По разкази на дядо ми, за истински лица и събития .Кара Кольо сръчка жарта с един кривак. Лявото му око проблесна и се оживи. Дясното беше нефелево, не мръдваше и стоеше някак сериозно, сякаш се беше замислило. В кръг около него, за годишната хайдушка среща, бяха насядали Наньо Чакъра и Дочо Лудото. Това беше останало от някогашната славна дружина, която държеше под хайдушки контрол три околии.
Наньо Чакъра беше една торба кокали човек. Брадата му се беше прибрала към лицето, защото нямаше зъби, а левият му крак и ръка бяха осакатени от някаква болест, че като ходеше, ги замяташе. Дочо Лудото все още изглеждаше страшнишки, особено с таз голяма рошава брада, но погледът му беше станал вече благ, а и не чуваше добре, та това го правеше да изглежда по-смирен.
Е-е-е, помисли си Кара Кольо, какви години беше изкарал в тази гора с четата си. В най-добрите дни наброяваше тридесет човека и все отбрани момци, и все юнаци. Заптиетата от три околии трепереха от тях, никой не смееше на българин да посегне, а пратеше ли предупреждение на някой поганец, цялата му фамилия търтеше да бяга през девет околии, за да се скрие. А що народ беше изклал, що чифлика беше опожарил. Всички чорбаджии в околиите хайдушки данък му плащаха. Накара бея пари за манастир да даде, бели чешми във всяко село да издигне, мостове през реките да постре.
И башибозук му пращаха, и черкези, и еничари. Всички надхитри. Разкарваше ги като магарета по околиите и когато се уморят, ще им направи засада на някой проход или река, че ще им резне кифичете, за да не смеят да се сетят повече да го преследват. А за наказание беят строеше поредния мост...! Е-е-е, какви години!
Проблесна окото на Кара Кольо, отмести тоягата, надигна се, че като извика:
— Ех, чета, какви юнаци бяхме, всите трепереха от нас!
Наньо Чакъра подскочи, излезе от унеса си и бързо отвърна:
— Така е, войводо!
Лудото пък така и не разбра какво извика войводата, защото хем не чу, хем се беше заел с важната задача да извади един картоф от жарта.
Кара Кольо огледа поляната и здравото му око загасна. Колцина бяха останали? Трима. Имаше още двама, които вече бяха с единия крак в гроба и не можаха да дойдат. Това беше останало от някогашната страшна чета.
А и в дома не вървеше. Беше свъртял имот, ама и тримата му сина пройдохи пораснаха. Пилеят с пълни шепи. Никакво уважение не сторват, само за пари ламтят. И думата му не хваща като преди. Вика си, гърми си по цял ден вкъщи, ама кой го чува. Снахите все за косите се държат. Още не е умрял, а наследството взеха да му делят. И внуците, най-голямата му радост, и те не го почитат. Онзи ден най-големият, Чавдар, му скри бастуна. Цял ден куцука из двора. Пъхка-охка, а внуците му се сръгват, присмиват се и си шушукат нещо. Е-е-ех, докато беше жива жената, друго беше. Тя ги сбираше и укротяваше. Аз вече тази война не мога да я водя.
Посегна пак Кара Кольо към кривака, зарови го в жарта, за да я разбута, и съвсем тихо, сякаш на себе си, каза:
Няма коментари:
Публикуване на коментар