Таласъмите - Сашо Петела, Станчо Пантата и Марко Лекият.

Рисунка на Чудомир

По разкази на дядо ми, за истински лица и събития .

           

    Пролетта току-що се беше разпукала. Току бяха разцъфнали и джанките, заради което гората се беше покрила с бяла пелена, сякаш през нощта се беше изсипал сняг. Птиците се пънеха да се надпяват, сякаш от това зависеше животът им, и караха дърветата да изглеждат като живи. Тук-там някоя катеричка изпускаше по някоя забравена шишарка от зимата, като че ли го правеше нарочно, за да те замери, ако минаваш покрай нея. По синорите на нивите се беше пръкнала зелена тревица, а полският пазач Дечо Чимбела бягаше с един остен покрай тях, за да прогони изпуснатите говеда, че да не подхванат посевите.

    Слънцето току-що беше надигнало снага, когато по прашния път, извиващ се от селото покрай Тунджа, се зададе най-странната група риболовци, която човек можеше да срещне само тук. Сашо Петела, Станчо Пантата и Марко Лекият бяха приятели от детинство. Заедно ергенуваха и почти заедно се бяха оженили. И тримата бяха мурафетчии, шегаджии и кебици, ама поотделно приказката им не вървеше. Съберяха ли се обаче, голяма сила ставаха, защото се допълваха по простотия, пък се и държаха задружно, като чета.

    Вървяха мълчаливо, защото ги гонеше махмурлукът от среднощния запой. Петела крачеше с широка стъпка, четалът му беше голям, ама беше сух като магарето на Пацо Келеша. Адамовата му ябълка се беше изопнала напред и очите му гледаха страдалчески, сякаш всеки момент ще ревне. До него ситнеше Станчо Пантата и понеже беше късак, темпото, дето му налагаше Петела, го мъчеше, ама, за да не го вземат на подбив, траеше. Само изпускаше от време на време по някоя въздишка, като я замаскирваше с кашлица. За да увеличи разкрача, често навдигаше потурите си, които, поради обстоятелството, че беше забравил да ги върже сутринта с троскот, постоянно му се свличаха. Най-голямо страдание изпитваше обаче Лекият, защото килограмите му го дърпаха все назад. Сигурно силно напрягаше жили, за да настигне приятелите си, ама под тлъстината му не можеха да се видят. Затова, въпреки че се напъваше, изглеждаше спокоен. Само потенето му го издаваше, че това, което прави, е пряко силите му, ама и той като Пантата си мълчеше от срам.

    Тримата се спряха, запалиха по един тютюн, поогледаха се наоколо, след това върнаха поглед върху върховете на цървулите си и без да проговорят прехвърлиха Чанкината могила, за да се пуснат към Челебиковия вир. Там рибата беше по-малко и затова рибари почти не ходеха, ама скритите им намерения всъщност бяха да се цъмбурнат малко в реката, та да поизтрият кирта, насъбрала се през зимата.

    Криво-право четата достигна до целта си. Хвърлиха въдиците и понеже още беше студено, се заеха да кладат огън. После се разсъблякоха и останаха по срамотии. Изведнъж се оживиха и с мощно „ура“, галиба бяха в казармата, се затичаха и бухнаха в студената вода. През следващите 10 минути почнаха да се плацикат и да си показват разни плувни мурафети, като деца. Пръв посиня Петела, разтрепери се и, стъпвайки ситно, се изхлузи от реката и седна близо до огъня. След четири-пет минути и Пантата се нареди до него. А Лекият се въргаля още известно време като бивол, предпазен от слоя мазнини, който вече беше започнал да се разстила и по темето му, бухна се юнашки с финес, за да се възгордее пред приятелите си, и излезе от реката, стъпвайки бавно и сигурно. Разтърси тялото си като кучето на Дечо Скумата, за да се отърси от водата, и се нареди около огъня до рибарите. Слънцето почна да жули и тримата приятели започнаха да се отпускат.

    Петела, който беше свенлив, реши да покрие вече срамотиите си. Тъкмо обаче, докато нахлузваше единия крачол на потурите си, месината на въдицата му се изпъна и тя застрашително взе да се накланя към реката. Петела разпъна големия чатал, но понеже беше нахлузил крачола, се препъна, залитна и стъпи в огъня. Страдалчески физиономията му се изкриви, устата му се отвори и от гърлото му излезе рев, който можеше да се оприличи с рева на мечка стръвница по време на размножаване. Сашо направи кавак и се затъркаля към реката, от маневрата му обаче се разхвърчаха въглени и посипаха голото тяло на Лекият, който се препичаше като жабче, легнал по корем върху речния пясък. Едно от въгленчетата попадна между тлъстите му бълдъри и се спои с тях. Разнесе се миризма на прясно изпечена сланина. Лекият опита да се надигне колкото може по-бързо, но понеже килограмите го натискаха, потърси някъде опора. Докопа само потурите на Пантата, които се сушеха на храста до огъня, дръпна ги, но само ги свлече. После, ревейки, припълзя до близкото дърво, подпря се, изправи се и понеже от болката беше много объркан, с невероятна скорост се понесе вместо към реката към Чанкината могила, сякаш щеше да търси спасение вкъщи. Пантата остана незасегнат, но раздвоен и втрещен! И понеже Петела вече топеше крака си в Тунджа, се понесе колкото има сили след Лекият, викайки с пълно гърло:

    – Към реката, бе, самсалак, към реката бягай!

    Явно Лекият го чу, защото направи остър завой на върха на могилата и се понесе със страшна скорост към Тунджа. Мина без колебание покрай горящите потури на Пантата, които бяха попаднали в огъня, след като ги беше свалил от храста, и заради високата скорост прецапа реката и се цъмбурна във водата чак на отсрещния бряг.

    Сега беше ред на Пантата да нададе вой, защото видя как потурите му се топят в пламъците на огъня. Обаче, понеже вече беше късно да ги спасява, седна примиренчески на брега и сякаш за да се успокои, тихо си продума:

    – Е-е-е, поне гъза ми е цял!

    На четата се наложи цял ден да изкара на вира. Петела и Лекият не можеха да ходят, а пък Пантата отказа да отиде до село за помощ, защото потурите на Петела не му станаха, а на Лекият трябваше да ги дипли и постоянно да ги държи, за да не се изхлузят:

    – По-добре да отида по орган – каза той, – като ги знам нашенци, такъв прякор ще ми лепнат, че ще си го нося като фамилия.

    Привечер, докато прогонваше с остена поредното говедо от синора, полският пазач Дечо Чимбела видя откъм реката да се задава странна група. Единият куцаше, другият ходеше разкрачено, а третият – полугол и за да прикрие срамотиите, си беше вързал риза около кръста. Понеже беше тъмно и не можеше да ги разпознае, Чимбела запокити остена в нивата и понеже и суеверието му беше голямо, развивайки възможно най-голяма скорост, се понесе към село, крещейки:

    – Таласъми-и-и-и, таласъми-и-и-и!

    Тъй като в село нищо не оставаше скрито дълго време, в кръчмата на Тасо Деляка дълго време се разправяше тази история. А четата на Петелата, Пантата и Лекият я нарекоха четата на Таласъмите. След още една година всички в село ги знаеха само като Таласъмите, а след още една вече бяха забравили старите им прякори.

    А Таласъмите покротуваха месец-два, излекуваха раните, още два месеца не стъпваха в кръчмата, за да ги позабравят, и въпреки че нямаха тази сила като преди, пак започнаха да се държат като зевзеци, защото отвътре им идваше...

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo