КОЛЕДАТА НА ДЯДО МАНЧО

 

Тихо и бавно Мрака, пропълзя и обходи селото. Превзе пухкавите пъртини, обви във воала си издигналите се, като преграда заснежени тополи покрай реката, плъзна се покрай почистените от сняг улици и се спря на входа на дворовете отблъснат от светлините на огнищата и газените лампи, които се издигнаха като стена пред него..

Селото беше необичайно оживено. По дворовете все още шетаха хора. Навсякъде се носеше мирис на препечен хляб и вкусни гозби. Предколедно настроение беше завладяло народа. Мъжете вадиха изпод купчините дърва големи изсъхнали дънери и ги подготвяха за да ги хвърлят в огнището, жените застилаха везаните покривки и редяха по масите постните гозби, а дечурлигата бяха насядали вече и чакаха с нетърпение семейството да се събере, за да посегнат към вкусотиите. Всички бяха пременени. От двете черкви се носеха молитвени песни, а в края на селото облечени с дебели ямурлуци и везани аби, нарамели гегите, Коледари, препяваха и се подготвяха за своето представление.

          Хвърли дядо Манчо в огнището Бъдника и погледна към трапезата на която беше поставен крайщник хляб и купа с боб. Взе газената лампа, повдигна фитила и светлината му освети цялата стая. Няма какво да пести газ- Бъдни Вечер е днес, помисли си той. Светлосенки започнаха да танцуват по напуканото стъкло на прозореца. Дядо Манчо се загледа и се приближи до него. Погледът му постепенно свикна с тъмното, проникна през стъклото и стигна до края на двора. Очите му се разшириха и престанаха да мигат. Някъде от там, откъм тъмнината му се стори, че позната фигура върви към него. Дали не е синът му. Не го беше виждал вече пет години. Запиля се в столицата. На голяма длъжност го назначиха, гордост беше за цялото село. От бедно овчарче, благодарение на способностите му и скромната помощ на семейството се беше изучил. Захвана се с политика и успя да напредне бързо. Четеше за него от време на време по вестниците. От там беше научил и че се е оженил, и че е станал дядо на две внучета. Последно получи вест от него преди три години. Писмо от четири изречения.

         Премести дядо Манчо погледа към дървена кутия, която стоеше на рафта до огнището. Накуцвайки стигна до нея, бръкна и извади стар измачкан плик, сложи си очилата и го отвори, разгъна пожълтелия лист и зачете на глас.

           -Мили, Мамо и Тате, добре съм! Станахте дядо и баба! Честит ви внук, Никола! Трудно ми е да се измъкна от службата, когато насмогна ще ви посетим със семейството ми.

          Коледа е хубав повод да ме посетиш сине-помисли си дядо Манчо! Суетата те яде отвътре! Корените си отряза, миналото си затри, сякаш така ще забравят хората от къде си. Лъжа и измама е това, лъжеш само себе си.

Преглътна дядо Манчо и застина. Дали пък наистина не е видял  неговата фигура да излиза от мрака. Забравяйки за подаграта с широки крачки стигна до прозореца, загледа се отново с надежда, но постепенно пламъка в погледът му угасна, очите му се свиха и една огромна бисерна сълза се отрони, търкулна се по лицето му и се изпари върху газеника. Разлюляха се краката на дядо Манчо, постави лампата върху перваза на прозореца и приседна на миндера. Фитила на лампата се смъкна надолу и светлината угасна. Мрака нахлу в стаята. Само огъня откъм огнището присвяткаше и продължаваше да се бори с него. С треперещи ръце Дядо Манчо запали клечка кибрит. Някаква сянка се промъкна покрай огнището. Стори му се, че е духът на жена му. Почувства се добре и изгаси клечката. Страхуваше се да не я прогони със светлината.

-Яно..Яно, ти ли си?! Къде си мила, защо ме остави?! Искаш ли да седнеш до мене на масата?!

Дядо Манчо стана, с треперещи ръце сипа в стара глинена купа боб, отчупи един комат хляб и ги сложи на малката масичка. Седна и дръпна трикракото столче сякаш да покани духът на жена си. Изправи прегърбената си фигура, отчупи парче хляб и го сложи в устата си.

-Как си Мила, как поменуваш?! Бъдник е днес! Помниш ли лани, беше направила постни сърми. Как светеше цялата къща тогава. Масата беше отрупана с госби. Пък и нищо, че Стоянчо пак не намери време за нас, сила извираше от тебе и желание за живот имах.

За пръв път от много време дядо Манчо се усмихна. След това устните  му увехнаха, лицето му се сви и дълбоките гънки по него изпъкнаха.

-Объркахме нещо със Стоянчо. Изучихме го, обгрижвахме го, но неможахме да го опазим от суетата.

Гребна с лъжицата стария човек загледа се в нея и без да опита съдържанието го изля отново в купата.

-Желязно момиче излезе ти! Цял живот опора ми беше. Когато си замина Мила,  все едно ми отрязаха двете ръце.

Дядо Манчо се надигна и дръпна дънера, който се беше разпалил от огнището, сякаш се уплаши, че светлината му ще прогони духът на жена му. От удара обаче той още повече припламна и освети стаята. Дядо Манчо погледна към празния стол, тялото отново му се сви и прегърби. Бутна настрани купата с боб и отиде отново до прозореца, взе кибрита запали кандилото пред иконата на Света Мария, прекръсти се, погледна към нея и примерено продума.

-Господи, колко мъка има на този свят… Господи!

        След това си свали абата, търкулна се в леглото, зави се през глава и тихо захлипа.

Добави в Svejo

Изповедта на Баба Мина

Картина на Чудомир

Надигна се Слънцето от изток. Трудно отвори един облак и провря взор през него. Огледа голямото дърво, отрупано с ябълков цвят, помоли Южняка да поиграе с цветовете му, усмихна се на щъркела, който го посрещна с потракване на клюна си, огледа се в Тунджа и закачливо я погали, обходи набързо обагрените със светлозелен цвят ниви около селото и спря погледът си върху едно глухарче, което се беше търкулнало.  

Превъртайки се за пореден път то усети, че е наблюдавано- разду се още повече за да стане по –пухкаво, изкачи се бързо нагоре по високото и сякаш уморено на върха се отпусна и разреши на вятъра да го понесе. Прелетя през Тунджа, кацна уморено на другия бряг и отново изду бузи, за да се претърколи през центъра на селото. Мина покрай кръчмата на на Тасо Деляка, после без да се спре се претърколи край кафеджийницата на Гина Кудрина, завъртя се край Кметството, откъсна две пухчета от себе си и ги запрати към двора на Яна, сякаш за да я приласкае, шеметно премина през кривият мост, прехвърли оградата на Бай Петко и се спря в обувката на Станковата Мина, погледна я в очите и притихна. Очите на старата жена бяха посивели.  Сви се сърчицето на малкото глухарче, прилепна към земята, прибра пухчетата и отказа да продължи, въпреки че Южняка го подканваше игриво. Наведе се Мина  към него, приласка го  и го пое с малката си сбръчкана ръка. Погали го нежно, премести го на коляното си и започна да му говори:

                -Еее, Мило, откъде си ми дошло?! Да не би да идваш от нивата на Петко. Младостта ми мина там, Мило. Познавам всеки камък. Знам и дърветата, помня дори птичките. Всяка пролет, Белият щъркел свиваше гнездо на изсъхналия орех. Събуждаше лятото с щракането на клюнът си. С Петко го чакахме все едно бележеше началото на Новата година. Детството ми мина там, Мило. Бягахме покрай жътварите, криехме се по горите, търсехме четирилистни детелини и мечтаехме… за бъдещето. Красиви мигове изпълнени с много мечти, обелени колена и първи погледи изпълнени с очакване за искрено приятелство. 

            После дойде младостта. Телата ни се промениха, погледите ни станаха други. Петко, стана красив млад мъж- много сериозен и мъдър за възрастта си. От малък остана сирак, сам трябваше да се оправя. Развъртя нивите на баща си, но му стигаше колкото да поменува и да поддържа двете си по-малки сестри. Достоен беше, а погледът му горд и непоколебим- караше всеки да го уважава. И никого за нищо не молеше, само за мене се престраши- събра кураж и… Не се получи, баща ми реши вместо мене. Такъв е тук животът, Мило- жена да си, нямаш своя воля. Очите си изплаках, години болна ходих- никой те на сърце не качва. Соят е важен- любовта е нищо. Парите и имотите владеят душите ни Мило, сякаш в гроба си ще ги носим. Щастието оттам, ще кажат, че идва. Животът ти с тревоги товарят още преди да си го започнала- сякаш разумът е напуснал хората и него натискат, и на него казват кое е добро и кое не- лудост някаква.

         Спрях да ходя на нивите където мина детството ми, сякаш някой покри спомените ми с черна пелена. Мрак настъпи Мило- непрогледен. Душата ми изтъня, светът ми стана нерадостен и тъжен. Очите ми пресъхнаха. И до днес сълза не мога да изкарам, Мило, сякаш очи на мъртвец нося. Гледат в тъмното, светлото ги заслепява, отвикнаха да реагират на добротата и на усмивката. Гледат само вътре в мене и ме укоряват, че съвест нямам, че кураж и  сили не намерих да избягам при него. Сграбчи мъката сърцето ми, Мило, стегна го, не можах на живота да се нарадвам. Нищо не помогна. Омъжиха ме за най-богатия мъж от съседното селото- добър човек, но и него нещастен направих. Успях само с една рожба да го надаря. Утробата ми рано изсъхна, сякаш се противеше на тази несправедливост, защото животът ми за друг беше отреден. Трудно е да се обясни, Мило, дните  ми в милосърдие минаха, дарявайки ги на човек, когото уважавам, но не обичам, правейки  компромиси със себе си и с чувствата си, мислейки, че това е правилно, а какво стана с душата ми- изпразни се, Мило, нищо не остана, само празнота и очите на Петър. Знаеш ли, какво е да живееш толкова дълго без щастие, Мило?! Знаеш ли е какво е сърцето ти да е спряло вече петдесет години, и когато погледне навътре в тебе да вижда само очите на любимият?! Знаеш ли, какво е всяка вечер да лягаш в одаята на някого, когото не обичаш?! Това е смърт, Мило!  Мъртва съм  от  50 години вече!

От време на време виждах Петко, срамежливо свеждах очи покрай него. Отбягвах погледа му- мислех, че е изпълнен с укор. Не знаех как поменува, нямаше кой да ми каже, какво става с него. Чух само, че е успял- развъртял се, намножил нивите, започнал с търговия да се занимава. Успял да омъжи двете си сестри. Продължавал обаче да живее все така скромно и сам. Сега съм отново в къщата му, Мило, след 50 години. Дворът е същият, сякаш отново ще изскочи от обора и ще ме подгони, като в детството ми. Пред вратата на къщата му са се събрали нашенци, всички са в траур. Знам къде отивам и не мога да събера кураж, Мило, не смея да вляза и да го погледна, страх ме е да не отвори за последен път очи и да ме погледне с укор. Да ме обвини за неговият и моя съсипан живот. Или пък да ме подкани да го последвам.  Предадох го в живота... изкушавам се да му остана вярна в смъртта, Мило!

Разпукаха се сивите очи на Мина, отвътре проблесна син цвят, сякаш заради мисълта, която я споходи- мъката вдигна воала си. Една огромна, бисерна сълза се отрони и докосна пухкавото глухарче. То я пое, разтвори се и се посипа върху вехтото и лице сякаш искаше да я погали. После семената му се пръснаха и отлетяха заедно с вятъра, но едно от тях се възпротиви, остана, насили се и проби коравата пръст насипала се във фугата на каменяка, разтеглил се като пътека към входа на Петковата къща. Проследи семенцето с поглед баба Мина, преглътна втората сълза, надигна се трудно от пейката върху която седеше и запристъпи бавно, но уверено към одаята на Петко. За пръв път от 50 години Тя, потърси с поглед Белия щъркел, въпреки че знаеше, че е невъзможно да го види, и след като се убеди, че Новата година е започнала без него, плахо влезе в къщата, за да се прости с любимия!

Автор: Николай Григоров- /Shljko/

Добави в Svejo

ЛЕГЕНДА ЗА ЛЮБОВТА

Картина нарисувана от Чудомир.

          Отприщи се Северняка, разбуха белите преспи, затрупа горските пътеки и затвори народа по къщите. Сгушила се под бялата престилка на зимата Тунджа спеше, а нежното ромолене на водата покрай вировете се извиваше като въздишка, която от време на време се прекъсваше от воя на вятъра, който се закачаше с нея като разглезен хлапак. Отърсиха снежните гриви  боровете и разголиха зелените си пазви сякаш за да се подиграят на зимата, а покрай тях коравите буки огъвайки тежко големите си клони се накланяха нарочно към  земята, за да легнат и  се завият с меката  ѝ завивка.

Потъна небето в скръб, покри се с черна забрадка сякаш жалеше за лятото.  От време на време от мъка проплакваше и проронваше големи бисерни сълзи, които Северняка  поемаше и превръщаше в ледени кристали, които замислено в танц лъкатушеха  към земята чудейки се- къде точно да кацнат. Потъмня  хоризонта и затвори взора на хората. Сгушиха се фамилиите на топло около баджите, които бълваха дебели къдели от дим през засипаните със сняг покриви на къщите. Опустяха улиците. Само от тук от там по дворовете  се мяркаше по някой загънат с  кожух стопанин, който обхождаше и нареждаше храна на стоката.

                Пристъпи Яна през прага на врата и отърси наметнатия върху нея стар ямурлук. Беше прояден от молците, но тя редовно го преглеждаше и подшиваше. Това беше останало от съпругът ѝ Минчо- стар прогнил ямурлук, пропит с неговата пот. Прогнил, като мъката ѝ.  Не можа да го прежали милата. Живяха заедно само две години, колкото да наченат зестрата и да дадат живот на едно дете. После… войната… при Одрин! Новината я намери неподготвена, разби сърцето ѝ, затвори взора ѝ, животът ѝ се преобърна и тя спря да говори. Постепенно се отдели от съселяните си и заживя сама насред центъра на селото. Само синът и беше утеха. Петър, беше  красив, буен и  горд като баща си. Пазеше достойнството на фамилията си, като съкровище. Затова още като стана на 15 години, никой не смееше да подвиква на майка му "Нямата Яна". Беше счупил вече доста корави глави и не се страхуваше от никой.  Научи се да чете още на пет години и когато тръгна на училище прескочи направо два класа. Изчете всички книги, които можеха да се намерят в даскалото и понеже му беше скучно започна сам да пише. Пишеше непрекъснато: на нивата, покрай обора, вечер на газеника. Пишеше и не споделяше- това беше научил от майка си… да е сам.

                Забеляза го даскал Стоьо, събра селския елит, отпуснаха му стипендия и го изпратиха в Казанлък за да учи в Мъжката гимназия. Разсипа се още повече Яна, омаля от болка, но потисна мъката си с усмивка, събра му багажа и го изпрати по живо, по здраво. Само дето вечерите ѝ станаха непоносими, а дните безкрайни. Намираше утеха само  в стария прогнил ямурлук с който се загъваше и под който плачеше и в тетрадката на Петър, която беше препрочела хиляди пъти.

