ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МИЛА МОЯ!

Добро утро, мило момиче! Превъртаме лентата на живота и не знам как се чувстваш! Знам, че приемаш всичко, като част от  това което би трябвало да ни застигне- голяма приливна вълна, която рано или късно ще ни прегърне. Удивлявам се на способността ти да се порадваш на нейната красота, точно преди да се затвори над нас, защото не всеки може да цени така живота и смъртта. Може би все още е далече, а може би не- за тебе е без значение, защото търсиш красивото в мидите, който се търкалят под краката ни, във водораслите които се лепят по телата ни, дори в медузите които са се разстлали по брега на живота ни, опитвайки се с пипалата си да докоснат морето. Ето, ти се навеждаш, хващаш една внимателно и я връщаш във водата, тя трепери с цялото си тяло, благодарна за живота който си и върнала, а ти се усмихваш. Усмивката ти грее и озарява залеза, става светло, като да е изгрев, изгревът на новия живот на тази медуза, която е толкова незначителна за мене но толкова значима за теб. Реши поредния проблем…

Красива си, мило момиче! Годините не те промениха, само косите ти посребряха, но затова пък се научих да ги боядисвам. Целувам ги със същото удоволствие, както в началото. Гъстотата е същата и извивките са все така невероятни. Няма следа от преумора в тях, защото ти умееш да я криеш дълбоко в себе си. Преработваш я и я превръщаш в усмивка! Усмивка с две тръпчики, на които никога не мога да се наситя. Трапчинки, които ти казват- здравей, само аз мога да се усмихвам така.  Кожата ти е все така великолепна с аромат на маслодайна роза, току що разцъфнала, наляла се с утринна роса. Когато я галя изпитвам удоволствието от допира на нежно, меко кадифе. Кадифе, което ме прегръща, успокоява ме и ме топли, чак до сърцето. Чувам тоновете му, стават равномерни, сякаш и то се усмихва- чувствам се желан и обичан!

 Ръцете ти все още са така изящни, мило мое Момиче! Колко обичам да ги държа в големите си грозни шепи. Тънките ти пръсти рисуват във въздуха ежедневието ни, като поддържат реда и уюта в домът ни. А вечер- вечер чертаят по тялото ми, линията на нашата преживяна младост, защото никой друг не ме е галил така. А очите ти- гледат ме все още с любов, както преди 30 години. Заслужавам ли цялото това щастие?!

Днес е рожденият ти ден, Мила моя! Не съм ти взел подарък. Позакъсахме с парите този месец, пък и се чудя- има ли нещо материално с което да мога да изразя, колко си важна за мене?  Не се сещам! Цветята не са достатъчни, златото не го цениш- защото ти цениш в живота само истинските неща. Затова седнах, за да излея душата си и да споделя с всички, колко много те обичам- та нали ти ме научи да изразявам чувствата си. Дано да ми повярваш!

Искам само да ти пожелая- още дълго време приливната вълна на живота да не те достигне за да те прегърне, защото без тебе, моя живот е… нищо!

                                                                                                          ОБИЧАМ ТЕ!

Автор: Николай Григоров / Shljko /

Добави в Svejo

Сбогом приятели!

Не съм сигурен, каква е божията промисъл, да товари живота ни с толкова мъка с колкото радост ни е дарил. Може би това е истината за смисъла на съществуването ни, и там някъде, около този парадокс се твори философията на религията ни. Само че като човек изпълнен с чувства за някаква принадлежност, към някаква религия и с чувство за дълг към тези които обичам, не намирам обяснение за смисъла на промисъла да се покосяват хора, недоживели, ненарадвали се и не изпълнели мисията си приживе. Личности, които оставят след себе си тъгуващи хора с чувство за празнина, която не може да бъде запълнена и не може да бъде забравена.

         Имах приятели, който обичах безрезервно- мой приятел. Хора с много недостатъци, но с много чар. Хора, който безрезервно обичаха  семейството си. Хора в разцвета на силите си, обичащи живота във всичките му форми, готови да раздава вяра на всички които са я загубели и да вдъхновява тези които обичат! Отидоха си! Бог си ги прибра- защото може би, той обича чистите души или защото поради неизвестни за нас причини, времето им е изтекло.

         Понеже такива моменти на скръб, обикновено ни тласкат към размисли и опити да осмислим възможността да не се сбогуваме никога с тях, реших че начина за мене е да опитам да направя нещо, което не съм опитвал никога и смятам за изключително трудно. Написах първото си стихотворение. Сигурно няма да опитвам повече. Посвещавам го на Добри и Гергана-двама мои любими приятели, които неотдавна загубих.

Понякога ще гледаме звездите,

с надеждата да зърнем твоят поглед.

Надничащ, озаряващ   дълбините

на нашият нетраен, земен полет.

Да ни помахаш- ние ще разперим

крила за полет, дълго не летели.

Да ни посрещнеш- ние ще треперим

от спомени, които всяка нощ на сън сме плели.

А винаги щом бризът затанцува,

с омайни стъпки морският си танц.

С дъхът си топъл, сякаш ни целува

ще шепне името ти в ритъма на  валс.

Тогава с вяра, сякаш окрилени,

ще ни връхлитат спомени за теб, за този ден.

Във  който, от смъртта ти преломени,

преплетохме съдби във огнен тлен.

Сбогом, приятели!!!!!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

  

Добави в Svejo

Какво научих от една сълза

            Смятам, че съм добре възпитан, но днес увлечен от мисли за работа нахлух в стаята на майка ми, без да почукам. Откакто почина баща ми преди две години, тя живеe със семейството ми, като от време на време прескача до родният ми дом за по месец- два, предполагам  за да си почини от нас. Поне така мислих...до днес!

            Още преди да направя опит да се извиня, видях как една голяма сълза се плъзна по лявата ѝ буза. Не бях я виждала да плаче от погребението и понеже смятах, че с нас е щастлива си помислих, че става дума за болежка. Естествено попитах нетактично „какво става” и понеже тя няма навика да се оплаква, не повярвах, че проблема не е с здравето и. Затова станах още по-настоятелен и по- досаден в разговора и някак по естествен начин пробих защитата ѝ, като успях да я накарам да направи едно- единствено признание, че „половината от нея е умряла с баща ми, и сега тази която е останала жива, иска да се събере с другата”!

         Увлечен в битовизмите и задръстен от служебните си ангажименти, не съм забелязал, че от две години майка ми е много нещастна и променена. Всъщност, Тя, живее друг живот, не този който мисля, че съм ѝ осигурил! Уви, най-голямото ѝ желание е да се събере отново с баща ми! Сега разбрах, защо иска да се усамотява в родният ми дом, поне за два месеца в година...за да разговаря с него.

    Много тежко е да разбереш, че любимият ти родител смята за живот- смъртта, защото не намира смисъл в съществуването си тук! Рядко не успявам да намеря думи с които да опонирам на някого, но сега останах безмълвен. Очевидно да осигуриш сухо и прохладно място на един човек и да му дадеш храна и вода е твърде недостатъчно, след като волята е загубила борбата с мъката и няма как тя, да бъде преодоляна. Нямах представа, че майка ми е толкова самотна!

           Стоях безмълвен около минута и след като не намерих разум за да кажа нещо смислено, избърсах сълзата, която се стичаше по другата ѝ буза, целунах я и напуснах стаята защото разбрах, че единственият човек, който може да я утеши в момента е...баща ми.

           Излязох навън разстроен, за да поема малко въздух. На улицата срещнах съседката. Когато ме видя, побърза да избърши сълзите си, които се стичаха неудържимо. Погледнах към вратата на домът ѝ, и видях некролога- днес се навършваха девет месеца от смъртта на бай Недко. Не попитах нищо... нямаше смисъл... сълзите и говориха! Току що Тя, се връщаше от гроба, в който преди девет месеца беше  заровила... половината от живота си!

Автор:Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

С лунен сърп се гизди планината .Теменужено небe. Изгубени странници стоят на кръстопът... / там , където.../

Забързан по пътя, след първата пряка, помисли, че вече си ме изгубил... Побърза да намериш начин, да не идвам в мислите . Болката не беше по силите ти ...Неусетно посегна към старите навици, към оковите на своето минало - познати хора, познати улици, до болка познати утрини...

А ти - живееш в мен! Всяка сутрин паля лъчите в очите ти, а нощем ти свалям звезди. Подарих ти ги всичките...

В ранно утро, наутринно там - където денят прегръща нощта - ела... В храма на душата ми - добре дошъл си. Пламъкът искрящ за теб гори. Написано е - с бяла диря, на теменужено небе...

Грее нощем бялата луна,

ухае на омайно биле ,

от моите устни ти нектар ще пиеш ,

неземна обич, ще ти подаря...

БЛАГОДАРЯ на всички от Свежо.

...Михаило , зеленото на тревата :)..........

Автор:ENY- гостуващ блогър

Добави в Svejo

За най-добрият ми, приятел.

            Трудно се пише за чувства, когато удариш 44 години, а и много не ми се отдава. Когато си стъпил вече с двата крака здраво на земята, няма как да се опиташ да полетиш, защото крилата вече са проскубани, а и си понатежал. Понеже обаче момента е такъв /време за равносметка/, а и го дължа, реших да го напиша за да ми се разтовари душата.

            Мъдростта не идва по желание. През по-голямата част от живота си, наивно мислих, че я притежавам. Трябваше да си потроша главата няколко пъти заради самонадеяността си и да понеса последиците на глупавите си постъпки, за да разбера, че това което съм търсил през целият си живот е на една ръка разстояние. Всяка сутрин се буди до мене, обгрижва ме, вълнува се и чувства с мене, съветва ме, разбира ме, дава ми сигурност, стабилност и покой, кара ме да се чувствам солиден, уважава ме, подкрепя ме даже когато греша, прощава ми дори и непростимото, обича ме безрезервно дори, когато не заслужавам и никога не ме е предавала! Какво, може да иска повече човек!?

            В семейството ми, Аз, съм този с недостатъците. Грешил съм от наивност и заради егоизъм. Често съм се оправдавал с младостта си, но всъщност ми е липсвало характер, когато е трябвало да го проявя. Колко наивно е било да мисля, че причината е някъде другаде или в някой друг, а не в мене! Всъщност, моята Голгота изкачих, когато осъзнах слабостта си и признах пред себе си, че съм грешен и недостоен за любовта и. Въпреки всичко, Тя, винаги ми е прощавала!

Опитвам се да преодолея всичко това и напоследък се чувствам добре, защото ми се отдава! Давам си сметка обаче, че без подкрепата на съпругата си едва ли щях да се справя, защото тя е човека, който пося коренът ми и ме върна към нормалният живот. Тя, е моят най- добър приятел!

Няма думи с които да изразя това, което чувствам към нея, а пък и може да прозвучи като халтура! Затова, просто искам да и благодаря и да я уверя, че тя е единственият човек в животът ми,  в чиито очи мога да се огледам и да се разпозная такъв, какъвто мисля, че съм!

            ОБИЧАМ ТЕ!!!

                                                                                           Посвещавам го на съпругата си !

Автор:Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Та-рам-там-там... /неизпратено писмо/

Краят на една кедрова гора. Поляна с искрящо-зелена трева и много цветя. Гората свършва с отвесна скала, откъдето се вижда океанът. Тъмносиньото преобладава ума. Понякога се трансформира в индигово, вероятно-игра на небесата... Никога не успявам да уловя докрай трансформацията на цветовете, защото чакам теб...

Вглъбена, за да не пропусна стъпките ти. Но...после разбирам това.

Винаги идваш зад гърба ми и за първи път не ме е страх от тази посока. Там, светлината не свършва-няма нощ, но миговете са кратки... Ти познаваш ли това място, скъпи?

Не разговаряме. Прегръщаш ме...и знаем всичко. Последният път ми беше много сърдит, но пак ме прегърна. В твоя чест зазвънтяха кедрите и засвириха на арфа по лъчите на слънцето!

Тогава открих още един от твоите навици-да изтегляш дясното ъгълче на устата си и да притваряш очи, когато триумфираш вътрешно...

Когато мислим, че обстоятелствата не са на наша страна, се промъква Тъгата. Исках да те питам, дали Тъгата има това право по презумпция или си го е присвоила -като крадла в нощен мaгaзин ...

Закичих Вината на разстоянието. И на зимата. Зимата е красива само в планината...

Знаеш колко специален си за мен в Живота. В Живота. За по-натам не зная, защото не съм усвоила умението да проглеждам в бъдещето...Ако можех и ти ме беше попитал, щях да ти кажа още в началото. Защото те познах, преди да те познавам...Не отричам стойността на двупосочните пътища. Все някога те ще преживеят триумфа на своя кръст...Това е...Многоточието е за финес...

                 Зеленото на тревата

                 се взря в очите ми...

                 Аленото на залеза

                 се спря на устните ми...

                 Та-рам-там-там ,

                 та-рам-там-там....

Автор- ENY-гостуващ блогър

Добави в Svejo

МОЛИТВА

Тиха , бяла Коледа...Скъп блян , преживян в моите български спомени...След нощта на седемте ястия и питка с паричка-късмет , идват обич , надежда , искрящи лица!

Тиха , българска Коледа ...В бялата тишина да чуем ритъма на сърцата си - дали добре утъпкваме Пътя , по които след нас ще вървят децата ни ?! Дали не пропускаме да отместим някои камък , дали все още имаме приятели ?!

Бялата тишина е основа - без примеси , без киселинни остатъци...Живият огън на една запалена свещичка, да бъде наш приятел ! И да ни пречисти. До коледно бяло...

В безмълвна молитва те молим , Господи - искрица от аленото на Звездата дай ни ! Да осветява Пътя ни . И да се вижда колко сме бели...Тиха , бяла , българска Коледа ви пожелавам , приятели... 

Автор:ENY -гостуващ блогър.

Добави в Svejo

В какво се превръщат, мечтите ни!

            Традицията повелява, на този празник да сме щастливи! Звучи като халтура, обаче, вярата е източник на щастие, а пък е и време да помечтаем. За тези, които не са скъсали напълни с детството си /щастливци /, момента е най- подходящ, макар че подаръците под елхата започват да предизвикват противоречиви чувства. Някой мислят за това, как ще ги осигурят, други с какви средства ще си ги набавят, а трети с какво ще ги изненадат. Все пак, за всички е време да помечтаем за повече късмет и да повярваме, че щастието идва при тези които го търсят, защото търсенето на други отговори, само ни обезверява и ни докарва допълнително, депресия.

            Въртя се от няколко дена из блоговете и започвам да се притеснявам, че българинът, тази година е по- песимист от миналата! Очевидно е, че коледният дух го клати по-различен начин и се разпилява, а пред коледната депресия е пуснала пипалата си, стиска сърцето му и не дава да се отпусне за да забие ритмично. Един е получил предизвестие за съкращение, друг е отегчен от търченето по магазините, а трети мисли как да се справи с мизерната си пенсия, за да докарат настроението на масата си! Всъщност, трябва ни много малко за да се почувстваме добре! Достатъчно е приятелите и близките ни да са около нас, да си повярваме, да помечтаем, да се опитаме да бъдем благородни, за да можем да си простим грешките. Някак  трудно обаче, намираме правилното решение, защото сме късогледи и се оглеждаме само за това, което може да ни се случи, а не за това, което можем да променим!

Аз, имам една рецепта за пред коледна депресия... да помечтая! Намирам музика, която харесвам, затварям очи и...мечтая! Все още, мога! Все едно, пиша приказка...,като в детството си! То, май, всичките ми приятели са такива...чалнати! Даже, по едно време имах идея, да организирам вечер на мечтите. Там, всеки трябваше да разкаже нещо свое, лично и несбъднато. Не ми стигна кураж да го предложа, защото това е прекалено интимно.Също, като да бръкнеш в мозъка на някой и да му направиш дисекция, а след това да оголиш душата му.

Всъщност, какво ли пък става с мечтите ни?! Колкото и да се напъваме, стават все по- скучни. Реализма, започва да пречи. Не можем да мечтаем, за други професии, за друго обществено положение или пък да станем по- млади! Цветът в тях започна да изчезва и те, стават все по-сиви! Някак си контурите им се сливат и се заличават! Май, започват да изчезват! Въпреки това, има надежда...децата ни, за тях си заслужава да помечтаем!

Всички Ви, познавам отскоро, по-блогърски, без обвързване. Дето се вика ако се срещна с вас, по улицата едва ли ще ви позная. Обаче, опознах душите ви, и не може да ми се отпусне сърцето когато виждам, колко много нещастни, има между Вас! Уви, Коледа не е това, което може да бъде, ако Вие, не сте щастливи! Затова си пожелавам, да ви се изпълни сърцето със радост, да си простите, да простите на другите, да обичате, да ви обичат, да се съберете около трапезата със семейството си и да МЕЧТАЕТЕ! Защото, нямаме основание да не мислим, че живота е прекрасен и сме истински късметлии, защото сме имали невероятният шанс да се родим, за да го опознаем!

            ЩАСТЛИВ СЪМ, ЧЕ ПРЕЗ ТАЗИ ГОДИНА СЕ ЗАПОЗНАХ С ВАС! ВЕСЕЛА, КОЛЕДА, НА ВСИЧКИ!

Автор: Николай Григоров/Shljko/

Добави в Svejo

А-а-а бе...,празници през делници!

            Никога не си бях мислил досега, че ще ми се наложи да пиша за махмурлука. „Наложи” не е най-точната дума, ама цял ден ме кара на унес, че и мисълта ми не е много ясна. Затова  да ме извинят кръжочниците по правопис ако допусна някоя граматическа грешка, дето се вика мозъка ми е в стрес от снощи насам.

            Хубаво е, че си намираме постоянно поводи за празници! Тази дума може би ние, българите сме я измислели, защото имен ден само ние честваме. Уж, да почетем Светията си, пък ядем и пием като за последно, та почитаме основно себе си, дето се вика търсим си повода. Традицията е хубаво нещо и това е един от любимите ми празници, но както е писано и както е в живота, човек за всичко си плаща. Ако е само главоболие е чист късмет, ама този път го нямах, защото преборването с трапезата стана много бързо и за кратко. И с тайфата не се бяхме виждали отдавна, имаше много теми на разговор, а с разговора върви и алкохола. Че и вече не танцуваме, като едно време, ами се застояваме повече по масата, а то като си ударил лактите там какво друго да правиш, освен да се натъпчеш с всичко което може да влезе през устата.

Понеже пък е делник, а пък е и празник, и следва пак делник, бързо се подтисна празничният дух, че някъде по средата на кратката вечер пак заговорихме за работа. Ай да му се е....!Бе, българинът си е българин, уникален и неповторим. На празници говори за работа, на работа за празници и никога не е напълно удовлетворен. Това даже сме го превърнали в национален спорт. Най- трудно обаче е на сутринта, макар че и вечерта си е бива, ама тогава можеш да потиснеш страданието си и не го излагаш на показ. Обаче, когато трябва да се приготвиш за работа.....!

Мислех, че съм му хванал цаката, редуване на топъл и студен душ, ама......, днес не помогна, пък и „алказайцер” забравих да си взема! А бе, изложих се, като пръв новобранец. Ха сега да видим и какви управленски решения ще мога да вземам ....! Ей затова, трябва със закон да забранят празниците през делници, защото ходенето на другият ден на работа си е живо наказание и най- вече тогава си плащаш за безволието и лекомислието от вечерта!

            А иначе, много хубаво си изкарах, ама сега боли и сигурно два –три дена ще съм само на туршия, за да затегна корема.  И като гледам календара, през следващите четири години ще си посрещам именният ден все през делнични дни. Или ще трябва трайно да променя навиците си или ще трябва предварително да си взема болнични. Диагнозата от сега  могат  да ми я поставят, ТЕЖЪК МАХМУРЛУК!

Автор:Николай Григоров /Shljko/ 

Добави в Svejo