Кольо Чакъра

Картина на Чудомир

                     По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.

    От три десетилетия Кольо Чакъра разкарваше униформата в наше село. От старите друг стражар не помнеха да е имало, а пък ние, младите, толкова му бяхме свикнали, галиба беше се родил с нея. Никога не я сваляше, даже и на празници и в почивни дни, сякаш не спираше да изпълнява задълженията си, а пък го правеше и с чалъм – да почувства народът колко е тежко и отговорно да се носи бремето на полицейската служба.

По природа беше кротък човек, нищо че прякорът му звучеше солидно, като на хайдутин. Не беше много висок, но всяваше респект с вида си и най-вече с мустаците, за които Лекият твърдеше, че са му били пораснали още като дете и бръснач не ги беше опитвал. Стърчаха винаги страшнишки и не се огъваха ни от дъжд, ни от сняг, а когато говореше, потреперваха като струни на гъдулка, респектираха опонента и смъкваха куража му, а децата дори се разплакваха.

    Униформата му беше винаги спретната и по него, сякаш му беше правена по калъп. Ботушите му лъщяха по всяко време на годината, което будеше недоумение у селското общество, защото не се знаеше как Чакъра преодоляваше локвите на пролет, без да се окаля. Това негово умение често се подлагаше на обсъждане в кръчмите и имаше вече няколко твърдения, които не бяха доказани, но докараха до разделение и кавги кръчмарската общност. Така например Пантата разказваше, че го е виждал как прехвърля камъни един връз друг, за да стъпва по тях. Тончо Пуяка пък твърдеше, че го е гледал как върви по оградите като гущер, а пък Теньо Кюсето се кълнеше, че прескачал локвите като кон, нищо че бил късак, с времето развил техника и можел да прескочи осемметров ров без затруднение и падал винаги на крака – като котарак.

    Оръжието му беше винаги лъснато и по инструкция готово за употреба, макар че никой не помнеше да е пукал с него. Походката му беше тежка, солидна и имаше навика да държи ръцете отзад по време на движение – като банкер. Като млад бил слаб, напоследък обаче коремът му беше започнал да излиза над колана и се движеше в такт нагоре-надолу толкова равномерно, че можеше да ти се завие свят, ако го гледаш продължително. Това сякаш, обаче, му придаваше по-голяма солидност и не се отразяваше на авторитета му, даже го укрепваше.

    Учен човек беше Кольо Чакъра. Завърши четвърти клас и вместо да гони говедата по баира като акраните си, баща му Наньо Чакъра го изпрати в Казанлък да доучва. Когато всички го бяха отписали, защото оттам в село никой се не връщал, лъснал Кольо с униформа и назначение, пък и жена гражданка си докара, защото изтънчен бил станал някак, та селската простотия не му допадала и странеше от нея. Той и затова в кръчмите не влизаше и общуваше само с местния елит в лицето на поп Кръстьо, даскал Илия и общинската управа в лицето на избрания кмет.

    Инак, жаловит беше. Влизаше в душите на хората и гледаше да не ги затрива. Поради тази причина през последните тридесет години никой от село не беше изправян пред съд, а пък понеже подхождаше и с педагогика, успяваше да угоди и на виновни, и на пострадали, без да оставя лоши чувства в тях, защото, макар и жаловит, беше строг и справедлив и правилно намираше баланса. Поради това всички го слушаха, уважаваха и признаваха решенията му като присъда. Хем спестяваше на хората пари за съдилища, хем превъзпитаваше хайваните да не помислят за простотии повече. Пък и подходът му беше творчески. Наказание с наказание не си мязаше, всеки път решенията му бяха нови и оригинални. Понякога, особено през зимата, когато нямаше какво да се прави, местните зевзеци чакаха с нетърпение някой да се „подхлъзне“, че да видят Чакъра как ще го нареди.

    Така например Спас – синът на Гина Кудрината, който беше буйна глава, помля лошо сина на Димо Черния – Ради, който беше по-малък. Свалил му потурите, закачил ги на един кол и ги размахвал като байрак – ей така, за да се докаже пред момите. Повалило се на легло детето за седмица, а пък след като се излекувало, отказало да ходи от срам на даскало. Привикал Чакъра Спас с майка му и им предложил да избират – или на съд, или цял месец всеки ден по обяд Спас трябвало да отива до реката и да пере долните гащи на Ради. След това лепнаха на Спас прякора „Потура“, че му остана така, като фамилия, а пък Ради надигнал чело и изправил снага, придобил самочувствие и тръгнал пак на училище.

    Един път пък Амзата, местният циганин, през зимата огладнял, увъртял се в колибата и като не закачил нищо в шкафа, решил да посегне на козата на Дечо Пора. Разгадал го обаче Дечо, дочакал го в кошарата, овършал го с една гьостерица и повикал Чакъра. След това един месец Амзата живял при козата в кошарата, без да има право да я напуска, а за да си плати храната, още два месеца работил ангария. Така хем Дечо останал доволен, хем Амзата преживял зимата.

    Друг път пък Чакъра хванал селския козар Теньо да коли в гората едно яре, за да се облажи по обяд. Наврял одраното яре в мешката му и я закачил на врата му. Накарал го цяла седмица да ходи с нея, докато не се умирисал и не събрал всички чобански кучета на селото. Оттогава нито една коза не изчезна от стадото, сякаш всички вълци се преселили в друга околия. А пък за Теньо казват, че се отвратил от ярешкото и до края на живота си не кусал от него.

    Тончо Пуякът пък посегнал на рачела на Нела Вдовицата. Имала три деца, горката, и гладувала през зимата. Последните месеци само на него карала. Вярно, майсторка била и го правила един път. Изкушил се Пуякът и… Оплакала се Вдовицата на Чакъра, приклещил го той, отпрал му кожата от бой и го накарал да изяде цялата каца с рачел. Цял месец се давил Пуякът, отънели му червата и се разстроили, цяла зима не могъл да си стегне корема и почти не излизал от дома си, а за да се отплати за рачела, Чакъра го накарал да заколи един шопар и да го даде на вдовицата. Така покрай това наказание двамата се сближили и след година станали семейство.

    И един от кметовете не пожалил. Усетил го, че заделил от общински пари, за да си купи файтон. Накарал го Чакъра да върне парите, а за наказание цял месец кметът трябвало да впряга магарето си във файтона и с него да ходи на работа. След това с политическата му кариера се свършило, а съселяните му го прекръстели от Гошо Бабаита на Гошо Файтона. Така си и останала фамилията му.

    Такъв беше Кольо Чакъра – строг и справедлив. Разбираше душата на човека и влизаше в положение. Когато се пенсионира, нов ред настъпи в село. Уж беше по закон, но на никого му не харесваше…

Автор: Николай Григоров / Shljko /

Добави в Svejo