 |
| Рисунка на Чудомир |
По разкази на дядо ми, за истински хора и събития!
Беше късна зима. Стрехите на къщите се огъваха под тежестта на падналия през нощта сняг, който застрашително се беше надвесил от ръба им, сякаш да се изсипе като лавина. От комините се извиваше дебел като къделя дим, който даваше да се разбере, че баджите и камините бяха добре разпалени и създаваха на човек усещане, че е топло и уютно, даже и като стоеше отвън на пъртината. Слънцето грееше, но вятърът издухваше топлината му още преди да се е докоснала до земята, а врабчетата, накацали по дърветата, се бяха издули като глухарчета и се натискаха едно в друго, за да се стоплят.
Старият орех в двора на Самсарови беше огънал яките си клони от тежестта на падналия през нощта сняг и отдалече можеше да го объркаш с беловлас старец. Под него Кольо Самсара впрягаше стария кон, а челядта му изнасяше от къщата големи бухчи и ги трупаше върху каруцата. Беше време да тръгват, защото до Казанлък имаше 30 километра. До вечерта трябваше да пристигнат, инак, свареше ли ги нощта на пътя, щяха да измръзнат. А пък нито коня, нито каруцата ги биваше, а и челядта много — пет пъргавелчета да са живи и здрави и все мъжки. Не му беше на сърце на Самсара това пътешествие, но малкият му брат баш през зимата беше решил да жени големия си син:
– Градски му работи – промърмори на себе си Кольо. – Забрави как по цял ден ручаше хляб и лук, докато търчеше след говедата по пасищата, сега много изтънчен стана... Ама баща ми е виновен, прати го да учи в Казанлък и там си остана. Цървули не е обувал вече 20 години, ама когато му пращам армагани от село, не отказва!
Опъна Кольо повода на коня назад и се настани зад него. Челядта наскача като бълхи върху каруцата и я огъна. Слезе Самсара, огледа я отстрани, поцъка с език, като че преценяваше дали ще издържи на този дълъг път, и после се провикна с колкото му глас държи:
– Айде ма, Гино, слънцето залезе ма.
От къщата на бегом се измъкна стрина Гина. Да ѝ се чуди човек как развиваше такваз скорост с тези килограми! Ама и лошотията на Кольо май я мотивираше да не чака втора подкана. Стрина Гина превъртя ключа на външната врата и се настани върху каруцата до съпруга си, като я накара да изскърца. Самсара слезе отново да я огледа, изсекна се шумно и като се повъртя още минута-две, сякаш размишляваше дали наистина да предприеме тази авантюра, се качи отново, взе поводите и изплющя с тях мършавия кон:
– Хайде, Вихре, айде, братко, че голямо тегло те чака днес – после дебелашки се изкашля и сякаш продължи да говори на себе си. – Ей-й-й, какъв кон беше, каква мърша стана, за смях на магаретата.
В очите на коня проблесна пламък, напъна се и помести каруцата и постепенно я задвижи, ама докато превърти колелата, ушите му клепнаха отчаяно, сякаш прецени, че задачата му ще е непосилна. Така, тътрейки каруцата, мършавият кон прекара семейството по центъра и се отправи към кривия мост, който беше в края на селото и беше много тесен, ама иначе трябваше да се обикаля от другия край на селото и да се мине по пътя за Чанкината могила, а той беше толкова стръмен, че Вихър сигурно още там щеше да остави силите си.
Наближавайки моста обаче, от другата страна се зададе друга фамилия, също така многобройна, с която Самсарови бяха във вражда. Дечо Скумата се прибираше от пазара, натоварен догоре със стока. Конят му, млад и напет, стъпваше с лекота, а каруцата му се носеше като каляска без затруднение и се полюшваше леко, защото лежеше върху пружини на колелата си. Дечо също имаше пет деца и все мъжки, а Скумовица беше налята като Самсаровица, ама устата ѝ проклета. В дома им тя се разпореждаше, като се държеше строевашки и не допускаше неподчинение, а Скумата, отдавна примирил се с положението, закачливо се обръщаше към нея по войнишки, като я наричаше „поручик“.
Като се видяха отдалече двамата противници, биха по един камшик на конете си, за да преварят на моста, ама стигнаха почти едновременно. Двете семейства застанаха от двата края на моста и се зачакаха. И понеже не си говориха, гледаха се изпитателно почти пет минути, преди Скумовица да наруши тишината, защото дълго не можеше да потиска проклетията си:
– К’во ма гледаш бе, Кольо, ай отмести каруцата си, нали видиш, че сме натоварени със стока.
Лицето на Самсара се изпъна от напрежение, ама за пред децата се въздържа и с нисък тон, сякаш не чу какво му подвиква Скумовица, се обърна към Дечо:
– Дечо, много ти се е снижил гласът бе, чак не се чува, или е вярно що разправят хората в село, че във вашща къща петелът е Скумовица, а ти си май кокошката.
