А сега накъде ?!

    Настъпвам вече четиридесет и пет години и започнах да си задавам въпроси, които само преди една петилетка биха ми се сторили незначителни. Търся отговори, които всъщност не са отговори, защото една истина няма, и като погледна по-философски на живота си, установявам, че той е само един миг от вечността — за мене важен, но за останалите надали. Всъщност, какъв е смисълът да опознаеш само този миг и защо това трябва да е толкова важно, след като не зная накъде отивам?! Сигурно има смисъл, но животът нито е започнал с мен, нито ще приключи. Само на близките и на приятелите ми ще им домъчнее за известно време и после всичко ще е само спомен, а след това — забвение.

    Не мога да твърдя, че много съм разочарован. Може би естествено съм стигнал вече до този етап в живота си, в който намирам смисъла да съществувам само за да обгрижвам тези, които ме наследяват. Сигурно това е зрелостта. Както казваше прабаба ми — „животът е един сън“ — и ти преминаваш през него набързо, докато поемеш следващия си дъх, без да имаш време да смениш сценария, защото никой не знае каква ще е следващата сцена — кошмар или сбъдната мечта. Само едно е сигурно — рано или късно няма да се събудиш!

    Часовникът ми вече започна да брои обратно. Много хора, които обичах и на които се възхищавах, напуснаха този свят и Аз, по-философски взех да гледам на живота, защото вече наистина сериозно взе да ме интересува — „а сега накъде“ — отново сън или пръст... и кое всъщност е по-добре да ти се случи?! На този въпрос не мога да дам отговор, защото твърдо не зная какво точно искам и не предполагам какво ме очаква. Всъщност, не съм ли част от експеримент и не съм ли аз опитното животинче, което ползват, за да докажат поредната хипотеза за преходността на самата Вселена? А кои са тези, които всъщност експериментират с мене?!

    Ето на, казах ви, че вече съм настроен философски и си задавам разни, идиотски въпроси. Започнах обратното броене, нямам мечти, изпитвам само огромна обич към тези, които ме наследяват! Дано те отговорят на въпросите, които вече напъват душата ми, или по-вероятно е и те да се примирят като мене и да чакат да видят какво ще им се случи!

Автор: Николай Григоров / Shljko/

Добави в Svejo

Пацо Келеша

  Той е от съседното село – диване и половина! Иначе голям музикант – като разпънеше акордеона и като му заиграеха пръстите, душата ти да излезе от тялото и да затанцува, ама проклетията му нийде я нямаше, все бой ядеше и то ей тъй за бели, дето не вървяха на морала на съселяните му. И да речеш, че от боя ще се смири! Натискаше амбицията му още повече, като все едно да развееш пояс на селския бик. Проклетията му се удвояваше, а понякога и утрояваше, чак докарваше опонентите си до лудост, та дори животът му на косъм вися един-дваж. Затова отрано нашенци го прекръстиха на Келеша. И понеже в село прякорите се лепваха като гладни мухи на биволско шкембе, след два месеца никой вече не си спомняше каква беше фамилията.

    Отрано Пацо се пръкна в селото ни, защото осиротя. Отгледа го вуйчо му – Дечо Котора. От него научи две основни неща, върху които гради животът си: да смучи като змей шльоковица и да разгъва акордеона като виртуоз. Дойде едно джезве кости с два скъсани цървула и един навущ, а потурите му от кръпки бяха загубили цвета си. Вместо пояс вързваше гащите си с троскот, ама носът му, който беше дълъг и нахален, все в небето сочеше. На никой метан не правеше, затова бързо селският елит го намрази. Пък речта му вървеше като по вода и още докато беше научил три акорда от акордеона, започна да стихоплетства и да нарежда песни, в които осмиваше недостатъците, най-вече на заможните. И понеже преди всичко българинът мрази тези, които имат повече, Келеша бързо вдигна славата и се намести удобно между нашенци, които всъщност бяха същите диванета като него.

    За кратко Пацо влезна в най-добрия селски оркестър. Един път обаче на събор в съседното село, след като удари една бъклица с ракия, провокира местните, като нарочно ги нарече и то с поздрав от музикантите – вместо карагюзлии /в превод чернооки/, както били известни в нашия край, карагитлии /в превод черногъзи/. Отприщил гнева на бабаитлъка, че като налегна като мравуняк целия оркестър... На Дечо Каята избиха двата предни зъба, че до края си, горкият, цвъкаше и съскаше като питон и не можеше да чопли слънчоглед. На Тольо Свирука му изтръгнаха кларинета от ръката и му го върнаха върху главата, че оттам му остана тика, дето при примигване лявото му око се затваряше преди дясното. На Келеша пък му нахлузиха тъпана на Доньо Куция отгоре, че като го обърнаха с него в Тунджа – едвам го спасиха от удавяне. Ама като го извадили, поел два пъти въздух и разпънал отново акордеона, все едно нищо не се било случило, и проклетията му с проклетия пак наместил думата „карагитлии“ в една от песните, та целия оркестър трябвало да се спасяват с бяг, три пъти прецапвайки Тунджа. Добре, че ги посрещнало подкрепление от нашенци гурбетчии, които се връщали в село, иначе не се знаело как щяло да приключи това преследване. След това оркестърът се разпадна и Пацо сам трябваше да вади хляба си.

    Друг път ядоса сватбари в павелбанско, като нарече булката по прякора ѝ – Дена Рошавата. И то пак така, с поздрав от оркестъра. Този път късметът му изневери, щото сватбарите го застигнали на Чобанската поляна, па като го запукали със сопи... Бухат, костите му пращели, а той като поемел малко въздух, вкарвал по някоя реплика, само колкото да ги ядоса повече. Уморили се хората, най-накрая и той кротнал. Оставили го насред поляната на Божията милост. Всички мислели, че от него човек няма да стане, ама на, не минало месец и пак разгънал акордеона и по-проклет станал.

    Като се видели, че с бой не става, решили да унижат поне достойнството му – белким от срама да помъдрее. Събрали се една вечер посред зима, причакали го, след като затворила кръчмата, натиснали го, съблекли го как майка го е родила, качили го на една каруца и го закарали чак до Чанкината могила. Дали му само акордеона, били му един ритник по задника и го пуснали да си ходи. Три километра вървял пеш в снега, побелял, посинял, ама нали си е проклетия, когато наближил село, разпънал акордеона и с всичка сила взел да пее „Кацнал бръмбар на трънка“. Хората излезли, жените се разпищели, а той ударил колкото може на центъра едно право хоро, ей така, по орган, и се прибрал вкъщи.

    Два пъти го отлепяха от земята посред зима и то все до кръчмата на Тасо Деляка. От шльоковицата докарваше най-много на тридесетина метра и понеже все по тъмно се прибираше, до съмване нямаше кой да се спъне в него. Единият път го размразяваха с топла вода, а вторият път му оставиха половината мустак на паважа. И Келешът му с келеш, корава душа извади. Само му се стягаше бузата и окото му сълзеше до пролетта. След това от слънцето или що, кожата му се отпускаше и окото му пак започваше да хвърля огньове.

    Само един човек успя да го пребори – стрина Ивана. Беше вдовица, горката, и с десет години по-голяма от него. Приласка го, притегли го майчински и понеже той от малък си беше сирак, привърза се и я обикна. Не мина година и се ожениха. Още поне една година Пацо Келеша правеше чалъми на местните и се проклетеше, ама лошотията му бавно угасна и като го налегнаха семейните несгоди, укроти се и взе да гледа сериозно на работата си, защото трябваше още три гърла да храни. Само от стихоплетството и закачките с по-заможните не се отказа, ама то, от това само авторитетът му растеше, защото между нас казано – нашенци са същите келеши като него...

Автор: Николай Григоров / Shljko/

Добави в Svejo

Полет над кукувиче гнездо.

  

Ле-ле-е, мислих, че всичко съм видял в живота, или поне много! Попаднах отново в комичен сериал с драматичен привкус, който имаше трагичен край и изобщо за тези, които разбират от литература, им стана ясно, че не казах нищо смислено, щото не знам как да го опиша. Беден е българският език! Затова се опитах да направя една алюзия с филма на Милош Форман, защото няма как да не ми настръхнат всичките косми, само като си помисля, че има втори тур от изборите за президент и кметове. И си помислих, как ли главният му герой Макмърфи би се справил с тази ситуация.

Този път обаче сме подготвени. Знаем си, че ще чакаме до сутринта. Затова сме напълнили торбичката с храна, взели сме си абичката, само трябва да сменим дървото, дето ходим по нужда, защото в една от избирателните секции няма тоалетна. На първия тур едната полянка я напълнихме, сега ще трябва да се потрудим за другата, защото ще прехвърляме един баир, за да я стигнем, а през това време секцията ще я охранява минувач. Ей така, някой, когото помолим, защото и той е човек и ще влезе в положение, пък си има и собствена тоалетна и знае какво удобство е.

В другото село пък се разиграваше поредният сериал от „Столичани в повече“. В 60 бюлетина бяха задраскани с хикс всички кандидат-кметове с изключение на един. Явно смятаха, че така го избират. Такава съдба сподели и още един кмет от съседното село, защото там пък 200 човека решиха да повторят същото упражнение. Или избирателите гледат много телевизия, или някой келеш ги е подучил, за да гледа сеир. НЕ ВЯРВАМ келешът да е активист на някоя политическа сила, дето е почерпила вдъхновение от филма. Да се чуди човек, да плаче ли, да се смее ли?!

Има и друга заложена „мина“ – образованието на членовете на избирателните секции. Имаме и такава, в която председателят е с основно. Мани, мани, сега като си помисля, броенето в някои секции до 5 часа сутринта направо си е нищо време. Какво искаме от хората – 13 часа избори, 9 часа броене, бе, те направо са се родили с висше образование...

Върхът на сладоледа обаче беше резултатът от избора в друго село, в което след 7 часа броене на 400 бюлетини номинираха за кмет кандидата, спечелил на първи кръг 21 гласа, а спечелилият изборите кмет с 360 гласа попадна в списъка на загубилите. Тук обаче не ни стана ясно къде е станала точно грешката – в секцията или в ОИК, обаче на кмета да му е яко дупето, защото, за да го номерират за кмет, ще трябва да води дело в административния съд!

Въобще, като теглим чертата, евтиното винаги излиза по-скъпо – стара народна поговорка е, ама нашите политици никога не слушат избирателите си!

                 Автор: Николай Григоров / Shljko/

Добави в Svejo

Цар-царица, магаре - магарица.

  

    Това е детска игра. Като малък заставах в кръг с децата от махалата и се брояхме. Сигурно не я знаете, защото тя е малко архаична, като мене, но пък е скъп спомен от детството ми. Тогава нямаше компютри и сами трябваше да си измисляме занимания. Дори забравих кой трябваше да бъде избран — магарето или царя!

    Тогава беше и друго време и игрите ни бяха такива наивни, ама мисля си, че като рожби на марксистката идеология, добре сме били напипали руслото на тогавашните обществени отношения.

    Когато дойде демокрацията, за кратко ми беше минало през акъла, че за да станеш „цар“, няма да е необходимо да те броят, а просто да го заслужиш. Ама идеологията тук нищо не каза по въпроса. Тя уж се смени, но методите останаха същите, дори по-лошо — вече не те и броят. И защо ли?! Защото и демокрацията ни е българска, и защото това как най-лесно да съсипеш живота на опонента си с клевети, ние, българите, сме го измислили!

    Вчера, докато слушах пресконференциите на политическите партии, отново ми се зачервиха ушите. Как никой не ги загуби тези избори, бе?! И какви бяха тия злоупотреби и заплахи, дето някой ги е упражнил преди изборите, а пък ние разбрахме за тях, след като протекоха?! И как лидерите на някои политически сили вдигнаха мизата, а пък не било мизата, а трябвало да се ориентират — „кои са най-подходящите кандидати за президентска двойка“. Ей, срама нямат! Мислят, че сме наивни, или въобще не им пука какво мислим! Май е второто! Включили са ни в групата на магаретата, ама ей тъй, без да ни броят. Само че на тия, дето са ни отписали, ще им кажа — да внимават, защото от зоологията знаем, че магарето е с най-дългият... в животинския свят.

    Днес, докато рових в интернет, видях един хубав женски задник. На снимката, в превод от руски, пишеше: „Намери своята родина“. Потърсих я, ама беше се паднала някъде навътре, та трябва да се поразтворят бузките, за да я видим. Горе-долу там ни е мястото! Не защото ми се иска да е така, а защото го заслужаваме!

    Имам една мечта, както е казал Мартин Лутър Кинг — политиците ни да се превърнат в слуги на народа си, а не ние в техни. Знам, че си е жив онанизъм, ама остана ми единствено надеждата и спомените от детството ми!

              Автор: Николай Григоров / Shljko/

Добави в Svejo

Утре ще назнача, Президента на Република България!

Като рожба на социализма и като човек, който е гласувал по времето на комунистическия режим, си спомням, че гласуването беше задължително, а изборът — само един. Тези, които само са чували за това, трудно могат да разберат каква благодат е да имаш избор и да можеш да го изразиш. Затова често съм се чудил с каква лекота хората решават да не упражнят правото си да гласуват!

Историята познава само два начина за промяна на политическата система — чрез избори и чрез революция. Това за революцията вече не е актуално, защото колкото и да е несъвършена политическата ни система, все пак е демократична. Тогава ни остава изборът. Вярно, че понякога е трудно, но по-добре да е лош, отколкото никакъв, защото иначе се примиряваме със статуквото, което си е живо съгласие да ни обяздват и то без бой. Като гласуваме, поне караме политиците да се стараят повече, защото се състезават.

Знам, че това е риторичен въпрос! Доста съм спорил по блоговете за необходимостта да упражняваме правото си да гласуваме, защото всеки по различен начин разбира как да протестира срещу статуквото. Едни смятат, че наказват политиците, като откажат да отидат до избирателните секции, а други — като гласуват по принцип тактически, срещу статуквото. Аз съм от вторите и не само защото през определен период от време имам възможност да ги наказвам, а защото аз съм им единственият коректив, тъй като аз ги назначавам! От опита, който съм натрупал, научих, че нашите политици се боят не от тези, които ги критикуват, а от тези, които гласуват. Не случайно в момента най-ухажваният етнос е ромският.

Всъщност упражняването на гражданските права е принципен въпрос, бих казал фундаментален, защото чрез тях заявяваме своята независимост и умението да повлияем на процесите в държавното управление. Те са извоювани с упорити усилия и саможертва на нашите предци и те ми дават съзнанието, че съм свободен човек и пълноправен гражданин....!

Ето защо, защото не ми е безразлично, защото имам принципи, защото имам избор, защото мога да го заявя и защото го дължа на предците си, смятам утре да назнача Президента на Република България!!!

Автор: Николай Григоров / Shljko/ 

Добави в Svejo

Хайдути-Кара Кольо

По разкази на дядо ми, за истински лица и събития .

Кара Кольо сръчка жарта с един кривак. Лявото му око проблесна и се оживи. Дясното беше нефелево, не мръдваше и стоеше някак сериозно, сякаш се беше замислило. В кръг около него, за годишната хайдушка среща, бяха насядали Наньо Чакъра и Дочо Лудото. Това беше останало от някогашната славна дружина, която държеше под хайдушки контрол три околии.

Наньо Чакъра беше една торба кокали човек. Брадата му се беше прибрала към лицето, защото нямаше зъби, а левият му крак и ръка бяха осакатени от някаква болест, че като ходеше, ги замяташе. Дочо Лудото все още изглеждаше страшнишки, особено с таз голяма рошава брада, но погледът му беше станал вече благ, а и не чуваше добре, та това го правеше да изглежда по-смирен.

Е-е-е, помисли си Кара Кольо, какви години беше изкарал в тази гора с четата си. В най-добрите дни наброяваше тридесет човека и все отбрани момци, и все юнаци. Заптиетата от три околии трепереха от тях, никой не смееше на българин да посегне, а пратеше ли предупреждение на някой поганец, цялата му фамилия търтеше да бяга през девет околии, за да се скрие. А що народ беше изклал, що чифлика беше опожарил. Всички чорбаджии в околиите хайдушки данък му плащаха. Накара бея пари за манастир да даде, бели чешми във всяко село да издигне, мостове през реките да постре.

И башибозук му пращаха, и черкези, и еничари. Всички надхитри. Разкарваше ги като магарета по околиите и когато се уморят, ще им направи засада на някой проход или река, че ще им резне кифичете, за да не смеят да се сетят повече да го преследват. А за наказание беят строеше поредния мост...! Е-е-е, какви години!

Проблесна окото на Кара Кольо, отмести тоягата, надигна се, че като извика:

— Ех, чета, какви юнаци бяхме, всите трепереха от нас!

Наньо Чакъра подскочи, излезе от унеса си и бързо отвърна:

— Така е, войводо!

Лудото пък така и не разбра какво извика войводата, защото хем не чу, хем се беше заел с важната задача да извади един картоф от жарта.

Кара Кольо огледа поляната и здравото му око загасна. Колцина бяха останали? Трима. Имаше още двама, които вече бяха с единия крак в гроба и не можаха да дойдат. Това беше останало от някогашната страшна чета.

А и в дома не вървеше. Беше свъртял имот, ама и тримата му сина пройдохи пораснаха. Пилеят с пълни шепи. Никакво уважение не сторват, само за пари ламтят. И думата му не хваща като преди. Вика си, гърми си по цял ден вкъщи, ама кой го чува. Снахите все за косите се държат. Още не е умрял, а наследството взеха да му делят. И внуците, най-голямата му радост, и те не го почитат. Онзи ден най-големият, Чавдар, му скри бастуна. Цял ден куцука из двора. Пъхка-охка, а внуците му се сръгват, присмиват се и си шушукат нещо. Е-е-ех, докато беше жива жената, друго беше. Тя ги сбираше и укротяваше. Аз вече тази война не мога да я водя.

Посегна пак Кара Кольо към кривака, зарови го в жарта, за да я разбута, и съвсем тихо, сякаш на себе си, каза:

Автор:Николай Григоров /Shljko/ 

Добави в Svejo

Девет дена и половина.

Първи ден:

Видях Пена, погледите ни се срещнаха и сякаш камък ма удари в главата! Таквиз рунтави вежди, такваз захапка?! Талията ѝ можеше да стигне за всите ми другари, краката ѝ влачести като къделя, ръцете ѝ силни като на Тольо Китана, бозките ѝ като млекоцентрали, устните ѝ дебели и обърнати нагоре, а над тях се стърлеше гъст мустак, като на Павли Горския. С дупето си затъмнение можеше да напраи! Кога ходеше, земята трепераше! Голяма мадама ви, казвам!

Втори ден:

Тя ма забеляза в автобуса, докато си проправях път между бозките ѝ — беше ма приклещила в кюштето! До следващата спирка висях във въздуха, щото от пренаселване нямаше къде да сложа крак. Ама и бозките на Пена си ги биват! Кондуктора пък го беше приклещила с лявото бедро. Видях човека да забелва погледа, явно не му стигаше въздух, ама това мене ма устройваше, щото минах гратис по маршрута. Помислих си — оттук нататък поне ще пътувам без билет!

Трети ден:

Първата ни среща се проведе в сладкарница „Неделя“. Малко говорихме, нямаше време, Пена се хранеше, а пък бюджетът ми за седмицата се изчерпа. Мислите ми се лутаха между желанието да ѝ се обясня и притеснението, че похарчих парите за наема на гарсониерата. Пак трябва да изляза в нелегалност. Почувствах нежното поставяне на ходилото ѝ върху моя крак! Цели три минути бях на седмото небе, на четвъртата ми изтръпна прасецът и пак се върнах върху мрачните си мисли — как да платя наема?!

Четвърти ден:

С Пена отидохме на кино. Гледахме филма „Девет седмици и половина“ с Мики Рурк. По едно време са разгорещих, реших да са пусна и зех та и посегнах. Погалих крака ѝ, а Пена мълчеше. Сега вече бях сигурен — тя имаше по-дълги и по-гъсти косми от моите. Сърцето ми щеше да изхвръкне! Разбрах — това е голямата любов!

Пети ден:

Поканих Пена вкъщи и понеже не бях платил наема, влязохме през прозореца. Това ни отне малко време, около един час. Когато най-накрая даврандисахме, Пена вече беше загубила желание да сме интимни. Катурна се във фотьола и остана безмълвна още два часа, за да събере сили за излизането. През останалите три излизахме. Изпаднах отново в криза, идея нямах как да обясня на хазаина, че дограмата вече е отметната и прозорецът не се затваря?! Поне успях да надникна под полата ѝ! Няма да изтрия спомена до края на живота си! Ле-ле, обичам я тази жена!

Шести ден:

Срещнахме се у тях. Пена реши да са направи на мадама и си бръсна два часа краката в банята. Каналът са запуши, а аз още два часа са опитвах да го освободя — загубена кауза! Решихме и тази вечер да запазим целомъдрие — каналът на банята се беше запушил и приливаше. Тази вечер обаче са цалунахме за първи път — разкош! Само мустакът ѝ ма посръгваше под носа, та ма гъделичкаше. Пена взе решение да обръсне и него.

Седми ден:

Пена са обръсна цялата. Част от чара ѝ се загуби, добре че поне запази чорлавите вежди. Вече не издържам, ама водопроводчикът цял ден не можа да продуха канала, а пък аз още влизам в гарсониерата през прозореца, който вече съвсем се отметна. Решихме да се отдадем на романтика и да се любуваме на звездите, ама кат на заплющя един дъжд... Поне разбрах, че бозките на Пена могат да се ползват и за дъждобран. Бе въобще, многофункционална мадама. Вече бях сигурен — това е любовта на живота ми!

Осми ден:

Ще я скъсам — няма кой да ма спре вече!

Девети ден:

Скъса ма — няма ли кой да я спре вече?!

Половината на десетия:

Тръпката ми мина, а пък всичко в тялото ми е изтръпнало. Мразя секса! Не съм сигурен какво става с мъжествеността ми, не смея да са погледна в четала, пък и вече съм навит да мина на левия бряг. Онзи ден са погледнах в огледалото — мязах на мелез между кашалот и дърта маймуна. Вчера Пена го счупи, явно започнала е да ми съчувства! Днес пак ма почна. Минавам в нелегалност. Три месеца ще удържа като клошар, пък дано ме забрави!

Автор:Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

СМЯХ ОТ ПОЛИЦЕЙСКИТЕ АРХИВИ - І І - Петьо Петата.

Разказа е вдъхновен от истински събития.

Петьо Петата беше баш бабаитът в селото. По професия е строител и беше докарал до основно образование, ама говореше със самочувствие на професор, сякаш беше завършил чуждоземен университет, че не се свенеше да дава акъл дори и на даскал Иван, който се ползваше с авторитет на учен човек в село.

Ле-ле, пък ако влезе в кръчмата и пий две скоросмъртници, нямаше кой да му затвори устата. При третата и четвъртата ракия пък, ако някой се опита, работата можеше да стигне до бой, защото Петата бързо изчерпваше запаса си от думи, а на петата започваше само да мучи и да гледа с празен, овчи поглед. Всъщност и за това местните му бяха лепнали прякора „Петата“ и понеже го знаеха отдавна така, никой не си спомняше как му беше фамилията, та дори наследството му, което се състоеше от три момчета и три момичета, я носеше. Местните млади келеши обаче ги наричаха „шестаците“. Хем да си отмъстят на Петата, защото мразиха „интелекта му“, хем да отбележат броя им.

