Морският бриз погали бузите на Никола Георгиев. Той седеше на пейка край крайбрежната алея и поглеждаше към часовника си през няколко минути.
— Трябваше вече да спре — промърмори. — Днес май ще е пазарен ден.
Стана, отмести се изпод короната на стария дъб и огледа небето. Бяла пелена беше покрила хоризонта. Слънцето се опитваше да пробие откъм изток, но пелената се сгъстяваше и постепенно заличаваше очертанията му.
— Да… Времето не става за плаж. Туристите ще се юрнат по магазините. Към единайсет по тесните ни улици няма да може да се размине човек.
Върна се на пейката и посегна към цигарата, която беше оставил върху седалката. Стар навик — никога не пушеше, докато вървеше. На хоризонта вече се белееха гребените на вълните. Местните им казваха „зайчета“.
— Три-четири бала вълни ще се вдигнат. Няма да има дневен бриз. Следобед може и да повали.
Усмихна се. Денят беше мрачен, но той все още умееше да се радва на облачното небе, на бурното море и на шумните улици, пълни с туристи. Преди шест месеца посрещаше утрините по същия начин с по-големия си брат Георги. Двамата бяха наследили занаята от баща си и цял живот бяха работили рамо до рамо в часовникарското си ателие.
Смъртта на Георги беше прекъснала не само живота на брат му. Беше прекъснала и неговия. Празното работно място, тишината в ателието, стенни часовници — всичко му напомняше за човека, с когото беше делил почти целия си живот. Шест месеца мъката не отслабваше. Ръцете му трепереха, мисълта му се губеше, а накрая беше заключил работилницата и не беше намерил сили да се върне.
— Половината ми живот погребаха с тебе, братко — прошепна той.
Една сълза се плъзна по бузата му. Никола я избърса бързо, сякаш някой можеше да го види, и се опита да смени мислите си.
— Ще изведа внуците на разходка. Първо сладолед, разбира се. После… после ще му мисля.- отново на глас прошепна той.
Тръгна към дома си през Морската градина. Отдясно се простираше скалистият бряг на Черно море, а отляво се редяха старите къщи на квартала — някои от тях помнеха седемнайсети и осемнайсети век, други бяха грижливо реставрирани, а между тях се промъкваха и нови постройки.
В дъното на една тясна улица се виждаше ателието му. Три поколения от рода му бяха работили там. Той щеше да бъде последният.
„В какво ли ще се превърне след мен?“ — запита се.
Не беше влизал от месеци. Знаеше, че стенните часовници са спрели. Георги всяка сутрин ги навиваше и те не бяха замлъквали петдесет години.
Никола забави крачка. После сви по павираната уличка и след няколко минути застана пред вратата. Остана така известно време, с ключа в ръка. Най-сетне отключи и прекрачи прага.
Всичко беше подредено. На работното място на Георги инструментите лежаха така, сякаш брат му всеки миг щеше да се върне и да започне да работи с тях.
— Перфектно, батко. Такъв си беше. Никога не успях да стигна твоето ниво.
Свали сакото си, запретна ръкави и започна да почиства собственото си бюро. Не беше решил да работи. Просто трябваше да направи нещо с ръцете си.
Шумът от отварящата се врата го накара да вдигне глава. На прага стоеше млада жена с дълга руса коса и светлосини очи. Бялата памучна рокля и спортните обувки ѝ придаваха непринуден вид.
— Здравейте — каза Никола.
— Здравейте. От една седмица проверявам дали ателието е отворено.
— Жалко. Но може ли все пак да попитам нещо?
В този миг вратата се отвори отново. На прага се появи момиченце на пет-шест години — чернокосо, чернооко, с плюшено бяло зайче в ръка.
— Чичо, може ли да ми оправиш часовника?
Младата жена отстъпи встрани.
— Заповядайте, седнете — посочи Никола един стол. После се обърна към детето: — Кажи, млада госпожице, какво му е на часовника?
Момиченцето пристъпи към него и му подаде пластмасово часовниче, което повече приличаше на играчка.
Никола го огледа. Най-вероятно батерията беше изтощена. Смяната ѝ щеше да струва повече от самия часовник.
— Къде са майка ти и баща ти? Защо си дошла сама?
— Мама и тати не живеят заедно. Мама каза, че часовникът е играчка от „Снакс“ и ще ми купи по-хубав.
— А ти искаш точно този да оправя?
Момиченцето кимна. Долната ѝ устна затрепери.
— Тати ми го подари, преди да тръгнем към морето.
Никола остави часовника на плота и я погали по главата.
— Добре. Нека да видим какво можем да направим.
Извади инструментите, сложи часовникарската лупа на лявото си око и отвори малкия корпус. Работеше бързо и сигурно. Смени батерията, свери часовника и го подаде на момиченцето.
— Я подай ръчичка. Да ти го сложа.
То протегна китката си, а Никола внимателно закопча каишката. Момиченцето дълго гледа часовника, сякаш проверяваше дали наистина е същият. После вдигна очи към него и му подаде плюшеното зайче.
— Това защо? Не ти ли е любимата играчка?
Никола се изправи. Погледна тъжните ѝ очи и усети как нещо го стегна за гърлото. Усмихна се, доколкото успя.
— Млада госпожице, нищо не ми дължиш. Само сверих часовника.
— И кажи на мама, че дядо часовникар е казал, че греши. Това е един от най-хубавите и скъпи часовници, които е виждал през живота си.
Лицето на детето светна. То започна да подскача, прегърна зайчето си и погледна още веднъж часовника. После обви с ръце крака на Никола и изхвърча навън, забравяйки да затвори вратата.
Младата жена стана и я затвори след нея. Когато се обърна, очите ѝ бяха зачервени.
— Кафе? — предложи Никола.
— И на мен ми подейства така.
Жената сведе поглед към плота.
— Понякога забравяме колко много може да значи един съвсем обикновен предмет — каза Никола. — За някого е просто пластмасов часовник. За това дете е връзката с баща му.
Погледна към празното място на брат си.
— Не излъгах момиченцето. За мен този часовник беше един от най-скъпите.
Жената помълча, после отвори чантата си и извади сребърен дамски часовник, инкрустиран с рубини и го постави на работния плот.
Никола застина. Взе го внимателно и започна да го оглежда. За миг ръцете му спряха да треперят.
— Прекрасна изработка. И работи.
Сложи лупата и разгледа гърба, закопчалката, фините драскотини по среброто.
— Баба ми имаше такъв — каза тихо. — Беше го наследила от майка си. Швейцарски, закупен е във Виена през 1929 година.
Свали лупата и погледна жената.
— Това е часовникът на баба ми.
— Вие… чичо Георги ли сте?
— Не. Аз съм Никола, брат му. Георги почина преди шест месеца.
— А майка ви Светла ли се казваше? — попита той.
— Да. И тя почина преди шест месеца. Преди да си отиде, ми разказа историята на този часовник. Исках да се запозная с човека, който е оставил толкова дълбока следа в живота ѝ.
Никола ѝ посочи стола. После още веднъж погледна часовника, сякаш се надяваше, че той ще му обясни онова, което толкова години не беше разбирал.
— Семейството ни го търси от тридесет години — каза той. — Странното е, че баба никога не спомена, че е изчезнал. С Георги бяха много близки. Явно двамата са имали тайна, за която никой от нас не е знаел.
Той стана, запали малкия котлон и сложи джезвето с вода. Извади кафето от шкафа и го остави до печката.
— Майка ви и брат ми се запознаха тук, в това ателие. Тя беше дошла на почивка с родителите си. Бяха заедно само десет дни, но тези десет дни преобърнаха живота му. Тогава никой не му повярва, че е срещнал голямата си любов. Минаха години, преди да разбера колко дълбоко го е променила тази любовна история. Той така и не създаде семейство. Опита се да започне отначало, но все се връщаше към спомена за майка ви. Пишеше ѝ писма. Те се връщаха. След време се примири и се отдаде на работата.
Водата кипна. Никола сипа кафе в джезвето и изчака пяната да се надигне. Мирисът му изпълни ателието.
— Ще ми разрешите ли да запаля цигара?
Той извади цигара, запали я и дръпна дълбоко. Марина го наблюдаваше внимателно.
— Приличате на нея — каза той.
— Малко. Повече съм взела от баща си.
Усмивката ѝ се върна, но не задържа дълго.
— Разкажете ми за майка си — помоли Никола.
Марина остави чантата си върху бюрото и се облегна назад.
— Може ли да опитам от кафето ви? Изведнъж ми се прииска.
Той наля останалото кафе в малка чаша и ѝ я подаде. Марина отпи, после върза косата си с ластик.
— Денят е горещ, въпреки лошото време — каза тя и се усмихна бегло. След малко продължи: — Не знам всичко. Научих тази история преди около шест месеца, когато се прощавах с мама. Тогава ми даде часовника. Цял живот го носеше на ръката си. Каза ми, че при последната си почивка в България се запознала с Георги. Часовникът бил подарък от него. После с родителите си — те били балетмайстори, а тя балерина— заминала да работи в Германската демократична република. Там срещнала баща ми, който е германец.
Тя замълча и завъртя чашата между дланите си.
— Мисля, че мама ми е спестила част от истината, за да ме предпази. Но сега разбирам, че чичо Георги е бил много важен за нея. Може би никога не го е забравила.
Никола вдигна чашата към устните си, но не отпи. В гърлото му отново заседна буца. Запали втора цигара и дълго гледа към дима.
— Понякога една любов не свършва, дори когато животът продължи — каза накрая той. — Може би точно това е най-трудното: да продължиш, без да престанеш да помниш.
Очите на Марина се напълниха със сълзи.
— Няма за какво, мила. Поплачи си.
Той не добави нищо повече. Остави я да плаче, без да бърза да я утешава с думи.
След малко Никола стана и се приближи до работното място на брат си. Отвори чекмеджето и извади една стара картонена кутия. Държа я известно време в ръцете си, преди да я постави пред Марина.
— Вземете часовника. Той принадлежи на вашето семейство. Но вземете и това. Кутията също е за майка ви.
Марина го погледна учудено.
— Писмата, които брат ми е писал на майка ви. Връщали са се обратно. През последните години пишеше по едно всяка година — точно на датата, на която се бяха запознали. Всички са запечатани. Не съм прочел нито едно.
Той побутна кутията към нея.
— Мисля, че е редно вие да решите какво да правите с тях.
Марина докосна капака с върховете на пръстите си. По лицето ѝ се изписа нещо между удивление и страх.
— Наистина ли? Толкова години…
Не довърши. Прибра часовника и кутията в чантата си, избърса лицето си с кърпичка и бавно се отправи към вратата. На прага спря и се обърна.
— Чичо Никола, имате прекрасна професия. Върнете се към нея. Не се отказвайте.
Той се усмихна уморено и погали наболата си брада.
— Ръцете ми вече не са сигурни. Треперят. За часовникаря това е знак, че е време да спре.
— Не говоря само за ръцете ви — отвърна Марина. — Вие разбирате времето. И разбирате хората. Колко часовника поправихте днес?
Никола се замисли, сякаш въпросът го беше изненадал.
— А на колко души помогнахте?
Той не отговори веднага. После погледна към работното място на брат си.
— Може би най-много на себе си.
Марина кимна, отвори вратата и излезе. Стъпките ѝ постепенно се изгубиха в шума на улицата.
Никола остана неподвижен. Кафето беше изстинало. На плота още личеше кръглата следа от чашата на Марина, а до нея сякаш все още лежеше малкият пластмасов часовник на детето.
Погледна празния стол на Георги. За първи път от шест месеца празнотата не му се стори толкова непреодолима. Тя си беше там — нямаше как да изчезне. Но вече не беше единственото нещо, което изпълваше ателието.
Никола стана, отиде до вратата и обърна табелата "ОТВОРЕНО".
— Разходката с внуците остава за след работа — каза си той с усмивка.
После облече работната престилка, застана пред стенните часовници и започна един по един да ги навива.
Първо се чу тихо щракване. После още едно.
След миг ателието се изпълни с равномерно тиктакане — сякаш времето, което беше спряло тук, отново се върна.
АВТОР: Николай Григоров /Shljko/
