство да води часове по богословие и поведи учениците, като пастир стадото си през тайнството на Библията. А бе, с една дума- личеше си, че човека не е от соят ни.
То, това добре, ама не ни стигаха другите дрязги ами като отвориха Горненци усти- мани- мани, големи нерви ни образуваха, че няма как и да реагираш.  Поп Климента такъв, поп Климента онакъв- намразихме човека без време и почнахме да му кроим шапката. Поне ако е за простотия и за да направим някой резил, еша ни няма. Събра се елита на махалата в кръчмата на Тасо, съставихме план и зачакахме сгода.
На пролет се спомина чорбаджи Марко. Богат и уважаван човек беше, затова семейството плати да се води служба и в двете църкви. Почетохме го значи и го погребахме. Накрая цялото село се събрахме на площада, където родата му беше разтегнала масите. Похлипахме- похлипахме, похвалихме го, че като разляха курбана... запукахме с лъжиците галиба за пръв път го виждахме.  Само поп Климента скромно посръбваше по някоя лъжица и поокършваше по краешник хляб сякаш го правеше за адета, а не заради самият курбан. Къде по едно време около него се наредиха Пацо Келеша, СашоПетела, Марко Лекия и Станчо Пантата. Понаместиха се, поогледаха го и уж случайно го заговориха. Понеже Климента им отговаряше учтиво но сдържано, Пацо реши да отвори тема за Библията белким го поотпусне:
-Кажи Отче, верно ли е, че виното е кръвта Божия?
-Верно е чадо, когато е осветено и за помен. Така го пише в библията!
-Защо тогава го не вкусваш бе отче. Нали по вярата ни е праведно, пък и на помен сме се събрали чорбаджи Марко да изпратим. Двамата с отец Кръстя го осветихте.
Поогледа се поп Климента, ама като не измисли оправдание... поизкашля се, увъртя поглед, измънка едно „Бог да прости” и отпи глътка.
-А-а-а, не така отче-намеси се Петела- в наше село имаме адет, на помен празним чашите наведнъж.
- Пък нали това е Божията кръв!-намеси се Пантата.
Поп Климета отново се огледа смутено и като се убеди, че всички сушаха чашите наведнъж, изкашля се дебелашки за да поотвори гърлото и изля цялото ѝ съдържание вътре. Светна му окото значи и бузите му се изчервиха, като на панджар. И как няма?! Виното на чорбаджи Марко го носеха чак от Мелнишко. Гъсто и благо беше, хващаше мерака ти само докато го гледаш пък камо ли да го опиташ. Пък и курбана беше измайсторен един път, от най-тлъстите овни в стадото му. Започна по-смело да гребе с лъжицата отец Климента и коматите дето късаше по-големи взеха да стават. Отпусна се човека бе, тръгна му приказката пък то,  нашите това и чакаха. Разговориха го, напълниха му пак чашата и отново го подканиха. Подърпа се ама нали му напомниха, че лично той е осветил виното, сгънаха го и го накараха да изсуши и втората чаша наведнъж. Поотпусна се още Климента, свали калимявката и разкопча расото. Горещо му стана на човека бе. Наляха му още от курбана и му сипаха още от виното. А то пустото като петмез се точи, чак децата запреглъщаха. То и по масата всички бяха преодолели вече скръбта по смъртта на чорбаджи Марко. Започна народа да влиза в разговор отначало тихо, после защото не се чуваха по-високо. Отпусна душата Климента, намести се по- удобно на масата, че като удари лактите… Трета чаша вино я гаврътна за да почете и останалите покойници от рода на Марко, четвъртата за всичките покойници в селото, петата за новите приятели, а всички останали защото му хареса виното. Накрая започна да пие направо от медника, че бързо настигна и задмина поп Кръстя, който беше излял в шкембето си вече една ока, но поради опита си с виното държеше на положение и само лъщят му поглед го издаваше.
След като изпихме и изядохме всичко, Долненци се преместихме в кръчмата на Тасо. Поканихме и поп Климента. Така и така му беше тръгнала глътката на човека, пък и да се опознаем. Ударихме каните с вино по масите, че като се започна пак… В полунощ Климента удари една двадесетолевка в челото на Келеша за да го накара да разгъне акордеона. Въпреки, че се дърпаше отначало, заради новото приятелство с неохота Пацо склони. Разгъна го Келеша, пък нали е виртуоз… Първо на Рофинкината разплака Климента, после му изряза една ръченица за да го стегне, че кат му излющя един кючек... Удари попа калимявката в земята, че кат завъртя гюбек и заплющя с палци- разтрепера се дюшемето. А нашите се врътнаха около него и му вкарваха по някоя и друга простотия, колкото да го превъзбудят повече. И понеже му се видя кръчмата тясна на човека, услужливо цялата компания се изнесе отвън на площада барабар с музиката. Удари Климента още два кючека, три ръченици, едно Еленено и едно Дайчево хоро, и накрая даврандиса.
На другия ден се събуди в  катафалката, която някой беше паркирал в центъра на селото. Брадата му беше подстригана, расото му беше обърнато наопаки, а пък от калимявката му и помен нямаше. Около устата му кръжяха мухи винарки, сякаш беше каца с джибри. Някой му беше закачил дървен кръст на шията, а в ръцете му сплетени като за умряло, бяха боднали свещ между пръстите. И понеже се събуди по икиндия, цяло село се беше събрало и гледаше с недоумение това странно превъплъщение на този уважаван от всички отец.
Последва спешна депеша до Владиката от семейството на чорбаджи Марко, с което го уведомиха за непристойното поведение на отец Климента. Само за седмица го отзоваха... горкият. Орезилихме човека, ама поне затворихме устите на Горненци. Сега имат друг поп. И той благ и човеколюбив като него,  ама не смеят да ни се обадят повече, че да не затрием и него. Пък може и енорията да им закрием. Научиха си значи урока, че ако е за магария няма как да ни устоят, защото и за нея талант трябва. Че то, и простотията може да бъде превърната в изкуство, стига човек с мотив и опит да я подхване.

Автор: Николай Григоров /Shljko/

5 коментара:

  1. Добър вечер Shljko,
    Много ми хареса. Забавно, увлекателно и чудесно :-)

    ОтговорИзтриване
  2. Чудесен разказ!
    Че то, и простотията може да бъде превърната в изкуство, стига човек с мотив и опит да я подхване - това ми хареса!Браво

    ОтговорИзтриване