Освен че беше човек със самочувствие, Петата често влизаше в конфликт с властта в лицето на местния полицай Кольо Чакъра, който по душа беше добър и отстъпчив човек. Най-големите им противоречия идваха от неразбирането от Петата на „Закона за движението по пътищата“ в частта шофиране след употреба на алкохол. Петата беше на мнение, че той не е писан за него, нещо, с което Чакъра не се съгласяваше, но се примиряваше, защото бяха земляци, пък беше и кротък човек, нищо, че прякорът му звучеше солидно, като за хайдутин. Само от време на време, ако се засекат в кръчмата, Чакъра ще подеме:

– Пета, да не вземеш пак да яхнеш буса, нашмокал си се като змей, ще вземе да почерниш някого!

Ако пък Петата не беше сложил овчия си поглед, му отговаряше със самочувствие:

– Старши, нямаш проблем, бе. Аз съм като „джипиес“, позиционирал съм се и дори да спя, стигам, докъдето кажеш, и то все по права линия.

Не му беше по сърце на Чакъра да спори, пък и ако продължеше, щеше да бъде принуден цяла вечер да слуша мрънкането му или поне докато изпиеше петата ракия.

През това лято обаче Петата реши да заведе фамилията на почивка на море. Хем децата да го видят, хем жена му да престане да опява, че я е превърнал в прислужница, хем да има какво да разказва в кръчмата, защото темите му се бяха изчерпали. Нагласи се фамилията и хайде, на, отпраши. Поутихна кръчмата за седмица. Дето се вика, Петата взе да липсва. И понеже беше лято и всеки си имаше занимание, не се разбра кога се върна отново в село. Нагласиха се приятелите му, чакаха ден, чакаха два, Петата не идва. Започнаха да се пускат слухове, че жена му е затегнала обръча и понеже стигнаха до него, за да защити достойнството си, една вечер се довлече, ама не мязаше на себе си. Изпи една ракия, пусна две-три приказки и хайде обратно в къщи. Това изненада толкова много съселяните му, щото стана тема за обсъждане през следващите два-три дена.

Не се мина много време, Петата взе да се окопитва. По-често наобикаляше „хоремака“ и, дето се вика, отново взе да влиза във форма. Обаче не пийваше повече от две ракии. Една вечер в кръчмата се беше създала атмосфера, защото бяха извикали Пацо Келеша от съседното село. Беше пълен пройдоха, ама разпъваше хубаво акордеона. Завихри се хоро, после две, накрая поеха и Рофинкината песен, та сърцето на Петата се отвори, предразположи го и взе да разказва.

– Какво да ви кажа, селски, отидохме и се настанихме в най-хубавия хотел. Викам си, спестил съм някой лев, омръзна ми да се стискам и да си броя стотинките, ще му отпусна края.

Тук Петата направи многозначителна пауза, хем да привлече повече внимание, хем да удари един гълток.

– Първият ден добре, натоварихме се на буса, отидохме на плажа, полежахме, погледахме, взе да ме хваща скука. На следващия ден закарах моите да посъберат пясък, а пък аз се шмугнах право в капанчето.

Петьо отново направи пауза, огледа се, видя, че вече е привлякъл вниманието и на акордеониста, и на певците, надигна чашата, гаврътна и пак продължи.

– Малко преди да приключи плажът, ги бях докарал до пет ракии, когато домочадието се стегна и решихме да си ходим в хотела. Видя ме жената, че муча, опита се да ме разубеди да шофирам, ама аз, нали съм хайванин, изрецитирах и че „джипиеса ми е включен и ще ги закарам по права линия в хотела без проблем“, и понеже ми е яла попарата, горката, примири се, натовари се с децата и даврандиса, а аз запалих колата и поех смело управлението.

Петата направи отново пауза, този път да изцеди последната капка от съдържанието на чашата, и продължи.

– По едно време отнякъде се появи полицейски автомобил и завъртя сирената. Помислих си: „Това не е за мене“, ама като видях как един полицай размахваше настоятелно палката, много бързо взех решение да търтя, да бягам, щото този не изглеждаше благ като Чакъра. Натиснах педала и се оставих „джипиеса“ да ме води. Завих наляво, после надясно и ето, стигнах до паркинга на хотела. Свих към него, бързо дадох назад и се натиснах към седалката, за да не ме видят куките. Обаче още докато се навеждах, преди да видя върха на обувките си, шофьорската врата се отвори и един полицай се изправи пред мене, ама не беше оня с лошия поглед. Понадигнах се, огледах се, погледът ми се проясни и се опитах да прочета надписа на сградата отсреща, който гласеше: „Министерство на вътрешните работи“, „Районно управление на полицията“. Оказа се, че съм объркал паркинга на хотела с паркинга на полицията и отгоре на всичко хотелът бил в противоположната посока, а като капак, за по-напряко съм минал направо през парка, та съм отнесъл и две-три фиданки. Дето се вика, „Хитрата сврака с двата крака“.

Петата направи пауза, пребори желанието си да поръча още една ракия и продължи, този път назидателно.

– Това е, земляци... Изкарах 24 часа в ареста, осъдиха ме по бързата процедура, а бусът ми още стои на онзи паркинг, щото нямаше кой да го докара. А пък жената едва не ма паряса, накара ме пред иконата на Света Богородица да се закълна, че повече от две няма да пия – Петьо смръщи поглед, сякаш много го болеше, след което се провикна: – Ама и тоя „джипиес“, май само тука му уйдисва да работи.

Облегна се Петата назад, обърса потта от челото си с огромната си шепа, напъна се и се надигна. Провлечи краката си към изхода, сякаш изпитваше страдание. На входа се обърна към съселяните си, които се бяха спотаили, и изрева като ранен лъв:

– Егати „джипиеса“ – после се изсекна шумно, за да сложи край на разказа, и се загуби в тъмното.

В следващите 15 секунди в кръчмата цареше тишина. Само Келеша изпусна едното крило на акордеона, та се чу един развлачен шум, сякаш цяла филхармония настройваше инструментите си. Че като започна едно хилене и удряне по масата, да му се схване диафрагмата на човек само, като ги слушаше.

Оттогава Петата не престъпи клетвата. Пиеше само по две, а пък и спря да говори нравоучително на хората. Само прякорът си остана същият, щото никой в селото не помнеше фамилията му.

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Чичовите червенотиквиничковци!

Ле-ле, какъв дебат само! Зачервиха ми се ушите от срам! Колко ниско мнение имат за нас политиците, а всъщност може и да не е ниско — най-вероятно правилно са ни преценили. Манипулират мисленето ни, а дори не проповядват собствена идеология, просто „се борят за кокала”. И тримата са „независими”, и тримата „не са виновни” за състоянието на държавата ни, дори напротив — те са „месиите”, които ще ни спасят. Пропускат факта, че през последните десетина години и тримата са представлявали политическите върхушки, които породиха бурята, и че особено по времето на мандата на тройната коалиция корупцията беше взела такива размери, че западноевропейските ни партньори си скубеха косите, за гдето са ни допуснали дори на прага на Европейския съюз!

Търсят оправдание, като се обвиняват взаимно. Опитват се да ни убедят, че като президенти ще могат да пренапишат историята ни и да въздействат върху институциите на държавата, за да процъфти, а с какви точно лостове ще управляват?! Плоски и глупави изказвания за хора, които имат претенции да са елит. Въобще отвсякъде прозира комунистическата школа, чиито възпитаници са и тримата.

И все пак ще гласувам — не защото ги харесвам, а защото за гражданските ми права, за правото да гласувам, моите деди са пролели кръвта си и защото аз съм човекът, който ще избере кой да ме управлява!

Преди известно време попаднах на коментар, направен по подобна моя публикация от моя позната, която разказа какво е споделил пред студентска аудитория нейният любим преподавател за последната изповед на дядо му. Ще го цитирам, защото ми направи силно впечатление и донякъде промени мнението ми по въпроса за упражняването на гражданските права:

„....И последните ми думи са молба и призив към тебе: не ги забравяй! Не забравяй, че те /правата — политически, социални и т.н./ са извоювани с упорити усилия и борби, страдания; че те ти принадлежат; че никой не може да ти ги отнема. Защото инак след всяко ново тяхно ограничение или накърнение от управляващи, или нехайство от твоя страна, неусетно за самия тебе ти ще губиш това, което не се вижда, нито се консумира, не е нито имот, нито служба, нито звание, но е всичко — съзнанието, че си свободен човек и пълноправен гражданин….”

За съжаление не зная името на преподавателя, но вече и на мене ми стана любим!!!

Автор:Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Кой казва, че в България няма етническа и религиозна толерантност?

Това е по-стара моя статия. Публикувам я наново, за да припомня на тези които се мъчат да изкарат дивиденти от разгорелите се страсти покрай случая със Цар Киро, че нещата не са такива, каквито искат да изглеждат "политиците ни".

Първоначално бях замислил да направя репортаж за празника на град Поморие! Взех фотоапарата и на 06.05.2009г. – църковният празник Св. Георги Победоносец, излязох и нащраках набързо няколко кадъра. Темата, макар и добра, е и малко клиширана, но за незапознатите с традициите на град Поморие, ще е интересно да разберат, че тук е построен единственият български манастир, разположен на българското черноморие, и навремето в него се е помещавала Митрополията.

В двора на манастира има кладенец – православните го наричат аязмо, който е причина да се построи манастирът, тъй като се смята, че е благословен от Св. Георги. Това е единственият православен манастир, построен от турчин и всяка година в града пристигат хиляди гости и за да запалиш свещ в манастира и пиеш вода от аязмото, трябва да чакаш с часове.

Истината е, че вниманието ми привлече един друг празник.

На 30 километра от Поморие се намира село Гълъбец, което е сравнително голямо и е с население от 2200 души. В селото съжителстват три етнически групи – българи, цигани и турци и съответно две религиозни общности – християни и мюсюлмани. В това село, на същата дата,  се освещаваше новопостроената църква „Св.Георги Победоносец”.

Църквата е построена със средства,  дарени от местен българин – Тодор Николов, който от 40 години живее в Германия.  Този факт ме впечатли, но едно друго нещо ме развълнува много повече.

В селото преобладават мюсюлманите. Кметът на селото – Ахмед Солак, също  изповядва мюсюлманската религия. Избран е като независим с гласовете на българи, роми и турци, въпреки че ДПС през годините имаше много силни позиции в селото.

Солак е млад човек, широко скроен, представител на по-младите и по-толерантните мюсюлмани, които напоследък започнаха да се появяват на политическата сцена,  скъсвайки окончателно с политическите и религиозни догми. Този кмет успя да събере за освещаването на църквата и роми, и турци, и българи, за да празнуват заедно. Същевременно успя да доведе на откриването на църквата местния ходжа Рулфи и сливенския Митрополит Йоаники и те заедно откриха новопостроената сграда.

В тон с всичко това, за да почетат чистосърдечно големия празник на селото, дойдоха кметовете на съседните, с преобладаващо турско население села – Габерово, Белодол, Косовец, Страцин – също мюсюлмани. Тези кметове присъстваха и на курбана, който беше раздаден в местността Корията,

където през цялото време се свири българска народна музика от оркестър „Кафадари” със солист Златина Маркова. 

Прекрасният завършек на празника беше белязан с връчването на грамоти от църковното настоятелство,

за принос за изграждането на светия храм на кмета Ахмед Солак, баща му Халил Солак и още няколко мюсюлмани, на които  за съжаление не можах да запиша имената.

Кой казва, че в България няма етническа и религиозна толерантност?!? Тези, които се страхуват от нея? Политиците, когато това им служи за спечелване на политически дивиденти? Тесногръдите, ограничените, злобните хора, които са объркали пътя към Европа и са обърнали поглед към миналото!

Аз познавам един кмет, момче на около 30 години, изповядващ мюсюлманската религия, избран с гласовете на турци, роми и българи, който разби всички тези догми. Някои твърдят, че е ром, други, че е турчин, но аз си мисля, че е голям българин и се гордея, че мога да се нарека негов приятел!

Автор:Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

СМЯХ ОТ ПОЛИЦЕЙСКИТЕ АРХИВИ - І - Никола Тихомиров Бейнадетов /Фичето/.

Голям майстор беше Кольо Бейнадето в неговия роден край. Славата му се носеше навсякъде по четирите края на селото. Нямаше къща, в която да не е влязъл, за да майстори, и да не са го споменавали, чак му лепнаха прякора Фичето, та така го познаваха в цяло село. Само един кусур имаше – все ще открадне от някой стопанин я тухла, я керемидка, я чувал с циментец ще повлече или някоя дървена греда. Ама понеже беше майстор голям и за да не го разсърдят, стопаните преглъщаха тези щети, щото иначе изкусуряваше всичко, както си му е редът.

Дойдоха тежки години и хората спряха да строят. Повъртя се Фичето, повъртя се, па стегна куфара и айде на гурбет по морето. Там строителството кипеше, пък той с тези златни ръце „пари щял да вади“. Така си мислеше Фичето, ама не било тъй. Тръгнал да търси работа по строителни обекти, ама никой го не познава. Повял, посял из градовете и взел да се отчайва. Нейсе, случайно, докато влизал във все по-голяма депресия, на пътя му се изпречил Петьо Петата от съседното село. Влязъл му човекът в положение, пък били и земляци, закарал го при неговия бригадир и ето – оня го наел.

Всичко тръгнало нормално, Фичето взел да набира авторитет, ама не щеш ли, лошият му навик да влачи и тук почнал да се проявява. Усетил го Петата и срам – не срам, отворил дума, не за друго, ами да го предупреди, че тук собствениците са мутри, а те не влизат на хората в душите, а направо трепят. Поспрял се Фичето за ден-два, ама на, натиска го отвътре и пак започнал да влачи.

Не мина време – намериха Фичето проснат на обекта. Костите му бяха потрошени, главата му подута и гледаше с отвлечен поглед, уж направо, а биеше наляво. Завъртя се инспектор Дребнев, огледа, огледа, даже и протокол състави, ама като не може да разбере какво е станало... Пък и Фичето мълчи и гледа, сякаш хвърляше с очи през него.

– Бит ще трябва да е! – не издържа Петата. – Предупредих, ама не слуша, то с мутрите не е като с хората – първо бият, а после питат – заключи интелигентно Петата и сложи точка, като се изсекна шумно.

Притъмня му на инспектор Дребнев, обади се в шоковото отделение и разбра, че Фичето е с фрактура на двата крака, лявата ръка, счупен таз, пет счупени ребра и пукнат череп. Като горница имаше и тежко сътресение, затова и погледът му хвърляше на криво. Завъртя Дребнев телефони тук-там, докладва, където трябва, запристига сума ти полицаи. Задържаха собствениците на обекта, охранителите, децата на собствениците, бригадира и всеки друг пълнолетен мъж, който можеше да бъде заподозрян. Че като се започнаха едни разпити 24 часа, оле-мале... голямо натискане, голямо нещо. Изкараха душите на хората, ама никой не признава. Никой не видял и не чул. Отчая се Дребнев, човекът ще умре, а извършителите не могат да бъдат открити.

Мина седмица. Рано сутринта, докато поемаше прекрасния аромат на прясно свареното кафе, Дребнев преглеждаше пощата. Погледът му се спря върху не много дебел плик с печат от VІ РУП-София. Когато отвори плика и се зачете, Дребнев изпухтя, изду бузите и се задълбочи.

СВЕДЕНИЕ

от

Никола Тихомиров Бейнадетов /Фичето/.

Следва адрес и ЕГН.