                Пристъпи Яна към огнището и подхвърли една цепеница. После отиде до прозореца където стоеше обикновено  за да се опита да прогледне в мрака. Лицето ѝ се беше изострило, кожата ѝ -пребледняла. Бъдни вечер е- къде е Петър? Каруцарят се върна сам от Казанлък. Петър не беше дошъл на уреченото място, а тя  познаваше буйният му нрав- знаеше, че снега и Северняка няма да го спрат за да пристигне при нея, а до Казанлък имаше 30 километра. Дори и да тръгнеше напряко през гората, пак трябваше да ходи цяла нощ. А той щеше да го направи…

                Притупка сърцето на Яна, прониза я болка и тя приседна на миндера. Посиняха устните ѝ, а ръцете ѝ изтръпнаха.  Започна да я обзема паника, която я накара  да се тресе и да плаче без глас. Какво да прави?! Как да обясни и на кой да се помоли, като единствената и връзка със света беше Петър! Изправи се отново до прозореца, опита се да разреже с поглед мрака, но той стигна само до оградата. Отвори вратата и се заслуша във воя на вятъра. Нямаше говор, нямаше вик, беше съвсем сама.

                Наметна  Яна ямурлука и пристъпи навън. Снегът затвори очите ѝ, краката ѝ натежаха и се запалиха от студа. Трябваше да отиде поне до Кривия мост- най -вероятно от там щеше да дойде синът ѝ. Провлачи се през двора и трудно се прехвърли на улицата. Студът започна да прониква през дрехите ѝ, а  вятъра се опитваше да я върне. Сърцето ѝ обаче се бореше и даваше сили на тялото ѝ да се движи. Прехвърли площада, преспите се дигнаха и тя започна с ръце да си проправя път. Вече не си чувстваше краката, устните и посиняха. Вятъра направи последен опит да я спре, но тя беше непоколебима. Премина през Долната махала крачейки все по- бавно и стигна до Кривия мост. Подпря се на едно дърво и зачака, като продължаваше да гледа в нищото. Там в полумрака дърветата огъваха яките си клони сякаш се опитваха да покрият някого, за да го спасят от студа.  Може би беше Петър! Събра се отново Яна и тръгна през моста. На просеката краката и се втвърдиха и тя се отпусна върху бялата земя, която започна постепенно да я поглъща. Събра се кръвта ѝ в тялото и бавно започна да изстива. Първо изчезнаха ръцете и краката, после ледът  тръгна по гърбът ѝ, и бавно започна да я отпуска, а после… докосна сърцето ѝ. И тогава там някъде в мрака чу вик за помощ. Събра волята си Яна, напълни дробът си с леден въздух и за пръв път от 15 години проговори:

 -Петре... Петре студено ли ти е сине?! Ела мама... завий се с ямурлука на баща си, той ще те стопли мама... ще те стопли така, както цял живот топлил моето сърце!  Къде си сине? Ела! В сърцето ми е останало  още огън сине, вземи го и се стопли! Стопли се сине, стопли се…

Говора ѝ утихна, устните ѝ продължаваха да се движат безмълвно, като постепенно се извиха в нежна усмивка, сякаш виждаше сина си в тъмното, който се приближаваше към нея. Никой обаче не дойде, само вятърът и отвърна. Завъртя се около нея и от жал спря да духа. Снегът спря да се сипе, сякаш ледените кристали се разтапяха от мъка още преди да паднат върху лицето ѝ.  Гората спря да шуми и  всичко утихна, но беше вече късно- нощта я целуна по челото с ледена целувка и тя заспа с отворени очи.

На сутринта я намериха завита под ямурлука, а в скута си държеше тетрадката на Петър. Това бяха единствените вещи, които я държаха вързана с живота. Погребаха я с тях, до празния гроб на съпругът ѝ, над който тя беше изплакала толкова много сълзи, че накрая очите и бяха пресъхнали. Петър го намериха на пролет като се стопиха снеговете в един дол до Доймушларе. Всички се чудеха как беше стигнал до там. Сърцето на Яна, не беше сгрешило- само смъртта, можеше да ги раздели. Погребаха го до родителите му, а после ги забравиха.

След някоя друга година гробовете им изчезнаха, а върху тях  прораснаха три тополи, които бързо вдигнаха чело към небето и оплетоха клоните си една в друга, сякаш се държаха за ръце. Тогава хората отново си спомниха: за живота, обичта и смъртта на Минчо, Яна и Петко. Някой почисти плевелите и вдигна отново кръстовете им, а друг разказа историята им, която започна да се носи като легенда. Легенда за  любовта!

Автор: Николай Григоров - Shljko

Добави в Svejo

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МИЛА МОЯ!

Добро утро, мило момиче! Превъртаме лентата на живота и не знам как се чувстваш! Знам, че приемаш всичко, като част от  това което би трябвало да ни застигне- голяма приливна вълна, която рано или късно ще ни прегърне. Удивлявам се на способността ти да се порадваш на нейната красота, точно преди да се затвори над нас, защото не всеки може да цени така живота и смъртта. Може би все още е далече, а може би не- за тебе е без значение, защото търсиш красивото в мидите, който се търкалят под краката ни, във водораслите които се лепят по телата ни, дори в медузите които са се разстлали по брега на живота ни, опитвайки се с пипалата си да докоснат морето. Ето, ти се навеждаш, хващаш една внимателно и я връщаш във водата, тя трепери с цялото си тяло, благодарна за живота който си и върнала, а ти се усмихваш. Усмивката ти грее и озарява залеза, става светло, като да е изгрев, изгревът на новия живот на тази медуза, която е толкова незначителна за мене но толкова значима за теб. Реши поредния проблем…

Красива си, мило момиче! Годините не те промениха, само косите ти посребряха, но затова пък се научих да ги боядисвам. Целувам ги със същото удоволствие, както в началото. Гъстотата е същата и извивките са все така невероятни. Няма следа от преумора в тях, защото ти умееш да я криеш дълбоко в себе си. Преработваш я и я превръщаш в усмивка! Усмивка с две тръпчики, на които никога не мога да се наситя. Трапчинки, които ти казват- здравей, само аз мога да се усмихвам така.  Кожата ти е все така великолепна с аромат на маслодайна роза, току що разцъфнала, наляла се с утринна роса. Когато я галя изпитвам удоволствието от допира на нежно, меко кадифе. Кадифе, което ме прегръща, успокоява ме и ме топли, чак до сърцето. Чувам тоновете му, стават равномерни, сякаш и то се усмихва- чувствам се желан и обичан!

