Пиша по тази тема, защото българинът е настроен доста скептично към служителите упражняващи моята професия. Аз съм полицай, не се срамувам и не се оплаквам. Случайно подхванах тази професия в момент, в който трябваше да направя някакъв избор. Не сбърках. Това просто e занаят и като при всички други или ставаш добър, или се превръщаш в посмешище.
По принцип нямам нищо напротив, хората да гледат критично на работата, която върша. Имало е периоди в живота ми, през които яростно защитавах професионалната си чест в нета. Стигнах обаче до извода, че всеки гледа от собствената си камбанария и си има мнение, освен това и право да ме критикува, защото всеки един български гражданин ми е работодател.
За съжаление представата на повечето българи, за нашата професия е -полицаят с палка на улицата! Много елементарно е, но основно вина за това имат, медиите. Работя с прекрасни хора, добри професионалисти отдадени на службата, които много често се лишават от почивката си, загърбват личните си проблеми, рискуват живота и здравето си за да изпълнят служебните си задължения. Знам, че има и такива които не заслужават да носят полицейската униформа, но повярвайте, те наистина по-скоро са изключение ... Всъщност в кое ли стадо няма, мърша?!
Аспектите на моята професия, по-скоро са други. Пред мен се разиграват човешки трагедии и много е трудно да не бъда пристрастен. Много мои колеги напускат работа, защото развиват свръх чувствителност, други пък придобиват рутина и започват да приемат трагедиите, като част от работа, но аз съм от тези дето предпочита, да опазят душата на човека, защото, както казва една от моите героини, Баба Керанка -„Душата на човек е като птичка, уплашиш ли я, ще излети, и какво добро ще чакаш после от него!”. Всъщност това е моята професия, помагам на хора, които са беззащитни и страдат. Не може, да не я харесвам !
Разбирам, че трудно бихте го разбрали, ако само го твърдя. Затова реших да разкажа....част от това, което съм преживял, а пък вие, преценете дали съм прав!