Господин полицай, по професия съм строител, ама от добрите. Мизерията ме докара да работя по обекти покрай морето, ама не ме оцени бригадирът. Малко ми плащаше и ми даваше все работа, дето калфите могат да я вършат. Това удари честта ми и реших да се разправям с него. Затова във вечерта на инцидента останах след работа, уж да я довърша, ама бях хвърлил око на 200 тухли четворки, да ги взема, дето се вика, за компенсация, за унизената чест. Тъй като тухлите бяха стоварени на четвъртия етаж, трябваше да ги сваля. Вдигнах с лебедката един 200-литров варел, напълних до горе с тухли и го бутнах в празното, та увисна като пискюл на фес. Слязох до долу, ама, мамка му и лост, цял ден правеше чалъми и баш сега съвсем се развали. Караше въжето все нагоре да върви. Нямаше как, омотах го около ръката си и започнах да го пиля с една ножовка. Изведнъж въжето се изтъни и запращя, дето се вика, хвана ме неподготвен, а пък и не бях преценил правилно тежестта на варела с тухлите. Хванах с две ръце въжето, за да сопра варела, ама той тежеше сигурно над двеста кила, щото ме изстреля нагоре като снаряд. Беше ужасно, но ясно си спомням, че някъде откъмто втория-третия етаж срещнах варела с глава, понеже се разминавахме. Те оттам ми е травмата на главата. И понеже чувството ми за самосъхранение заработи силно, продължих да стискам въжето, което с още по-висока скорост ме откара в макарата на четвъртия етаж. Те там си смазах пръстите на лявата ръка. В този момент обаче варелът пльосна и дъното му се откачи. Всички тухли се изсипаха и аз поех надолу с почти същата скорост, стискайки все по-силно въжето. Някъде по средата се пресрещнах с празния варел, но успях да се врътна и го посрещнах с колената, което не ми помогна, кой знае колко, щото хем не убих скоростта, хем си счупих краката. Ей тука вече късметът ми изневери, полетях по-силно надоле и пльоснах върху тухлите по задник. Те там си счупих задника. Ръцете ми вече се бяха изморили и изпуснах въжето, тогава с ужас видях как варелът се връща обратно с огромна скорост и понеже вече не ми беше останала сила да се дръпна, го посрещнах с гърди. Те там си счупих ребрата. Следващите часове ми се губят, ама сигурно съм пълзял, щото Петата ми каза, че са ме намерили почти на входа на обекта. Да ми се чуди човек откъде съм намерил сили да пълзя 200 метра. То може и кучето да ме е влачило, щото кога се опомних в спешното, единият крачол на гащите ми го нямаше, а Петата разправя, че цял ден кучето на строежа си играело с един син парцал, чак не могли да му го вземат от устата.

Господин полицай, Господ ми помогна да спася дясната си ръка, за да мога да напиша това обяснение и да отмием това недоразумение, щото голем резил за собствениците на обекта станало. Наистина звучи като нагласено, ама истината казвам, така си беше. То и на мене, ако ми го разказваха, и аз не бих повярвал.

Моля само да не споменавате пред Петата за това що е станало с мене, щото ще ми падне авторитетът в село и ще ме прекръстят от Колю Фичето на Колю Лястовицата и като ги знам нашите земляци, ще си нося прякора до гроб, а може и да ми го лепнат като фамилия, та наследството ми да го носи до седмо коляно.

Господин полицай, за допълнителни сведения ме търсете в гр. София, институт Пирогов, стая 313.

Дата С голямо уважение: подпис

Почеса се Дребнев по глава, отпи с облекчение глътка кафе, па като хвана да се смее, черният му дроб се изду като мех, пълен с вино, от напъване. Понякога нещата имат просто обяснение, само дето сюжетите са като на холивудски филми, та чак не ти се хваща вяра.

Дребнев приложи обяснението към преписката, а по-късно написа върху нея да се отнесе към дело. Така този завързан сценарий остана неизвестен за правосъдната ни система, но се разнася като полицейски фолклорен мотив от стая на стая, от управление на управление.

Автор:Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Да убиеш Буревестник

Много пъти съм си задавал въпроса защо хората вземат дрога?! За мен това е психо-социален феномен и който може да даде еднозначен отговор на  въпроса ще бъде достоен за Нобелова награда. Къде се крие генезисът на проблема?! Защо именно млади хора посягат към нея, въпреки че повечето от тях знаят, че краят обикновено е летален?! Необяснимо е и е жалко, че толкова малко правим, за да им помогнем!

Не ги разбираме, забравяме, че и ние сме били млади! Смятаме, че като сме им осигурили храна, подслон и удобства сме изпълнили задълженията си като родители. Загубили сме връзка с тях и не знаем как да постъпим, като ни застигне нещастието. Забравяме, че младите хора са като Буревестниците,  чакат бурята, за да направят първия си полет. Мислим, че сме ги подготвили за него, а всъщност не сме им показали дори как се размахват криле!

Това е, когато няма кой да те научи как да летиш – вярваш на всеки, който ти предложи това, а всъщност най-лесно  да убиеш Буревестник е, не като го обстрелваш, а като го излъжеш, че бурята е дошла и той може да полети.

Млади хора, извинявайте, не винаги ви разбираме, но винаги можем да ви кажем кога ще дойде бурята, за да размахате криле и да полетите, и там в нея ще намерите удоволствието да обичаш и да бъдеш обичан и щастието да създадеш нов живот и да го обгрижваш! Повярвайте ми, това усещане не може да бъде заменено с удоволствието, което може да изпитате от приемането и на най–качествената дрога!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Допингът: целта оправдава ли средствата?!?

Боже, присъствам на разговор на двама млади Аполони и постепенно челюстта ми увисва, иде ми да се провикна с пълно гърло, като един наш велик български професор: „Гледам и не вярвам на ушите си!“, обаче се снишавам и замълчавам, за да мога да присъствам на диалога докрай. Странното за мен е, че младежите определено имат вкус към спорта и очевидно полагат огромни усилия, за да поддържат големи мускули, но целта на всички тези усилия е не да се чувстват добре, а да изглеждат добре. Кухо и неуместно! Отгоре на всичко демонстрираха дълбоки познания в областта на режима на приемане на анаболни стероиди, та чак ми се зачервиха ушите от срам при мисълта колко съм изостанал!

Както вече и друг път съм казвал, почвам да се чувствам стар, защото все по-трудно мога да разгадавам ценностната система на младите и се убеждавам, че поне в този случай прекрасната идея да изпълниш формата със съдържание се изражда в не чак толкова прекрасната да изпразниш формата от съдържание.

От разговора разбрах, че общо взето заради дебелината на мускулните влакна младежите са готови да се подложат на атака от огромно количество анаболни стероиди, защото това ги доближава до женския идеал за мъжка красота. НАИВНО!!!

Ровя се в учебника по биохимия, защото започвам да се съмнявам, че това, което съм учил, не е вярно! Ох, спокойно, вярно е, не съм изкуфял все още! Готов съм вече да отговоря на младежите какво е моето мнение за тяхното мнение за „женския идеал за мъжка красота“.

1. Младежът, който употребява анаболни стероиди, по-мъжествен ли е?

В буквалния смисъл – не. Анаболният стероид е синтетичният аналог на мъжкия полов хормон тестостерон, който се отделя от тестисите и влияе върху повишаване на синтеза на белтъчини в клетката, като предизвиква мускулна хипертрофия. Всеки организъм изгражда буферни системи, които регулират отделянето на хормони, да не превишава нормално допустимите граници. Приемането на анаболния стероид води до намаляване на собствения синтез на тестостерон, тоест организмът намалява производството му и като резултат тестисите се свиват понякога до големината на фъстъци, а понякога се свива и пенисът.

2. Младежът, който употребява анаболни стероиди, по-красив ли е?

Твърдо не. Странични прояви при приемането на анаболен стероид са появяването на акне по цялото тяло, челното оплешивяване, окосмяването на гърба.

3. Младежът, който употребява анаболни стероиди, по-харесван ли е?

