КОЛЕДАТА НА ДЯДО МАНЧО

     Тихо и бавно мракът пропълзя и обходи селото. Превзе пухкавите пъртини, обви във воала си издигналите се като преграда заснежени тополи покрай реката, плъзна се по почистените от снега улици и се спря на входовете на дворовете, отблъснат от светлините на огнищата и газените лампи, които се издигаха като стена пред него.

    Селото беше необичайно оживено. По дворовете все още шетаха хора. Навсякъде се носеше мирис на препечен хляб и вкусни гозби. Предколедното настроение беше завладяло народа. Мъжете вадеха изпод купчините дърва големи изсъхнали дънери и ги подготвяха, за да ги хвърлят в огнището. Жените застилаха везаните покривки и редяха по масите постните гозби, а дечурлигата вече бяха насядали и чакаха с нетърпение семейството да се събере, за да посегнат към вкусотиите.

    Всички бяха пременени. От двете черкви се носеха молитвени песни, а в края на селото, облечени с дебели ямурлуци и везани аби, нарамели гегите, коледарите препяваха и се подготвяха за своето представление.

    Хвърли дядо Манчо в огнището бъдника и погледна към трапезата, на която бяха поставени крайщник хляб и купа с боб. Взе газената лампа, повдигна фитила и светлината ѝ освети цялата стая. „Няма какво да пести газ – Бъдни вечер е днес“, помисли си той.

    Светлосенки започнаха да танцуват по напуканото стъкло на прозореца. Дядо Манчо се загледа и се приближи до него. Погледът му постепенно свикна с тъмното, проникна през стъклото и стигна до края на двора. Очите му се разшириха и престанаха да мигат. Някъде оттам, откъм тъмнината, му се стори, че позната фигура върви към него. Дали не е синът му?

    Не го беше виждал вече пет години. Запиля се в столицата. На голяма длъжност го назначиха – гордост беше за цялото село. От бедно овчарче, благодарение на способностите му и скромната помощ на семейството, се беше изучил. Захвана се с политика и успя да напредне бързо. Четеше за него от време на време по вестниците. Оттам беше научил и че се е оженил, и че е станал дядо на две внучета. Последно получи вест от него преди три години. Писмо от четири изречения.

    Премести дядо Манчо поглед към дървена кутия, която стоеше на рафта до огнището. Накуцвайки, стигна до нея, бръкна и извади измачкан плик. Сложи си очилата, отвори го, разгъна пожълтелия лист и зачете на глас:

    – Мили мамо и тате, добре съм! Станахте дядо и баба! Честит ви внук – Никола! Трудно ми е да се измъкна от службата. Когато насмогна, ще ви посетим със семейството ми.

    – Коледа е хубав повод да ме посетиш, сине – помисли си дядо Манчо. – Суетата те яде отвътре! Корените си отряза, миналото си затри, сякаш така ще забравят хората откъде си. Лъжа и измама е това – лъжеш само себе си.

    Преглътна дядо Манчо и застина. Дали пък наистина не беше видял неговата фигура да излиза от мрака? Забравяйки за подаграта, с широки крачки стигна до прозореца. Загледа се отново с надежда, но постепенно пламъкът в погледа му угасна. Очите му се свиха и една огромна бисерна сълза се отрони, търкулна се по лицето му и се изпари върху газеника.

    Краката на дядо Манчо се разлюляха. Постави лампата върху перваза на прозореца и приседна на миндера. Фитилът на лампата се смъкна надолу и светлината угасна. Мракът нахлу в стаята. Само огънят откъм огнището присвяткваше и продължаваше да се бори с него. С треперещи ръце дядо Манчо запали клечка кибрит.

Някаква сянка се промъкна покрай огнището. Стори му се, че е духът на жена му. Почувства се добре и изгаси клечката. Страхуваше се да не я прогони със светлината.

    – Яно... Яно, ти ли си?! Къде си, мила? Защо ме остави?! Искаш ли да седнеш до мене на масата?

    Дядо Манчо стана. С треперещи ръце сипа в стара глинена купа боб, отчупи един комат хляб и ги сложи на малката масичка. Седна и дръпна трикракото столче, сякаш да покани духа на жена си. Изправи прегърбената си фигура, отчупи парче хляб и го сложи в устата си.

    – Как си, мила? Как поменуваш? Бъдни вечер е днес! Помниш ли лани? Беше направила постни сърми. Как светеше цялата къща тогава. Масата беше отрупана с гозби. Пък и нищо, че Стоянчо пак не намери време за нас – сила извираше от тебе и желание за живот имаше.

    За пръв път от много време дядо Манчо се усмихна. След това устните му увехнаха, лицето му се сви и дълбоките гънки по него изпъкнаха.

    – Объркахме нещо със Стоянчо. Изучихме го, обгрижвахме го, но не можахме да го опазим от суетата.

    Гребна с лъжицата. Старият човек се загледа в нея и, без да опита съдържанието ѝ, го изля обратно в купата.

    – Желязно момиче излезе ти! Цял живот опора ми беше. Когато си замина, мила, все едно ми отрязаха двете ръце.

    Дядо Манчо се надигна и дръпна дънера, който се беше разпалил в огнището, сякаш се уплаши, че светлината му ще прогони духа на жена му. От удара обаче той още повече припламна и освети стаята. Дядо Манчо погледна към празния стол. Тялото му отново се сви и прегърби. Бутна настрани купата с боб и отиде отново до прозореца. Взе кибрита, запали кандилото пред иконата на Света Богородица, прекръсти се, погледна към нея и примирено продума:

    – Господи, колко мъка има на този свят... Господи!

    След това свали абата, търкулна се в леглото, зави се през глава и тихо захлипа.

    Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo