петък, 10 август 2012 г.

Иманяри-Лефтер Патака и Дончо Пелтека

Картина на Чудомир
По разкази на дядо ми, за действително съществували лица и събития.


            От много години в нашия край се носеше легендата за имане заровено по турско. Отначало тръгна като приказка, но после някой пусна слух, че съкровището е скрито в Ак-баш и понеже нашенци най-вече се стремяха към положение- а затова се искаше пари- въображението им се развихри като панаирджийска въртележка и от легендата се роди „истината”, която се оплете като фолклорен мотив в битието им, отвори мерака им и ги докара лудост. И въпреки че се знаеше, че страстта за имането е по-скоро стремеж към самобичуване, непреодолимото и непоправимо усещане за блясъка на златото скрито нейде, пречупваше волята на по- слабите духом и ги караше да изглеждат като скотове, които изливаха цялото съдържание на скромният си живота във факирски чалъми от които ставаха още по големи идиоти. Че то, между мерака и мечтата разлика няма, когато иманяр реди животът си, защото страстта му е по дупките да се рови, все едно, че търси място за краят си, сякаш бърза да бъде прибран там, където земята не го е поискала още.
            И в наше село имаше двама такива, дето се бяха обърнали на горски таласъми. Не ядяха, не пиеха и отдавана се бяха отказали да работят, защото от копнежи, кроежи, ходене и копане за нищо друго не им оставаше време. Пък и парите дето бяха наследили от бащите си износиха за съмнителни тайни начинания, които не останаха скрити за дълго, защото в село всичко се научаваше и вместо просперитет, освен много страдания им донесоха присмех. Тя обаче болестта им беше такава, щото ако в началото се притесняваха от хорското мнение към края останаха безчувствени и дори напротив, подигравките ги мотивираха да стават още по-старателни, белким намерят съкровището, съберат положение и запушат големите уста на селското общество, завинаги. Така че, от доста дълго време мисията им беше придобила  друго значение и стремежите им бях все по-трескави, поради което все по-често замязваха вместо на човеци, на магарета, а горе -долу и животът им беше заприличвал на такъв.
         Когато навъртяха четиридесет години, Лефтер Патака и Дончо Пелтека все още ергенуваха по неволя, защото време не им оставаше да се задомят. Пък и любовта им все към Ак-баш ги влачеше и не веднъж ги беше докарвала до пълно изтощение. Продупчели бяха околността като кашкавал, та заради тях се увеличи броят на поровете. Тунели пък бяха прекарали три железници наведнъж да съберат и дето се вика ако се водеше окопна война, една година поне в кръгова отбрана щяха да издържат. Ама нейсе, съкровището все някак им се изплъзваше. Понеже все през нощта копаеха, а през деня спяха, кожата им беше пожълтяла като на болни от охтика, а очите им се бяха облещени от взиране, като на сови. От недохранване пък бяха изпуштиняли като крастави лисици, а суеверието им беше станало голямо като биволски пацавур, поради което трайно бяха заприличали на михлюзи. 
     Пелтека, за цели две години беше спрял да говори, защото чул от някой, че имането потъвало като чуело човешка реч. Когато се уморил от мълчане и щото го предизвикал с келешлък Лекия да говори, се разбра, че пелтеченето му се увеличило и ако преди засичаше на „ш”, вече беше започнал да удължава „ц” и „ч”, та говорът му вървеше още по-трудно и накъдрено, често прекъсваше по средата на изречението и го довършваше с блеене и блещене. Патака пък, три години не беше си свалял навущата защото беше стъпил с тях върху „свята земя”. Понеже беше упорит и твърдоглав, можеше с тях да остане до края си, но заради непоносимата воня която се носеше около него, местните зевзеци го бяха завардели и приклещели в кръчмата, съблекли го и го натъркали хубаво в снега дорде посинее. Дълго време след това Патака не простил и не проговорил на теляците си, ама на пролет купил на изгода муска, която била донесена от странство и удвоявала късмета му, та мъката му секнала. Лошите езици говорят обаче, че муската била направена от Пуяка, от магарешки косми специално подбрани от  мъжествеността му, ей тъй за каламбур, че през зимата много скука се била понасъбрала. Ама Патака така повярвал, че до краят си не свали от врата муската, нищо че богатство не му донесла.
Три пъти ги беше затрупвала земя докато копаеха дупки и все оцеляваха. Последният път беше в Доймушларе. Тъкмо стигнали до половината на една могила и земята ги затвори по средата. Цял час ровели като лалугери за да излязат навън, и понеже корави души носеха, оцелели диванетата, излезли изпод земята като духове, отръскали се, полежали час-два, допълзели до площада на село и загубели свят. Цяла седмица душите им се събирали. След като са ококорели, три дни пък само мучели и като се върнали след още ден на този свят, отупали потурите и пак на могилата през нощта отишли да копат- тъпанарите им недни.
А пък що бой от другоселци бяха яли… Дотегнало им на хората от Доймушларе да ги плашат по тъмното, пък и по могилите на нивите им бяха започнали дупки да правят. За да не стане като в  Ак-баш, да съберат лисиците и порове на околията, насъбрал се бабаитлъка, въоръжил се със сопи и ги приклещили на входа на една от могилите. Огънали им костите от бой, събули ги боси и ми теглили по едно текме да се прибират. А пък те, ахмаците му с ахмаци… пообиколили- пообиколили…почакали още час за да се приберат доймушларци и пак се върнали на могилата да копат.
През миналата година пък ги сдавели кучетата на Наньо Чобанина. Най-големите и силни в околията биле. Ама нашите не паднали духом. След като ги понаяли, сетели се да влязат в дупката и от там организирали защита. Цял час се бранели докато се съмнало и дошъл Наньо за да разгони песовете. После Чобанина се оплакал, че кучетата му били  нахапани сякаш от глутница чакали. Даже на едното било скъсана жилата на предната лапа, че не се възстановило повече. Пък нашите надигнали снага от дупката, облизали раните като котараци и накуцвайки надвечер, пак се струпали на могилата да копат- говеда им с говеда.
И Чакъра не можа да ги превъзпита, омаля човека. Цял хълм за наказание ги накара да заравнят и всички вирове в селото разшириха- е не… Понасяха си  наказанията безропотно и когато всичко отминеше, удряха камшика и пак беж по могилите.
       Накрая, след като удариха един хълм покрай село, изместиха коритото на Тунджа и заляха с вода долната ни махала. Никой повече не чу нищо за тях. Някой казват, че са намерили имането. Други, че са забегнали заради поразията... А аз си мисля, че са намерели покоят си там където мина животът им... в земята- въпреки, че тя не ги е искала още.

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Няма коментари:

Публикуване на коментар