 Ръцете ти все още са така изящни, мило мое Момиче! Колко обичам да ги държа в големите си грозни шепи. Тънките ти пръсти рисуват във въздуха ежедневието ни, като поддържат реда и уюта в домът ни. А вечер- вечер чертаят по тялото ми, линията на нашата преживяна младост, защото никой друг не ме е галил така. А очите ти- гледат ме все още с любов, както преди 30 години. Заслужавам ли цялото това щастие?!

Днес е рожденият ти ден, Мила моя! Не съм ти взел подарък. Позакъсахме с парите този месец, пък и се чудя- има ли нещо материално с което да мога да изразя, колко си важна за мене?  Не се сещам! Цветята не са достатъчни, златото не го цениш- защото ти цениш в живота само истинските неща. Затова седнах, за да излея душата си и да споделя с всички, колко много те обичам- та нали ти ме научи да изразявам чувствата си. Дано да ми повярваш!

Искам само да ти пожелая- още дълго време приливната вълна на живота да не те достигне за да те прегърне, защото без тебе, моя живот е… нищо!

                                                                                                          ОБИЧАМ ТЕ!

Автор: Николай Григоров / Shljko /

Добави в Svejo

КУЛТУРТРЕГЕР

Картина на Чудомир

         От ранно утро селският площад се беше изпълнил с хора. Това създаваше странно чувство, като че да беше оживял.  Пъстрите носии на женурята които нервно се движиха из тълпата променяха колорита му, като калейдоскоп. Мъжете се бяха събрали около кръчмата на Тасо Деляка, като разменяха помежду си  шеги и бъклица с шльоковица, но внимаваха да не прекалят за да запазят положение. Всички бяха облечени със снежно бели ризи сякаш се готвиха сватба да вдигат. Поясите им бяха плътно прилепнали, а от тях се подаваха кожени кесии. Панталоните им бяха изгладени на ръб, а върховете на цървулите сочиха гордо нагоре сякаш да подчертаят достойнството на собственика им. Оттук- оттам се мяркаше и по някоя везана аба, която вземаше погледа на чиляк, тъй като внасяше разнообразие в белналата се като разпенен поток, мъжка тълпа.

Площада беше изметен и измит. Животните бяха затворени по оборите. Само от време на време препърхваше по някоя изтървана кокошка, която беше намерила път през плета. Току нечие дечурлига хукваше след нея за да я хване, това  предизвикваше истерични подвиквания и неочаквано пъргави подскоци на някои от женурята, които се втурваха да спасят чистите му дрехи, а животинката беше изпровождана с крак  към курника.

-Кмете- провикна се Дечо Чимбела- га ще идва кандидата бе, три часа чакаме?! Схванаха ни се джуланите. Женурята изтърваха пък хляба от мощите, сигурно тестото вече само за мекици става. А на дечурлигата марсолите им потекоха бе, я виж как духна северняка.

  И  за да подкрепи думите си Чимбела, силно се изсекна настрани, като без много да му беше еня за новата аба пообърса пръстите си в нея.

-Ами  то, такова, и ракиено време май накланя- провикна се Сашо Петела.

Погледите на всички се насочиха към фигурата на висок, едър, червендалест мъж облечен по градски с костюм, който беше опрял  рамо в дувара на кметството и нервно се почесваше по тила изпод шапката. За момент едрия мъж се смути и  заогледа, но после се изпъна така, че пъпът му надникна из между ризата, а копчето до него изпука, пристъпи твърдо към събралото се множество и се провикна нервно:

-Сус бе, ще чакате! Избори са. Кандидат за народен представител е това, не зелник. Човека сега е в Доймушларе, когато му падне сгода ще дойде. Нека го посрещнем да видим какво ще каже. Утре ще отида в София по кметски дела, кой рамо ще ми даде там, а-а-а?! Ако трябва цяла седмица мекици ще ядете пък марсолите и без това си ги хвърляте навсякъде.

         - Айде сега пък София- обади се опозицията в лицето на Гошо Файтона. Кога последно си ходил там бе джанъм, не беше ли кога отбиваше военната си служба. Има- няма двадесет години.

Файтона се огледа за да види реакцията от остроумието си, но като видя, че никой не го отразява, дребната му фигура се сви още повече, а мустаците му провиснаха като на издърпан на сушата сом.

         -И като каза „зелник” Кмете- опита се да се намеси в разговора Марко Лекия разкривайки белите си зъби в широка усмивка, Гина Кудрина ако знаеш как го върти лигите ти да окапят! Като му хвърли една пръжка отгоре на зелето, че кат го завие и се подуе... яж до пръсване. 
        И след като шумно се отърва от насъбралата се слюнка в устата сам се смъмри. 
            - Ема, и червено винце си требва иначе не се плъзгат коматите навътре.

         Още няколко човека от мъжкото множество се изплюха, а пък децата започнаха да преглъщат и да поглеждат към майките си умилително и да товарят душите им с жал, че не са се сетили да завъртят и те един зелник.

-Стига сте дрънкали бе, майтап ви се вижда!- провикна се отново кмета опитвайки се нервно да прикрие пъпа с ризата си. Шегаджии значи, ей сега като се заредите пред кметството за разрешително за дърва ще ви видя хумора?! И стига сте плюли и секнали, на 30 километра от Казанлък сме, а нищо от гражданите не мое да прихванете. От утре всички с носни кърпи. И ще глобявам да знаете.

 Споменаването на думата „дърва” в комбинация с „разрешително” препарира мъжкото множество. Най- недоволните запристъпиха нервно и бръкнаха по поясите за да свият по един тютюн, а в гърлото на Гошо Файтона, който искаше да вземе думата за политическо обръщение застана буца, която не можа да прокара и понеже от напрежение спря да премигва замяза на фотографска плака. Жените пък пребъркаха нервно престилките си, изкараха чисто нови неупотребявани носни кърпи, които бяха  сгънали старателно и побързаха да обършат носовете на децата си.

Откъм Кривият мост се чу тътен, който постепенно  премина в ръмжене на двигател. Над кафенето на Гина Кудрина, което стоеше на пътя към площада се вдигна облак от прах омесен с дим от  бензинови изпарения. Площада се умълча, погледите на всички се насочиха в очакване към приближаващият се автомобил, който въпреки праха лъсна като калайдисана тава.

-Идва- провикна се Кмета. И да си опичате мозъците, че да не си гледаме после цървулите като се срещнем!

Множеството тихо се разтвори, за да пропусне автомобила, който безпрепятствено стигна оградата на кметството, където беше вдигната импровизирана трибуна. От колата излезе нисък, пухкав мъж с розови бузи. Беше нахлупил бомбето си до веждите. Дрехите му бяха алафранга, а обувките скърцаха като пристъпваше. На лицето му се беше разляла широка усмивка, а над нея се диплиха тънки лъскави мустачки чиито връхчета бяха извити нагоре. Изпод яката на ризата му нагънал се като козунак се подаваше къс червендалест врат, по който човек можеше да предположи, че тялото надолу под костюма му се разливаше на филии. Господинът се насочи към кмета, кой с усмивка се поклони слугински и свали шапка  за да го поздрави. Размениха си тихо кратки любезности и се изкачиха по импровизирана трибуна. Изправяйки се един до друг върху нея Кмета пристъпи напред и сваляйки гласът си с един тон по-надолу за да звучи по- солидно, се обърна към събралото се множество:

- Уважаеми дами и господа!

- Айде сега- обади се Гошо Файтона, който се беше поокопител след като  реши да жертва разрешително за дърводобив в името на политическата си кариера. Откога бе джанам, започнахме да я караме по градски.
       И като отвори широко устата си за усмивка, заби жилото си с отрова. 
   - Я земи да се поизкашляш, че ти е паднал гласа, ще вземеш да забравиш, че е нисък и ще я подкараш на терца, като асматик.

Замръзналото множество се раздвижи ведро, чу се кикот. Децата загубиха концентрация и по- палавите започнаха да досаждат на майките си. Тишината поизбледня и оттук –оттам се надигна шепот на загубели интерес към събитието хора. След като кмета пребори надигналият се в него смут механично се изкашля, изгледа на кръв Файтона и продължи представянето на кандидата:

-Братя и сестри, днес в нашето малко, китно село е дошъл един от ярките  представители на Демократическата  партия, г-н Филип Зеленогорски- бивш и бъдещ народен представител за да се срещне с вас и да се разговорите.

Тъй като дълго вадеше въздуха си по време на изказването Кметът направи пауза, напълни дробовете, подаде малко за резерва към корема който се разгъна като мях и откърти копчето до пъпа му. Из редици до трибуната отново настана оживление, а Пацо Келеша който не можа да се пребори с нрава си се понадигна на пръсти и се провикна високо, така че целият площад да чуе:

-Леко бе Кмете, ще ни простреляш, ако надуваш още балона да кажа на Ради Сламата да копае окоп, че както му спори полската работа ей сега ще го нахвърли за минути. Не го спират ни павета, ни камъни, ни скали. Като таран е.

За да подчерта достойнствата на приятелят си Келеша се обърна към него и го потупа по рамената. Огромният рус мъж който се извисяваше над всички, отвори още широките си рамене галиба го излагаха за продан на панаира.

- Юначага! -продължи Келеша. Само дето момите не му връзват, ще взема да го сватосам за балдъзата таман три деца ще му докара наготово да се немъчи. То по нашия край, кравата с телетата по-скъпо върви- приключи изречението Келеша, като разпъна в усмивка оредялата си откъм зъби уста.

Кикота прерасна в смях. Множеството се отпусна и започна да се движи. Бялата кожа на Ради Слата започна да почервенява, раменете му се затвориха пред него и осанката му се огъна. Кмета положи огромната си ръка върху отново оголения си пъп и след като от смущение се изцъкли и не можа да изкара звук- изхълца и освободи дробовете си с дълбока въздишка, която прозвуча, като грухтене. Усетил смущението му народния представител Зеленогрски пристъпи напред, благодари учтиво на Кмета за представянето и пое инициативата:

-Уважаеми сънародници...

- Я, Фъцко, ти ли си бе лели- провикна се баба Донка, която се връщаше от дрямката подпряна върху хурката си и гледаше все още в унес през дебелите си очила пухкавия господин. От де се пръкна бе лели? Е какъв си наедрял, ама то лели ти от малък си похапваше... По един медник качамак изяваше с половин пита. Браво, я какъв солиден си станал!

-Солиден –провикна се Келеша и като се усети, че трябва да спре, снижи тона колкото да го чуят само околните все едно проговаряше само на Ради. Леле баджо, тоя ако го изплющя по врата ще се разлее на вълни чак до петите. Много мас е понасъбрал. Няма да е ял само качамак, само на врата си носи двадесетина шопара.

Нова вълна от смях заля площада. Зеленогорски професионално подмина изказването на баба Донка, като остави в неведение насъбралите се хора относно произходът си. Запази присъствие на духа и след като почака вълнението да отмине- продължи:

-Уважаеми сънародници, заставам днес пред вас, с лицето си, като ваш културтрегер...

-К,во рече?-провикна се Станчо Пантата. Регер ли?

-Културтрегер- провикна се ядосано Кмета, който не можеше повече да крие разочарованието си от невежеството на съселяните си.

-А-а-а, то ще е нещо за култура- примири се Пантата, но след секунда погледът му проблесна и продължи. Така и така отворихме дума за култура, да си кажа и Аз.
      И като потърси с поглед в тълпата Пачемуто се провикна с всичка сила:
         - Бай Иване,  да земеш да затулиш дупките на нужника си, че очите ми изтекоха да ти  гледам съсухрения дирник. Лещиш си го, галиба алтъни ще изкараш оттам. Айде то мене остави, ми жената не ще да храни добитъка, точно до обора си го дигнал тоя кенеф.
         Пантата извъртя поглед към кмета и продължи. 
     - Е-е-е, Кмете, колко пъти да казвам?! И да знаеш- ако не накараш Пачемуто да си премести нужника, няма да гласувам за вашата партия на тези избори.

-Ти ли ми говориш за култура бе?! – провикна се снахата на Пачемуто- Мина- че ти в нужник не ходиш, всичките ни фиданки покрай двора ви изсъхнаха. Ма то голямо поливане бе сестро- обърна се към етърва си Мина- по три –четири пъти на вечер и като пусне струята не спира.

-Ей, палавнице- провикна се Келеша, който се почувства в свои води. Голям интерес предизвика бе, ама ти само струята ли му гледаш?

Дисциплината съвсем се развали,  площада отново започна да прилива в различни цветове, а смехът започна да го превзема напълно. Лицето на кмета се изопна, кожата му пожълтя, а устните му взеха да посиняват. Виждайки че политическата му кариера се клати събра сетни сили и изрева, като ранен бик:

-Тишина-а-а! Ще ви дам аз едни нужници, на театър го обърнахте. Човек от София ви докарах, кръгозора ви да отвори, да го питате за това-онова, а вие… нужници!

-Ма Кмете, това е Фъцко бе лели- провикна се пак баба Донка, която отново се пробуди от вика му. Рода му е от Ак-баш, колко съм го повивала като малък ей такъв пухкав се роди, краченцата му бяха нагънати, като козуначета, а пък  пълнеше пелените през час, като юнак. Ама тя майка му голяма гръд носеше като мандра, още две деца в селото кърмеше.

-Ма не е Фъцко ма, лельо Донке- изрева кмета. Ай си гледай  хурката и вретеното.

За пръв път Зеленогорски се смути. Отново отбягна темата за произхода си, но престана да поглежда към баба Донка. След като пак професионално преодоля смущението си продължи с не много силен, но сигурен глас:

-Уважаеми съграждани, сигурен съм, че има решение на всички ви проблеми.

-Айде бе -засечи го пак Файтона. Да ти кажа Уважаеми те тук отдавна сме се размечтали една баня да отворим, като тази в Казанлък. Възможно ли е?!

-Възможно е, вляза ли в Народното събрание ще помогна- отговори бързо Зеленорски без да заподозре, че е паднал в капан.

-Ама ей тук на площада ще я разгънем- продължи сериозна Файтона- и ще я обградим с много арки, а по тях ще пуснем  розови храсти.

-Възможно е –утвърдително закима Зеленогорски, след като се позамисли малко.

-Ама к,во ще правим с водата-поде закачката някой от тълпата.

-Ще проектираме водопровод- запали се отново Зеленогоски. Лично ще се срещна с Областния управител и архитекти приятели имам…

- Тц, не става-запъна се  Сашо Петела. Водата е в ниското.

-Ще хванем Доньо Куция бе от мен имате две бъчви, ще кара вода с каруцата от Чанкината могила, а пък използваната ще я пускаме по баира- намеси се напълно сериозно Келеша.

-И работни места, такова, ще се отворят- въодушеви се Тончо Пуяка.

-Ами да калесаме Амзата за теляк- отново се намеси Келеша. Хем да му се отрие малко боята.

Изведнъж площада гръмна от смях. Само двама трима заплеси се огледаха смаяно без да разберат шегата. Зеленогорски потъмня, изгладените му черти се изостриха, а очите му започнаха да хвърлят светкавици.

-Ах, вие, неграмотни и невъзпитани юроди!

-А така- извиси глас Келеша- карай по нашенската, че да те разберем.

-Знаете ли кой съм аз бе?!

-Не-отговориха няколко човека почти едновременно.

-Ами щом се върза за банята, значи си будала –прокара с патос забележката си Файтона, усетил надмощието си.

-Аз… аз…аз- зацикли Зеленогорски- аз, ще ви оправя вас.

И като изсъска още един път като питон, врътна се и без да спазва никакви етикети премина като ранен глиган покрай Кмета, който вече се беше смъкнал от трибуната и отпуснат върху  един трикрак стол изглеждаше примерен и напълно безразличен към провала си.

-А така-прободи го на изпроводяк Келеша. Това да ни оправиш к,во ще рече бе джанъм? Ако от сърце го казваш всички сме наредени на тефтера на Теньо Черния, да вземе да ни оправиш хесапа с него та да ни светне. Ако пък си решил да ни вкараш в твоя тефтер- ще трябва да почакаш  ред си има. Бирника вече мина, остана ми акордеона и едно куцо магаре. Е… и дамазлък три дечурлига имам, и жената ще ти дам барабар с тях да ти изядат ушите, така и така стана ясно, че си падаш по качамака. Те моите не са придирчиви и на сланина и лучец склонява. И да ти кажа…

Последните думи на Пацо бяха заглушени от надигналата се нова вълна от смях. Двигателя на автомобила изръмжа и запърха. Понеже, обаче тълпата не бързаше да даде път, Зеленогорски яростно натисна клаксона хвърляйки мълнии с очите си по хората. Най-накрая автомобила се измъкна от площада и продължи на форсаж към Кривия мост. Няколко кокошки нахлуха отново на площада, дечурлигата ги подгониха, но жените този път ги оставиха да си поиграят без да обръщат внимание на прахта,  която се налепи веднага по дрехите им. Мъжете останаха наредени около кръчмата на Тасо за да обсъдят политиката, а жените на групи започнаха да напускат площада.

-Абе някой разбра ли, какво е това курегер?- провикна се баба Дока.

-Културтрегер бе бабо Донке- поправи я Келеша. Не разбрахме, ама май ставаше дума нещо за кенеф.

Задружен мъжки смях отново отекна над площада, само кмета който продължаваше да стои върху трикракия стол до дувара на кметството остана напълно безучастен към шегата. Костюма му беше омачкан, обувките му бяха потънали в прах, а три от копчетата на ризата му липсваха и изпод нея се подаваше дебела къделя от косми. Душата му се беше свила, като спаружена слива. След като гледа дълго върха на обувките си, погледна нагоре към небето сякаш търсеше някакво спасение. После, без да го е еня за заповедта, която беше издал преди половин час замери с плюнка кацнало наблизо врабче, надигна се трудно, като болен от подагра, затътри се към сградата на кметството и потъна в нея, като затръшна вратата след себе си.

 Автор: Николай Григоров / Shljko /

Добави в Svejo

Сбогом приятели!

Не съм сигурен, каква е божията промисъл, да товари живота ни с толкова мъка с колкото радост ни е дарил. Може би това е истината за смисъла на съществуването ни, и там някъде, около този парадокс се твори философията на религията ни. Само че като човек изпълнен с чувства за някаква принадлежност, към някаква религия и с чувство за дълг към тези които обичам, не намирам обяснение за смисъла на промисъла да се покосяват хора, недоживели, ненарадвали се и не изпълнели мисията си приживе. Личности, които оставят след себе си тъгуващи хора с чувство за празнина, която не може да бъде запълнена и не може да бъде забравена.

         Имах приятели, който обичах безрезервно- мой приятел. Хора с много недостатъци, но с много чар. Хора, който безрезервно обичаха  семейството си. Хора в разцвета на силите си, обичащи живота във всичките му форми, готови да раздава вяра на всички които са я загубели и да вдъхновява тези които обичат! Отидоха си! Бог си ги прибра- защото може би, той обича чистите души или защото поради неизвестни за нас причини, времето им е изтекло.

         Понеже такива моменти на скръб, обикновено ни тласкат към размисли и опити да осмислим възможността да не се сбогуваме никога с тях, реших че начина за мене е да опитам да направя нещо, което не съм опитвал никога и смятам за изключително трудно. Написах първото си стихотворение. Сигурно няма да опитвам повече. Посвещавам го на Добри и Гергана-двама мои любими приятели, които неотдавна загубих.

Понякога ще гледаме звездите,

с надеждата да зърнем твоят поглед.

Надничащ, озаряващ   дълбините

на нашият нетраен, земен полет.

Да ни помахаш- ние ще разперим

крила за полет, дълго не летели.

Да ни посрещнеш- ние ще треперим

от спомени, които всяка нощ на сън сме плели.

А винаги щом бризът затанцува,

с омайни стъпки морският си танц.

С дъхът си топъл, сякаш ни целува

ще шепне името ти в ритъма на  валс.

Тогава с вяра, сякаш окрилени,

ще ни връхлитат спомени за теб, за този ден.

Във  който, от смъртта ти преломени,

преплетохме съдби във огнен тлен.

Сбогом, приятели!!!!!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

  

Добави в Svejo