Тази обида въздигна мъжествеността на Дечо. Надигна се той от каруцата, че като се провикна колкото му глас държи, сякаш за да го чуят всички в село:
– Кой бе, Кольо, за мене ли говориш бе?! Един мъж може да се прецени по това, какъв кон кара и какъв имот има! Кат ти гледам крантата, май отдавна си загубил мъжеството си.
Сякаш за да засили ефекта от казаното, Скумовица взе да се хили мощно, като караше цялата каруца да се тресе. Стрина Гина, която минаваше за кротка жена, не издържа заради поруганото достойнство на мъжа си, изчерви се, смъкна забрадката, слезе от каруцата, наближи към моста, за да я чуят, понеже гласът ѝ беше тих, и се провикна колкото може:
– Конят не е важен, Дечо, кон се купува, ама тази маймуна, дето се вози до тебе, до гроб ще си я влачиш и отърване от нея нема.
Кольо беше изненадан от красноречието на жена си, която вкъщи почти не говореше, но докато ѝ се възхищаваше, покрай главата му прелетя топка сняг и се пльосна върху главата на големия му син Тодор. В суматохата никой не беше видял как челядта на Скумови беше минала зад каруцата и предприе атака със снежни топки.
Последва бърз отговор от страна на Самсарови, децата им се смъкнаха по склона на коритото на реката, за да скъсят разстоянието, и отвърнаха на огъня. И тъкмо когато Скумовица се готвеше за ответна реплика, една снежна топка я плесна точно по челото, че възпря устремът ѝ и я накара да седне.
– Кольо-о-о – провикна се Скумата. – Дай да се разберем кротко, щото нещата надебеляват – кръв ще се лее.
Замисли се Самсара и тъкмо да сключи примирие, Скумовица изтърси реплика, която го вбеси и го накара преждевременно да приключи с преговорите.
– Гино, прибери си въшките, щото едвам удържам синовете си! Ще ги смажат!
В това време Скумови бяха превзели другия бряг и тъй като резултатът от боя със снежни топки беше незначителен, преминаха на буци кал. За да не останат назад, Самсарови стигнаха до водата, за да се докопат до камъните, и сега вече пораженията взеха да стават големи, защото войната взе да става безмилостна.
Тъй като Дечо беше плах човек, разбирайки, че боят навлиза в решаваща фаза и не без притеснение, отново подкани Кольо:
– Кольо, дай с благо да се разберем бе, чо......
Не можа да довърши, защото една голяма буца пръст прелетя и го пльосна по тила. Това най-вероятно беше приятелски огън, защото дойде отзад, сигурно някой от децата му в объркването го беше замерил. Ама понеже Самсаровица вече се беше наела, изправи се пак възнак върху каруцата и като разярен хипопотам с всичка сила изрева:
– Ей, недоносчета, чавка ли ви е изпила акъла бе, кучета недни я-я-я!
Изведнъж стрина Гина се преобрази, без да каже нищо, притича като лъвица, която брани малките си, и се хвърли върху Скумовица в каруцата, като я повали и я докопа изотзад за косата. Настана голяма борба, при която Дечо беше изритан, а каруцата му започна да се огъва изпод тежестта им, сякаш всеки момент щеше да се прекърши. Децата, като видяха битката горе на моста, минаха също в настъпление. Двете фамилии се срещнаха някъде по средата на реката и започна меле без правила. По едно време всички се бяха струпали възнак и всеки се биеше сам за себе си, за да оцелее.
Добре е, че разумът в Дечо и Кольо проговори – разтичаха се, разтърваха ги и ги усмириха. Най-трудно им беше с двете жени, така се бяха вкопчели в косите, че им трябваше 15 минути, докато ги разделят, но докато ги дърпаха, обърнаха каруцата, стоката се търкулна и част от нея цамбурна в Тунджа. От устата на Скумовица още 15 минути излизаше пяна и фучеше като фурия, ама никой не ѝ обръщаше внимание, защото всички бяха изтощени от борбата, а пък и децата бяха премръзнали.
Направи се бърз разбор на загубите. При Скумови имаше две пукнати глави, навехнат глезен и изкълчен лакът. На Скумовица ѝ липсваше кичур коса отзад, фустата ѝ беше раздрана, а върху лявата ѝ ръка Самсаровица си беше оставила зъбите. Едната пружина пък на каруцата на Дечо се беше скъсала и той я оплакваше, сякаш това беше най-голямото нещастие, което му се беше случило през този ден. Загубите при Самсарови бяха по-малки – само две пукнати глави и един премазан пръст. А пък стрина Гина мина само с едно зачервено ухо. Като цяло бяха спечелили битката.
Кольо Самсара, след като събра сили, обърна каруцата и я подкара към дома си, явно притеснен, че щеше да пропусне сватбата на брат си. Ама пък победата го изпълваше с гордост и тайно, и любовно, с възхищение поглеждаше стрина Гина, като поглаждаше мустаците си, сякаш мераците му се бяха оголели, и замисляше на жена си романтична вечер, след като приспят челядта. Май тогава стрина Гина зачена с единственото момиче във фамилията. Така е понякога – нещастието дава тласъка на щастието, защото животът сам намира баланса между доброто и лошото!
Автор:Николай Григоров /Shljko/