По принцип – не. Тестостеронът прави мъжа по-агресивен и невъздържан. Приемането на голямо количество анаболен стероид кара този, който го приема, да е неспокоен, агресивен и понякога го вкарва и в депресивно състояние – неща, които биха разбили всяка наченка на нежни взаимоотношения между младежи.

4. Младежът, който употребява анаболни стероиди, по-потентен ли е?

Напротив, приемането на голямо количество анаболни стероиди води до потискане на потентността, понякога до пълна липса на желание за правене на секс и до невъзможност да се втвърди пенисът. Много често се стига до пълна импотентност.

5. Младежът, който употребява анаболни стероиди, по-здрав ли е?

Категорично – не. При приемане на анаболни стероиди се увреждат сърдечносъдовата система, бъбреците, черният дроб. Поради бързата хипертрофия на мускулите, които изпреварват в развитието си костно-ставния апарат, вследствие на големите натоварвания, които мускулите могат да поемат, а костите и ставите – не, обикновено се стига до контузии, които понякога водят до инвалидност.

Пичове, като вземате анаболни стероиди, не само че не покривате критериите на младите дами за мъжественост, но бих казал, че не покривате и вашите собствени. Ако продължавате, скоро ще се убедите в това. Най-голямото наказание, което може човек сам да си наложи, е да плаща, за да се разболява – това граничи с мазохизъм.

Момчета, не се превръщайте в лъскави, но празни опаковки!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

ЗА ТОЛЕРАНТНОСТТА !

Обиждаме се, мразим се, бием се, убиваме се – защо?! Защо не можем да приемем, че другият е различен? Защо искаме всички да мислят като нас, да правят като нас, да почитат нашия Бог, култура, етични и нравствени норми.

Отричаме и отхвърляме другите, защото мислим, че сме по-добри, по-умни, по-можещи и по-знаещи! Опитваме се да ги потиснем, да ги смажем, да ги унижим и унищожим! Забравили сме, че хората еднакво обичат, еднакво чувстват, еднакво могат и че сме деца на един общ прародител, че всички се раждаме сами на този свят и сами ще си отидем.

Защо през останалото време трябва да се мразим?!

Вярно е – всеки знае различно – едни повече, други по-малко. Кой има смелост да каже – кой е по-полезен и как се сравняват добрият пианист с добрия математик? Един е по-силен в една област, друг – в друга. Защо обаче да не си помагаме, като се разбираме и не търсим само различията помежду си. Абсолютно познание няма. Учим се през целия си живот и всеки, който си мисли, че е гениален, може да бъде изненадан от това – колко малко знае всъщност.

Защо да не се обичаме или, ако не умеем, то поне да се уважаваме. Човек е жив за много кратко време, а ще е мъртъв за много дълго. Нека се порадваме на живота, на приятелите си, а не на Пировите победи, които само влошават положението ни и не носят удовлетворение!

Светът е красив, защото е шарен и всеки е уникален и неповторим. Това всъщност е богатството, което сме получили, когато сме се появили. Нека не правим света розов, син или червен, нека е шарен и нека да му се наслаждаваме!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Баба Керанка

Разказа е вдъхновен от истински събития.
 

Седях зад бюрото си и разглеждах стари преписки. Бяха за кражби в района. Трябваше да планирам мероприятия и да разпределям работата между колегите.

Времето се беше смекчило. Пролетта надничаше през отворения ми прозорец и ухаеше на сливов цвят. Вътрешно се усмихнах и отместих поглед към двете сливи в двора на участъка. Отрупани с цвят, клоните им бяха накичени с мартеници... И тази година пропуснах щъркелите!

Ароматът на пролет се смеси с миризмата на кафе. Помислих си: така мирише събуждането. Погледнах към чашата на бюрото. От нея се носеше ароматът на прясно кафе и ме изпълваше с настроение. Посегнах към нея, надигнах я и отпих глътка.

Блаженство!

Телефонът прозвъня. В слушалката чух познатия глас на кмета на близкото село, което обслужвахме.

– Началник, имаме кражба в селото! Влезли са в къщата на баба Керанка и са ѝ откраднали кокошките. Обадих се вече на дежурния – каза ми, че идва група, за да обслужи произшествието. Ако можеш, ела и ти!

Кметът беше сериозен човек с авторитет. Взимаше присърце проблемите на съселяните си и често ни помагаше при разкриването на престъпления. Беше висок, едър мъж с чуплива черна коса и сини очи. Имаше здрави мишници и корави, напукани длани. До мене беше стигала информация, че понякога сам раздава правосъдие в селото, но никой досега не се беше оплаквал.

Нямаше как да му откажа. Качих се на служебния автомобил и след около десет минути стигнах до местопроизшествието. Дежурната група вече беше там.

Пръв ме посрещна експертът. Очевидно беше недоволен, че са го разкарали.

– Началник, само две кокошки има откраднати. Няма разбиване, извършителят е прескочил оградата. Ама и кмета хич го няма – да ни разкарва за две кокошки! Сигурно бензинът, който изгорихме, струва повече от...

Спрях тирадата му с поглед и му дадох да разбере, че не одобрявам поведението му.

Кметът ме чакаше на входа на къщата. Поздравихме се и той започна да ме въвежда в обстановката.

– Началник, нямаше да те занимавам с това, ама баба Керанка очите си изплака от сутринта. А пък мисля, че знам кой е свършил тази работа! Има един циганин тука, Али му викат. Дойде някъде от варненско с едно дете на около шест години. Настанил се е в една колиба и не съм го виждал нищо да работи, този хайванин. Само той ще е!

Докато кметът ми говореше, успях да огледам двора и къщата отвън. Беше едноетажна. Мазилката тук-там се беше пропукала, а прозорците, дървени и много стари, се бяха отметнали. На первазите им стояха глинени саксии, отрупани с цветя. Пътеката до входа беше покрита с тротоарни плочки. Градината не беше прекопавана – оттук-оттам се подаваха цветя, но тревата и плевелите ги задушаваха. На няколко метра от вратата се търкаляха безразборно разхвърляни цепеници.

Предложих на кмета да се срещна с пострадалата. Влязохме заедно в къщата. Беше тъмно и неприветливо, но определено чисто и поддържано.

Огледах се. Нямаше много вещи: стар телевизор, легло, нощно шкафче и гардероб. Мивката беше с обикновено кранче само за студена вода. До нея се мярна някакъв електрически котлон, който не си знаеше годините. На няколко метра от леглото беше поставено кюмбе за горене на дърва.

На леглото седеше възрастна жена на около 85 години. Беше облечена с черна рокля, а на раменете ѝ беше смъкнато черно парче плат, което може би беше забрадката ѝ. Косата ѝ – чисто бяла – беше сплетена на плитка, която стигаше до кръста. Старицата беше дребничка, с дребно, набръчкано лице, от което ме гледаха две сини и много тъжни очи. В ръцете си държеше носна кърпа. Видях как посегна с нея, за да избърше една сълза, когато влязохме.

Сетих се, че бях чувал за нея. Бяха ми искали съдействие от социалните служби, за да намерим нейни живи роднини. Нищо не се получи. Единствено знаех, че синът ѝ беше починал много млад.

– Бабо Керанке, ей това е началникът. Кажи му сега – поде пръв кметът.

Баба Керанка ме погледна право в очите. Погледът ѝ беше бистър и ясен. Явно не страдаше от деменция.

– Какво да кажа, сине, нищо не знам! Снощи кокошчиците си бяха в двора. Днес ги няма! Жал ми е, баби! Те ми бяха единствените живинки в къщата! Говорих си с тях и яйчица ми носеха...

По бузата ѝ пак се търкулна сълза. Възрастната жена отново посегна с носната кърпа и я избърса. Погледнах към кмета. Очите му се бяха напълнили със сълзи. Явно нещо не знаех.

Отначало ми се видя странно, че се вдига шум за две кокошки. Сега обаче си дадох сметка, че той има по-особено отношение към тази жена.

Предложих му да отидем и да проверим дома на Али.

Спряхме в края на селото пред една колиба, направена от шперплатови плоскости. Покривът беше плосък, наведен на една страна. През една от стените излизаше бурия, през която се изнизваше дим. Имаше само един отвор, покрит с найлон, който служеше за прозорец. Стигнахме до вратата. Беше скована от дъски. Почуках и отворих рязко.

Подът беше постлан с някаква стара черга. По средата на стаята беше поставено кюмбе, което беше разпалено, а върху него стоеше стара, олющена тенджера, в която къкреше кокошчица. До тенджерата, с лъжица в ръка, стоеше смугъл ром.

Не тежеше повече от 60 килограма, въпреки височината си около метър и осемдесет и пет сантиметра. Беше с мазна и сплъстена коса, изпъкнали скули, а по цялото му лице се стелеше гъста и черна брада. Единствената му дреха бяха сини дочени панталони. Почти нямаше мускул по тялото си. Ребрата му бяха изпъкнали толкова много, че си помислих, че гледам скелет. Стоеше прав, без обувки, а краката му бяха толкова мръсни, сякаш носеше чорапи.

В ъгъла, върху старо легло, седеше детенце на около пет-шест години. Беше облечено с черна мъжка риза и къси шарени панталони, които бяха толкова широки, че трябваше да ги придържа с ръка. Не можех да определя дали е момиче или момче. Косата му беше също мръсна и сплъстена, а лицето му – покрито с прах. В очите му, прекалено големи за лицето, се изписа ужас, като ни видя.

– Ти ли си Али? – попитах строго.

– Аз съм! – отвърна циганинът. – Ако идвате за кокошките, аз ги взех!

– Защо бе, мангал? – попита кметът.

– Детето не е яло от два дни.

– А не можа ли да поискаш, бе...?

Кметът спря.

Детето беше започнало цялото да се тресе и да плаче.

– Не мога! – каза Али. – Не съм просяк – срам ме е!

– А-а-а? – извика кметът. – А да крадеш... не те е срам!

– Срам ме е! – каза Али. – Но синът ми е гладен.

Али наведе глава и отиде при детето. Седна до него и го взе в скута си. То започна да се успокоява.

– Али! – проговорих най-накрая и аз. – Трябва да върнеш кокошките. Чакаме те там, откъдето си ги откраднал. Разбра ли ме?

Али кимна утвърдително с глава.

Ние излязохме и се качихме на автомобила. Спряхме пред дома на баба Керанка и зачакахме. След десет минути две фигури – на мъж и на дете – спряха до колата. Али държеше в ръка найлонов плик, а вътре в него се виждаха двете заклани кокошки. Детенцето се беше вкопчило в дясната му длан. Пристъпваше плахо и ме гледаше със страхопочитание.

Кметът влезе в къщата на баба Керанка и след малко се върна, придружен от нея. Видях, че тя е много дребна. Беше прегърбена и от това изглеждаше още по-ниска. Пристъпваше бавно, като се подпираше на ръчно направено дървено бастунче. Очите ѝ бяха зачервени.

– Ей тоя е, бабо Керанке, тоя клисав циганин ти е откраднал кокошките.

Детенцето още по-силно се вкопчи в ръката на баща си, а Али наведе глава и не смееше да погледне никого в очите.

Баба Керанка ги огледа. Помълча известно време, сякаш ги преценяваше, и после промълви:

– Защо го направи, сине, гладен ли беше?!

Али мълчеше.

– Няма нищо! – проговори отново жената. – Нахранете се.

Острите ѝ черти се изгладиха. Тя се усмихна и погали детето по сплъстената коса. След това се обърна и потегли бавно към къщата си.

Кметът ме погледна с недоумение. Изчака минута, сякаш да види и моята реакция, и хукна след възрастната жена. Аз влязох след него в къщата, за да си изясня дали жената ще внася жалба.

– Бабо Керанке, какви ги вършиш?! – провикна се кметът. – От сутринта съм вдигнал на крака полицията! Сега нямаш претенции, ама и ти си една! Един мангал те разчуства!

Баба Керанка го погледна укорително.

– Кмете, не съди хората, защото са се родили такива. Бог съди! Това, което стана днес, може да е изпитание за нас, а не за него!

Настъпи мълчание.

– Виж какво – продължи тя – помогни на човека, нареди го някъде да работи, иначе пак ще краде. Това дете трябва да се храни.

– Ти си луда, ма, бабо Керанке – извика кметът.

Обърна се ядосан и с бързи крачки излезе от къщата.

Старата жена надигна забрадката и я върза зад тила си. След това ме погледна в очите и продума:

– Извинявай, сине, че напразно ви разкарвах. Няма да се жалвам от Али. От глад е откраднал. Трябва да се пази душата на човека, тя е като птичка – уплашиш ли я, ще излети! А какво е човек без душа?!

После погледна през прозореца Али, който стоеше объркан.

– Я, колко душа му е останала на този човек, почти я е загубил и какво добро ще търсиш от него после?!

Не спорих. Прибрах се в участъка и направих проверка на лицето. Установих, че Али е с влязла в сила условна присъда във Варна, пак за някакви кокошки. Ако баба Керанка беше внесла жалба, щеше да лежи ефективно в затвора. Започнах да се съмнявам, че постъпихме правилно.

След седмица се обадих по телефона на кмета, за да го попитам как вървят нещата с Али.

– Как?! – отвърна ми кметът. – Наредих го да работи в една от строителните бригади в селото. Не можах да изляза на глава с бабата! Път направи до кметството! Нареди го, та нареди го. Е, наредих го! Да го видим сега Алито!

Чух го как се усмихна по телефона.

– Началник, не се притеснявай, аз го наблюдавам. Ей-й-й, голяма жена е баба Керанка, ще знаеш!

Сбогувахме се. След три-четири месеца пак случайно на чаша кафе подехме с кмета темата за Али. Той ми разказа, че вече е станал майстор в бригадата – бил много сръчен. Задомил се. Взел една местна циганка, свястна жена с две деца. Сега живеел с детето си в нейната къща. Хората в селото го приели. Спечелил уважението им.

Шест месеца по-късно получихме съобщение за намерен труп на самотно живееща старица. Беше баба Керанка. Някакъв циганин я беше открил. Заварил я издъхнала в леглото. Пристигнах заедно с оперативната група в дома ѝ. Влязох в къщата. На леглото, притихнала, сякаш заспала, лежеше старата жена. Коленичил до нея, вкопчил се с двете си длани в кокалестата ръка на старицата, стоеше млад мъж от ромски произход – добре охранен и облечен.

Мъжът се обърна към мен. Само по очите познах, че това е Али.

– Началник, почина баба Керанка – промълви той и се разрева като дете.

За пръв път виждах мъж така да плаче.

След три дни се обадих на кмета по телефона. Исках да разбера дали все пак някой роднина се е появил на погребението ѝ.

– Никой! – отговори кметът.

– Значи, служебно сте я погребали?

– Не! Али пое всички разходи по погребението. Каза, че и паметника той ще ѝ плати. Докато не покриха с пръст ковчега, не мръдна от гробището!

Гласът на кмета започна да трепери.

– Голям човек беше, баба Керанка!

Чух как слушалката отсреща хлопна. Разбрах, че и на кмета му се беше доплакало.

Само не разбрах от какво се беше разчувствал – от смъртта на баба Керанка или от историята на Али, който отново беше намерил душата си.

Сега вече бях сигурен – не бяхме сгрешили!

През живота си съм имал много преподаватели. Към малко от тях съм се обръщал с думата „учителю“. С баба Керанка се бях срещал един-единствен път. Тя ми преподаде урока за милосърдие и благородство, но го направи така, че без съмнение заслужи честта да бъде мой учител.

НАИСТИНА, ГОЛЯМ ЧОВЕК БЕШЕ, БАБА КЕРАНКА!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo