Иманяри-Лефтер Патака и Дончо Пелтека

Картина на Чудомир

По разкази на дядо ми, за действително съществували лица и събития.

            От много години в нашия край се носеше легендата за имане заровено по турско. Отначало тръгна като приказка, но после някой пусна слух, че съкровището е скрито в Ак-баш и понеже нашенци най-вече се стремяха към положение- а затова се искаше пари- въображението им се развихри като панаирджийска въртележка и от легендата се роди „истината”, която се оплете като фолклорен мотив в битието им, отвори мерака им и ги докара лудост. И въпреки че се знаеше, че страстта за имането е по-скоро стремеж към самобичуване, непреодолимото и непоправимо усещане за блясъка на златото скрито нейде, пречупваше волята на по- слабите духом и ги караше да изглеждат като скотове, които изливаха цялото съдържание на скромният си живота във факирски чалъми от които ставаха още по големи идиоти. Че то, между мерака и мечтата разлика няма, когато иманяр реди животът си, защото страстта му е по дупките да се рови, все едно, че търси място за краят си, сякаш бърза да бъде прибран там, където земята не го е поискала още.

            И в наше село имаше двама такива, дето се бяха обърнали на горски таласъми. Не ядяха, не пиеха и отдавана се бяха отказали да работят, защото от копнежи, кроежи, ходене и копане за нищо друго не им оставаше време. Пък и парите дето бяха наследили от бащите си износиха за съмнителни тайни начинания, които не останаха скрити за дълго, защото в село всичко се научаваше и вместо просперитет, освен много страдания им донесоха присмех. Тя обаче болестта им беше такава, щото ако в началото се притесняваха от хорското мнение към края останаха безчувствени и дори напротив, подигравките ги мотивираха да стават още по-старателни, белким намерят съкровището, съберат положение и запушат големите уста на селското общество, завинаги. Така че, от доста дълго време мисията им беше придобила  друго значение и стремежите им бях все по-трескави, поради което все по-често замязваха вместо на човеци, на магарета, а горе -долу и животът им беше заприличвал на такъв.

         Когато навъртяха четиридесет години, Лефтер Патака и Дончо Пелтека все още ергенуваха по неволя, защото време не им оставаше да се задомят. Пък и любовта им все към Ак-баш ги влачеше и не веднъж ги беше докарвала до пълно изтощение. Продупчели бяха околността като кашкавал, та заради тях се увеличи броят на поровете. Тунели пък бяха прекарали три железници наведнъж да съберат и дето се вика ако се водеше окопна война, една година поне в кръгова отбрана щяха да издържат. Ама нейсе, съкровището все някак им се изплъзваше. Понеже все през нощта копаеха, а през деня спяха, кожата им беше пожълтяла като на болни от охтика, а очите им се бяха облещени от взиране, като на сови. От недохранване пък бяха изпуштиняли като крастави лисици, а суеверието им беше станало голямо като биволски пацавур, поради което трайно бяха заприличали на михлюзи. 

     Пелтека, за цели две години беше спрял да говори, защото чул от някой, че имането потъвало като чуело човешка реч. Когато се уморил от мълчане и щото го предизвикал с келешлък Лекия да говори, се разбра, че пелтеченето му се увеличило и ако преди засичаше на „ш”, вече беше започнал да удължава „ц” и „ч”, та говорът му вървеше още по-трудно и накъдрено, често прекъсваше по средата на изречението и го довършваше с блеене и блещене. Патака пък, три години не беше си свалял навущата защото беше стъпил с тях върху „свята земя”. Понеже беше упорит и твърдоглав, можеше с тях да остане до края си, но заради непоносимата воня която се носеше около него, местните зевзеци го бяха завардели и приклещели в кръчмата, съблекли го и го натъркали хубаво в снега дорде посинее. Дълго време след това Патака не простил и не проговорил на теляците си, ама на пролет купил на изгода муска, която била донесена от странство и удвоявала късмета му, та мъката му секнала. Лошите езици говорят обаче, че муската била направена от Пуяка, от магарешки косми специално подбрани от  мъжествеността му, ей тъй за каламбур, че през зимата много скука се била понасъбрала. Ама Патака така повярвал, че до краят си не свали от врата муската, нищо че богатство не му донесла.

Три пъти ги беше затрупвала земя докато копаеха дупки и все оцеляваха. Последният път беше в Доймушларе. Тъкмо стигнали до половината на една могила и земята ги затвори по средата. Цял час ровели като лалугери за да излязат навън, и понеже корави души носеха, оцелели диванетата, излезли изпод земята като духове, отръскали се, полежали час-два, допълзели до площада на село и загубели свят. Цяла седмица душите им се събирали. След като са ококорели, три дни пък само мучели и като се върнали след още ден на този свят, отупали потурите и пак на могилата през нощта отишли да копат- тъпанарите им недни.

А пък що бой от другоселци бяха яли… Дотегнало им на хората от Доймушларе да ги плашат по тъмното, пък и по могилите на нивите им бяха започнали дупки да правят. За да не стане като в  Ак-баш, да съберат лисиците и порове на околията, насъбрал се бабаитлъка, въоръжил се със сопи и ги приклещили на входа на една от могилите. Огънали им костите от бой, събули ги боси и ми теглили по едно текме да се прибират. А пък те, ахмаците му с ахмаци… пообиколили- пообиколили…почакали още час за да се приберат доймушларци и пак се върнали на могилата да копат.

През миналата година пък ги сдавели кучетата на Наньо Чобанина. Най-големите и силни в околията биле. Ама нашите не паднали духом. След като ги понаяли, сетели се да влязат в дупката и от там организирали защита. Цял час се бранели докато се съмнало и дошъл Наньо за да разгони песовете. После Чобанина се оплакал, че кучетата му били  нахапани сякаш от глутница чакали. Даже на едното било скъсана жилата на предната лапа, че не се възстановило повече. Пък нашите надигнали снага от дупката, облизали раните като котараци и накуцвайки надвечер, пак се струпали на могилата да копат- говеда им с говеда.

И Чакъра не можа да ги превъзпита, омаля човека. Цял хълм за наказание ги накара да заравнят и всички вирове в селото разшириха- е не… Понасяха си  наказанията безропотно и когато всичко отминеше, удряха камшика и пак беж по могилите.
       Накрая, след като удариха един хълм покрай село, изместиха коритото на Тунджа и заляха с вода долната ни махала. Никой повече не чу нищо за тях. Някой казват, че са намерили имането. Други, че са забегнали заради поразията... А аз си мисля, че са намерели покоят си там където мина животът им... в земята- въпреки, че тя не ги е искала още.

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Какво научих от една сълза

            Смятам, че съм добре възпитан, но днес увлечен от мисли за работа нахлух в стаята на майка ми, без да почукам. Откакто почина баща ми преди две години, тя живеe със семейството ми, като от време на време прескача до родният ми дом за по месец- два, предполагам  за да си почини от нас. Поне така мислих...до днес!

            Още преди да направя опит да се извиня, видях как една голяма сълза се плъзна по лявата ѝ буза. Не бях я виждала да плаче от погребението и понеже смятах, че с нас е щастлива си помислих, че става дума за болежка. Естествено попитах нетактично „какво става” и понеже тя няма навика да се оплаква, не повярвах, че проблема не е с здравето и. Затова станах още по-настоятелен и по- досаден в разговора и някак по естествен начин пробих защитата ѝ, като успях да я накарам да направи едно- единствено признание, че „половината от нея е умряла с баща ми, и сега тази която е останала жива, иска да се събере с другата”!

         Увлечен в битовизмите и задръстен от служебните си ангажименти, не съм забелязал, че от две години майка ми е много нещастна и променена. Всъщност, Тя, живее друг живот, не този който мисля, че съм ѝ осигурил! Уви, най-голямото ѝ желание е да се събере отново с баща ми! Сега разбрах, защо иска да се усамотява в родният ми дом, поне за два месеца в година...за да разговаря с него.

    Много тежко е да разбереш, че любимият ти родител смята за живот- смъртта, защото не намира смисъл в съществуването си тук! Рядко не успявам да намеря думи с които да опонирам на някого, но сега останах безмълвен. Очевидно да осигуриш сухо и прохладно място на един човек и да му дадеш храна и вода е твърде недостатъчно, след като волята е загубила борбата с мъката и няма как тя, да бъде преодоляна. Нямах представа, че майка ми е толкова самотна!

           Стоях безмълвен около минута и след като не намерих разум за да кажа нещо смислено, избърсах сълзата, която се стичаше по другата ѝ буза, целунах я и напуснах стаята защото разбрах, че единственият човек, който може да я утеши в момента е...баща ми.

           Излязох навън разстроен, за да поема малко въздух. На улицата срещнах съседката. Когато ме видя, побърза да избърши сълзите си, които се стичаха неудържимо. Погледнах към вратата на домът ѝ, и видях некролога- днес се навършваха девет месеца от смъртта на бай Недко. Не попитах нищо... нямаше смисъл... сълзите и говориха! Току що Тя, се връщаше от гроба, в който преди девет месеца беше  заровила... половината от живота си!

Автор:Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Фелдшера -или как се кръщава по павелбански

Картина на Чудомир

             По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.

            От ранно утро, още преди да е изгряло слънцето, Бай Иван Тръна и Иван Пачемуто се бяха  нагласили на големият завой на Тунджа, по пътя за с.Турия, за да вадят кошовете за риба, който бяха оставели от вечерта. Двамата бяха навили крачолите и клатейки се несигурно, пристъпваха леко за да запазят петите си от острите камъни. От време на време, някой от тях  подхлъзвайки се потапяше дъното на потурите си и въпреки, че подхождаха с разум, бяха подгизнали до пояс. Понеже водата беше още студена, сегиз-тогиз по телата им преминаваха трепети, който ги разлюляваха, като похотливи ергени. Тъй като обаче рибарските им мераци бяха силни, надвиваха несгодите им и двамата адаши отдавна бяха спрели да обръщат внимание и на мокрото и на студа.

Риболова им, беше потръгнал и по лицето на Тръна се разливаше благост, сякаш ручаше от бялото сладко на Гина Кудрина, а Пачемуто, както винаги се опитваше да запази достолепие и без да показва настроението си, бъркаше по кошовете и сръчно вадеше речните кефали и мрени, който се бяха спотаили вътре. Все пак, когато някой голям рибок го плеснеше с опашката по ръката, концентрацията му се губеше и се провикваше, като екзалтирано дяте, когато за пръв път му купуват  захарна ябълка на панаира:

-Е-хе-хе-е-е те това е торук, турук и половина е ти казвам Адаш!-После се сещаше, че бракониерства, снижаваше тона, постепенно го прекарваш в тихо мъркане, а след още секунда заемаше отново достолепната си поза.

Пропукването от време на време, на някой съчка стряскаше двамата побратими. Караше ги се притаяват и ослушват, защото новият горски беше от  Карагитлиите, а пък и сербез, и пипнеше ли ги голяма глоба щяха да отнесат. А пък ако и Кольо Чакъра се намесеше... е тогава отърване нямаше да има, че освен глобата и голям срам щяха да берат. Ама нали е краста, не от глад от мерак беше всичко и за това бяха заложели и чест и пари, пък и цяла година щяха да се хвалят в кръчмата как са излъгали властта, а това е сърбел за който лек не е измислен в България, все още.

            -Адаш-прошушна Пачемуто- ний хубо ги вадим тези патлаци, ами как ще ги мъкнем до село?!

       Тръна, тъкмо вадеше поредният кош, когато уместно зададеният въпрос от Пачемуто го завари неподготвен и го накара да изтрие за миг усмивката от лицето му.

-Ами, като миналият път- прошепна Тръна- ще вържем крачолите и ще напълним потурите.

Върху лицето му се изписа облекчение все едно вече беше отнесъл улова у дома си. Обаче, отново правилно зададеният въпрос на приятелят му го върна към действителността:

-Какви потури бе адаш?! Само досега сме изкарали 10 оки. И потурите на Лекия да напълним, и празни да са без задникът му , пак не моем да я съберем.

Върху лицето на Тръна се подаде напрежение и то посърна. В този момент, преди да го споходи поредното оригинално решение, кракът му се хлъзна от един висок камък под подмола и главата му потъна във водата, като юрдек. След само две секунди изумително бързо за годините си Тръна се надигна, изпръхтя два пъти, отърка лицето си и ядосано без да се съобразява, че трябва да пази тишина, извика колкото му глас държи:

-Ай ше ти и рибата ...ще я оставя всичката на лисиците.

Пачемуто, който беше сериозен по природа човек се опита да заеме състрадателна поза, ама като видя как приятелят му гледаше жално, като воден дух след събуждане, не можа да възпре надигащото в него напрежение, което изригна в неистов смях. И тъкмо когато настроението започна да завладява отново Тръна, по пътя откъм Турия се надигна прах и се чу равномерно потропване на конски копита.

-Адаш, крий се- изскимтя Пачемуто и с пъргавината на стара пантера подскочи върху брега и се мушна в бъза.

Тръна се опита също да се докопа до брега, ама понеже беше от по-дълбоката страна на реката, успя само да падне още два пъти в нея, след което се потопи до носа и се навря в подмола задържайки въздуха си. И тъкмо когато взе да му свършва и обмисляше да се предаде, чу подсвирването на приятелят си, което беше сигнал, че всичко е наред. Изплува Тръна от реката още по-омазан и по рошав от преди, отръска се, пребърка ушити си за да извади водата и отдаде цялото си вниманието на конника.

На пътя върху добре охранен кон седеше непознато момче на около 25 години. Беше висок, русокос и синеок. Лицето му излъчваше образованост и беше облечено нетипично с костюм, по-градски.

-Господине-обърна се непознатият .

Тръна се огледа изненадано, погледна ококорено Пачемуто, който се измъкваше целият одран от бъза и с учудване попита:

-К,во? На мене ли говориш бе момче?

-На Вас. Казвам се Иван Радев. Аз съм новият ветеринарен фелдшер.

Пачемуто изгледа изпитателно непознатия, седна върху брега, като пусна краката във водата и не без съжаление попита:

-Какво стана с бай Куцар, бре момче?

-Пенсионира се, прибра се в Казанлък- отговори фелдшера.

-А добре дошъл.- отговори хладно Тръна- И що щеш тука?

-Търся село Павел баня, обади ми се Кръстьо от  Карагитлии, че в това село, баба Донка се оплакала на кмета, че кравата и е била болна от шап.

Тръна огледа изпитателно конника, измъкна се от реката, извади торбичката си със тютюн, сви една щипка и я сдъвка.

-Бе момче, това Кръстьо Истината ли ти го каза?- и след като видя, че събеседника му не знае отговора, погледна дяволито към приятелят си, дълбоко се замисли и отвърна-Грешка има някаква, ще знаеш. В село нямаме баба Донка, има коза Донка ама тя е на баба Мина, сутринта е срещнах на пътя нищо и нямаше-и след като направи пауза за да види реакцията на събеседника си, продължи- Има баба Донка в село Доймушларе, ама за него трябва да тръгнеш в друга посока- приключи тирадата си Тръна, като изплю шумно тютюна.

- То не беше ли до Павел баня- попита фелдшера разочаровано.

- До Павел баня е -отговори Пачемуто- ама ти си объркал пътя. От тук както си поел, ще стигнеш до Горно Сахране, а там няма нито баба, нито крава Донка. За Павел баня ще тръгнеш по този път-допълни Пачемуто, като указа с бастуна си, горска пътека която се виеш из гората.- Той е най -кратък, иначе ще вземеш да изкараш душата на конят си.

Русокосият изчака конят му да се напои, благодари сърдечно на събеседниците си и зави по горската пътека.

Изведнъж, двамата приятели се разбързаха. Натовариха, колкото могат риба в потурите, а останалият улов изсипаха в реката. След това пристъпвайки фино, като балерини, потеглиха към село, колкото бързо могат, за да подготвят посрещането на новият ветеринарен фелдшер.

Надвечер, точно когато се беше спуснал хлад над селото и нощта беше започна да прогонва клиентите на Тасо Деляка, на входа на кръчмата му застана непознат, млад, рус мъж на около 25 години. Лицето му излъчваше страдание, около очите му се бяха оформели тъмни кръгове, като ги караха да изглеждат толкова хлътнали, та чак цветът им не можеше да се познае. По походката му се виждаше, че се  протрил от продължителна езда. Беше облечен по градски в костюм, но му стоеше измачкан, а от слоят прах, който се беше събрал по него мязаше на дрипа. Появяването му в кръчмата не учуди останалите да допиват гости. Всички изведнъж обаче се умълчаха и съсредоточиха погледите си върху него.

След като преодоля неудобството, непознатия се обърна към Тасо Деляка и проговори със пресъхнал глас:

-Господине, аз съм новият ветеринарен фелдшер. Казвам се Иван Радев, това село Скобелево ли е?

Тасо, изгледа изпитателно непознатия и след като го проучи добре, учтиво му отговори.

-Не, това е  Павел баня, защо търсите Скобелево?

Върху лицето на непознатият се изписа ужас, осанката му се сви и той рухна върху най-близко стоящият стол. Само неудобството, което изпитваше го спираше да не се разреве.

- От сутринта съм тръгнал, господине. Казаха ми, че кравата на баба Донка от Павел баня била болна от шап, после се оказа, че такава жена няма. Насочиха ме по една горска пътека към Доймушларе за да я търся там, явно съм се объркал в гората, защото по обяд се оказах в с. Ак-баш, там ми обясниха, че ставало дума не за крава, а за коза и се намирала в Долно Сахране. По едно време, след дълъг преход отново през гората се отзовах в Доймушларе, там ми каза, че Донка, не е името на бабата, а на кравата, наистина била болна но се намира в  Павел баня. Преди два часа бях в Павел баня, от там ми казаха, че не било кравата Донка, а била баба Донка и ме изпратиха в  Скобелево. Мислих си, че вече съм пристигнал в Скобелево, пък Вий, ми казвате че съм в Павел баня. Не издържам вече! В кое село съм бил тогава.

Тасо, развърза престилката и я метна върху плота. Взе една бутилка ракия с две чаши и  пристъпи бавно към непознатият. Седна срещу него, изгледа го със съчувствие, наля му една скоросмъртница и най-после проговори.

-Така както ми обяснявате докторе, идвате от Горно Сахране, а тук е Павел баня.

Русокосият изкара една дълга въздишка, завъртя чашата в ръцете си и я гаврътна. Полека ъгли на устните на Тасо се дръпнаха и оформиха голяма усмивка. Изведнъж очите му просветнаха, едрото му тяло изригна, големите му ръце се отвориха за прегръдка и от устата му изригна вик, който събуди заспалите нощни посетители във кръчмата.

-Айде бе докторе, от обяд те чакаме! –усмивката му още повече се отвори и на светлината на газената лампа, блеснаха белите му зъби- Те Пачемуто и Тръна ни подготвиха. Покръстиха те хубаво значи! Не се сърди, това е традиция. Предшественикът ти, бащите ни цяла седмица го разкарваха по деретата ама те бяха по-зевзеци от нас.

Доктора се вцепени. Опита се да отговори, но устата му се беше залепил и от гърлото му излезе само едно мучене. Изведнъж хората се оживиха, наскачаха от маси и се натиснаха да го докопат за да го прегърнат. Пръв обаче в мечешката си прегръдка го заклещи Тасо. След като го разтръска подобаващо, го предаде на останалите.

-Маро ма- провикна се Тасо- прибери коня на доктора, дай му вода и го нахрани. После стопли вода за да го изкъпем, и стаята за гости приготви.

След това се претегна, хвана Петела за врата, разтърси го за да му обърне внимание в създалата суматоха и му извика силно за да се чуе.

-Бягай да извикаш Кмета и Даскала, кажи им, че скъпият гост е дошъл. И на връщане мини през Пацо, да дойде с акордеона. Тази вечер е празник- и за да го чуят всички провикна се с колкото сила има- Аз черпя…

После се обърна и след като видя, че доктора се бори за живота си в прегръдките на съселяните му Тасо, ги разбута и укорително още по- силно им изрева:

-Ще го затрийте бе диванета, стига прегръдки.

Подхвана го за раменете и го насочи към една от масите. Тръсна го върху един стол и накара всички да си седнат по местата. Изгледа го изпитателно и след като се убеди, че е объркан, снижи гласа за да намали напрежението.

-Объркахме те, ние тебе Докторе!- Тасо посегна и напълни отново чашата на фелдшера- Отвори сърцето си… и ни приеми, защото ние сме такива, каквито са биле бащите ни, такива ще са и тези, които ще ни наследят. Няма да се променим... Силно обичаме и силно мразим! Трудно се доверяваме и лесно се разочароваме! Вече си наш, човек, издържа си изпита. -Тасо, направи пауза през която обърна чашката ракия в гърлото си и продължи-Упорит си, издръжлив си и гледаш сериозно на работата си, иначе отдавна да беше зарязал… баба Донка.

Въпреки, че мисълта на ветеринара беше започнала да се забавя от умората и набързо изпитата ракия в съзнанието му изплува репликата, пусната от старият фелдшер точно преди да се сбогуват „тук, живеят най-големите магарета на Балканският полуостров, но ако стигнеш до сърцата им ще се почувстваш, като истински цар”.

Бавно умората завладяваше фелдшера, той се беше отпусна върху стола притворил очите си. Ракията укротяваше мислите му и въпреки, че павелбанци му отдаваха нужната почит с песни и танци, съзнанието му потъваше дълбоко в сън погълнато от благостта на най- прекрасното посрещане, което можеше да си пожелае.

-Да- прошепна той- чувствам се, като... Цар!

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Гина Кудрина

        По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.

Картина на Чудомир

     От ранно утро слънцето се беше разщуряло. Обхождаше нивите и грееше сякаш разбираше, че вече е жътва. Класовете на житата бяха навели глави към земята, сякаш се опитваха да се скрият от острите сърпове на жътварите. Синорите се бяха оголели, а земята се беше пропукала, сякаш цяла година не бе капвал дъжд. Небето искреше, а в краят му пурпурното синьо преминаваше в цвят златен сухар, като тук- там покрай устието на река Туджа се мяркаха ивици от тъмно зелено, сякаш художник довършваше картината си и го отмяташе с четката си за колорит. На хоризонта силуетите на жътварите се кривяха от надигналата се мараня, като трепереха неестествено, сякаш танцуваха. От време на време от някоя нива се подемаше песен, която се подхващаше и носеше от единият до другият край на селото. След това силата и намаляваше, постепенно утихваше, за да се подхване наново от някоя друга нива.

         Още по тъмно селото беше опустяло. По улиците не можеше да се срещне жив човек. Само до кръчмата на Тасо Деляка, която заради жътвата също беше затворена, под дебелата сянка на големия орех се бяха разположели Бай Иван Тръна и бившият горски Иван Пачемуто. И двамата наближаваха около 70 години и вече бяха получели от семействата си заслужен отдих.

         Бай Иван Тръна, беше висок и слаб също като Петела, но с вече оголено теме. По лицето му се стерлеше гъста бяла брада. Имаше навика да дъвчи тютюна вместо да го свива на цигара. Носеше очила с много дебел диоптър така, че очите му изглеждаха широко отворени и имаше вид по-скоро на учуден от колкото на умен човек. Говореше много и имаше мнение по всички въпроси. Понякога спореше неразумно дори когато очевидно не беше прав, но пък беше кротък по природа човек. Иван Пачемуто беше по-нисък, но по-охранен. Осанката му се беше свила и прегърбила. Имаше навика да повдига лявото рамо без причина и за предвижване си помагаше с дървен бастун, който по-скоро приличаше на тояга. За разлика от Тръна беше мълчалив- рядко поддържаше разговори и влизаше в спорове. Двамата бяха неразделни от деца. Участваха заедно в Балканската и Междусъюзническата война и от изпитаните несгоди там се бяха побратимили. Допълваха се дори в разговорите и се разбираха само с поглед. Също като съселяните си бяха раздирани от противоречия между човечността, която носеше всеки един от тях и магарията, която можеше да се прояви в най-неподходящият момент и без причина.

           - Адаш- прозявайки се проговори Пачемуто - те тая песен дето я подеха е от нивата на Гина Кудрината. Голяма жена ще знаеш !

      - Голяма е - отговори Тръна- сто и кусур кила пък и рита като кон. Оня ден Теньо Козаря изтървал стоката в нивата и. Къде от другата страна го видяла Гина, надигнала фустата, че като ударила на бяг…за по- малко от минута ги пресрещнала, изтръгнала гегата от ръцете на Теньо, че кат я развъртяла и завикала, цяло село спряло да се движи и говори, пък козите се облъскали, взели да се прескачат и се пръснали в бяг във всички посоки. Кучетата пък търтели през баира скимтейки, напълно объркани и неспособни, а пък Теньо се свил под голямата череша край нивата като кравай, пребледнял и треперещ сякаш е видял Ламя. След като се справила с козите, Гина отдала заслуженото и на Теньо. Огънала гегата с две ръце като пехливанин, от тези дето се борят по панаирите и я прекършила, приближила Козаря, който се бил разлюлял още повече и такова текме му дала, че го подхвърлила върху синора. Козите се прибрали чак вечерта една по една, а Теньо, още лежи в сламеника с три счупени ребра и вие като вълк.

            Бай Иван Тръна пое шумно въздух, сякаш беше изкарал всичкият от себе си докато говореше и се намести за удобство още по назад, като почти се излегна.

         -Не бре, че е серт- серт е - прозина се отново Пачемуто - ама вярна остана на съпруга си. Помниш ли Куцар, дето падна при щурма за Одрин, бог да го прости. И нивите му умножи и на ратаи вече плаща за да ги обработва, и трите му деца отгледа сама. Колко пъти годежари и пращаха, всички върна. Голяма жена!

       Тръна в това време изхлузи цървулите, прогони с отчупено орехово клонче мухите, които жужаха покрай лицето му и след като се нагласи по- удобно проговори отново:

-Да, върна... Някой върна, други пък щеше да затрие. Преди три години, Тончо Пуяка преди да се задоми, решил да и даде нишан. Те-е-е, онези диванета Таласъмите го подучели, че с Гина трябвало да се подходи по-традиционно, нищо че никой вече не постъпвал така. Запрял се Тончо до долната чешмата и я чакал два дена за да и поиска да пие вода от менците. Задала се Гина по едно време, ама вместо менци  в ръцете си люлеела две големи ведра. Напълнила ги догоре и тогаз, Пуякът и се препречил. Помолил я да пие вода от ведрото. Гина го гледала известно време изумена, но след като видяла как комшийките и се сръгват и подсмихват се досетила за какво иде реч. Смекчила израза си сякаш била благосклонна към молбата му, надигнала ведрото все едно е ръжено хлебче и го бутнала в ръцете на Тончо. От тежестта Пуяка се понесал напред, пристъпил бързо три четири пъти разплисквайки вода навсякъде, накрая краката му се преплели и се изплющял в локвата до чешмата. Всички гъски и патки се разхвърчали крякайки и ръсейки перушина. Наближила го Гина с другото ведро, попитала го „дали още е жаден” и без да чака отговор го изляла върху главата му. След това цял месец Пуяка се крил в къщи от срам.

  Клепачите на Пачемуто, бяха започнали бавно да се пускат сякаш му натежаваха и всеки момент щеше да заспи. От време на време замахваше с ръка за да разгони мухите, които кацаха по лицето и го държаха буден.

         -И кафене отвори, и го напълни за има - няма година- продължи той, сякаш не беше чул приятелят си. Чисто и подредено е, и бяло сладко предлага. Казват, че го поръчва направо от търговец от Гърция. Пък кафе прави…един път!

          -Да бе, да… не дай боже да и кажеш, че не струва- поде отново Тръна. Пък и да си изпсуеш като хората не можеш. Таласъмите са с доживотна забрана да го посещават. Един път, Петела нахълтал надвечер подквасен и се запрял на една маса. Поръчал една скоросмъртница и отказал да напусне преди да му угодят. За да не предизвика суматоха, Гина подминала с мълчание непристойното му поведение и въпреки, че не продавала ракия му сипала една, а после го почерпила и с още докато не увиснал безпомощно върху масата. На сутринта, Петела се събудил потънал до носа в свински фъшкии в кочината на Гина, а двата и големи шопара били положели интимно глави върху слабините му сякаш се побратимили с него. Измъкнал се завалията внимателно и търтил да бяга ама дорде стигне до тях, половиното село го видяло. Казват, че после цял месец миришел на свински фъшкии и от тогаз не помислил да стъпи в кафенето на Гина.

       Пачемуто, също изхлузи цървулите. Отвори пояса и разкопча ризата за да се разхлади- и без това никой нямаше в село, че да се крие чак толкоз. Тръна пък, продължаваше да размахва ореховото клонче за да разгони мухите, като от време на време услужливо го прокарваше и край главата на приятелят си.

      -И къща построи на три ката - продължи отново Пачемуто – с висока ограда и подредена отвсякъде.

        -Да, така е-отговори отново Тръна. Всичките камъни сама на ръка извади и пренесе от реката. Два вола умори докато ги тикаше нагоре по баира. Седем майстора смени докато я довършат. Душата на хората взе. Два пъти ги караше да събарят стени за да ги надграждат на ново- криви биле. И помощници не взе, сама бъркаше варта и вдигаше тухлите. След като отказа всички местни майстори, последно докара трима от Трявна. Славни строители са те, ама и ракийката много обичат. Изтървала ги първата вечер в кръчмата на Тасо Деляка и си научила урока. Намерила ги проснати в несвят, пред кръчмата. Извлякла ги до плевника и ги заключила там. Три месеца ги затваряла всяка вечер, докато не покрили къщата. А иначе, добре ги охранила и добре им се отплатила.

          Над полето се понесе отново жътварска песен. Пачемуто, приласкан от дебелата сянка на ореха се предаде, затвори клепачи и започна да диша равномерно. Тръна се огледа нервно, защото разбра, че компанията му го е изоставила. Нахлузи калпака над лицето си и за да приключи разговора сякаш на себе си проговори:

          -Всъщност прав си, голяма жена е Гина! Остана вярна на съпруга си, отгледа си децата, замогна се, построи си къща и отвори кафене… сама, без помощ от нийде. Достойна за почит и уважение е! Такива жени, само в България се раждат! Да, така е… Голяма жена...Голяма!

        Постепенно силата на гласът му намаля и речта му премина в равномерно похъркване. Слънцето все още жулеше земята, но колкото и да се напъваше не можеше да пробие дебелата сянка на ореха, под която двамата приятели се бяха отдали на заслужен отдих.

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Кольо Чакъра

Картина на Чудомир

                     По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.

            От три десетилетия, Кольо Чакъра разкарваше униформата в наше село. То старите друг стражар не помнеха да е имало, а пък ние младите толкова му бяхме свикнали, галиба беше се родил с нея. Никога не я сваляше даже и на празници и в почивни дни, сякаш не спираше да изпълнява задълженията си, а пък го правеше и с чалъм -да почувства народа, колко е тежко и отговорно да се носи бремето на полицейската служба.

            По природа беше кротък човек, нищо че прякора му звучеше солидно, като на хайдутин. Не беше много висок, но всяваше респект с вида си и най - вече с мустаците, за които Лекият твърдеше, че са му биле пораснали още като дете и бръснач не ги беше опитвал.  Стърчаха винаги страшнишки и не се огъваха ни от  дъжд, ни от сняг, а когато говореше потреперваха като струни на гъдулка, респектираха опонента и смъкваха куража му, а децата дори се разплакваха.

            Униформата му беше винаги спретната и по него, сякаш му беше правена по калъп. Ботушите му лъщяха по всяко време на годината, което будеше недоумение у селското общество, защото не се знаеше как Чакъра преодоляваше  локвите на пролет без да се окаля. Това негово умение често се подлагаше на обсъждане в кръчмите и имаше вече няколко твърдения, които не бяха доказани, но докараха до разделение и кавги кръчмарската общност. Така например Пантата разказваше, че го е виждал как прехвърля камъни един връз друг за да стъпва по тях. Тончо Пуяка пък твърдеше, че го е гледал как върви по оградите като гущер, а пък Теньо Кюсето се кълнеше, че прескачал локвите като кон, нищо че бил късак, с времето развил техника и можел да прескочи осем метров ров без затруднение и падал винаги на крака- като котарак.

Оръжието му беше винаги лъснато и по инструкция готово за употреба макар, че никой не помнеше да е пукал с него. Походката му беше тежка, солидна и имаше навика да държи ръцете отзад по време на движение- като банкер. Като млад бил слаб, напоследък обаче корема му беше започнал да излиза над колана и се движеше в такт нагоре-надолу толкова равномерно, че можеше да ти се завие свят ако го гледаш продължително. Това сякаш, обаче му придаваше по- голяма солидност и не се отразяваше на авторитета му, даже го укрепваше.

            Учен човек беше Кольо Чакъра. Завърши четвърти клас и вместо да гони говедата по баира като акраните си, баща му Наньо Чакъра, го изпрати в Казанлък да доучва. Когато всички го бяха отписали, защото от там в село никой  се не връщал, лъснал Кольо с униформа и назначение пък и жена гражданка си докара, защото изтънчен бил станал някак, та селската простотия не му допадала и странеше от нея. Той и затова в кръчмите не влизаше и общуваше само с местният елит в лицето на Поп Кръстьо, даскал Илия и общинската управа в лицето на избраният кмет.

Инак, жаловит беше. Влизаше в душите на хората и гледаше да не ги затрива. Поради тази причина през последните тридесет години никой от село не беше изправян пред съд, а пък понеже подхождаше и с педагогика, успяваше да угоди и на виновни и на пострадали без да оставя лоши чувства в тях, защото макар и жаловит, беше строг и справедлив и правилно намираше баланса. Поради това всички го слушаха, уважаваха и признаваха решенията му като присъда. Хем спестяваше на хората пари за съдилища, хем  превъзпитаваше хайваните да не помислят за простотии повече. Пък и подхода му беше творчески. Наказание с наказание не си мязаше, всеки път решенията му бяха нови и оригинални. Понякога особено през зимата, когато нямаше какво да се прави,  местните зевзеци чакаха с нетърпение някой да се „подхлъзне”, че да видят Чакъра как ще  го нареди.

Така например Спас- сина на Гина Кудрината, който беше буйна глава, помля лошо сина на Димо Черният- Ради, който беше по-малък. Свалил му потурите, закачил ги на един кол и ги размахвал като байрак- ей така за да се докаже пред момите. Повалило се на легло детето за седмица, а пък след като се излекувало отказало да ходи от срам на даскало. Привикал Чакъра, Спас с майка му и им  предложил да избират или на съд или цял месец всеки ден по обяд, Спас трябвало да отива до реката и да пере долните гащи на Ради. След това лепнаха на Спас прякора, „Потура”, че му остана така, като фамилия, а пък Ради надигнал чело и изправил снага, придобил самочувствие и тръгнал пак на училище.

Един път пък Амзата, местният циганин през зимата огладнял, увъртял се в колибата и като не закачил нищо в шкафа, решил да посегне на козата на Дечо Пора. Разгадал го обаче Дечо, дочакал го в кошарата, овършал го с една гьостерица и повикал Чакъра. След това един месец Амзата, живял при козата в кошарата без да има право да я напуска, а за да си плати храната, още два месец работил ангария. Така, хем Дечо останал доволен, хем Амзата преживял зимата.

Друг път пък Чакъра, хванал селският козар Теньо да коли в гората едно яре за да се облажи по обяд. Наврял одраното яре в мешката му и я закачил на врата му. Накарал го цяла седмица да ходи с нея, докато не се умирисал и не събрал всички чобански кучета на селото. От тогава нито една коза не изчезна от стадото, сякаш всички вълци се преселили в друга околия. А пък за Теньо казват, че се отвратил от ярешкото и до края на живота си, не кусал от него.

Тончо Пуякът пък, посегнал на рачела на Нела Вдовицата. Имала три деца горката и гладувала през зимата. Последните месеци само на него карала. Вярно майсторка била и го правила един път. Изкушил се Пуякът и … Оплакала се Вдовицата на Чакъра, приклещил го той, отпрал му кожата от бой и го накарал да изяде цялата каца с рачел. Цял месец се давил Пуякът, отънели му червата и се разстроили, цяла зима не могъл да си стегне корема и почти не излизал от домът си, а за да  се отплати за рачела, Чакъра го накарал да заколи един шопар и да го даде на вдовицата. Така покрай това наказание, двамата се сближили и след година станали семейство.

И един от кметовете не пожалил. Усетел го, че заделил от общински пари за да си купи файтон. Накарал го Чакъра да върне парите, а за наказание цял месец кметът трябвало да впряга магарето си във файтона и с него да ходи на работа. След това с  политическата му кариера се свършило, а съселяните му го прекръстели от Гошо Бабаита на Гошо Файтона. Така си, и останала фамилията му.

Такъв беше Кольо Чакъра- строг и справедлив. Разбираше душата на човека и влизаше в положение. Когато се пенсионира нов ред настъпи в село. Уж беше по закон, но на никой му нехаресваше…

Автор: Николай Григоров / Shljko /

Добави в Svejo

Дечо Скумата

Картина на Чудомир

                    По разкази на дядо ми, за действително съществували лица и събития.

            Не се знае, кой вятър беше довял Дечо Скумата в наше село. Сигурно е било покрай джамбазлъка, защото от как го помнихме все с животни търгуваше и добре се справяше. Бързо се замогна, къща построи и имот заформи за има- няма 10 години. Око имаше човека за говедата, дар от бога му беше да разпознава добрата стока само по походката и умееше да се пазари като евреин- без грешка и все на добра кирия.

            Казват, че като млад е служил като ординарец в кавалерията и там е опознал конете. Ама тя, и стойката му беше такава, като на войник- изправена и стегната. Винаги прибираше краката когато стоеше прав и отговаряше като военен на въпросите- бързо и акуратно, без да многослови.

Трудно завързваше другарство завалията. В кръчмата не влизаше, а то всички „другари” в село от там можеш да ги навъдиш. Малко хора бяха посещавали одаята му пък и той рядко се отпускаше да постои в село повече от седмица. Кръстосваше околиите заради джамбазлъка и така както оглеждаше говедата, набеляза Скумовица и я довлече отнейде в село. За една седмица вдигнаха сватба и пуснаха корени.

            Един недостатък имаше Дечо- трупаше пари пък беше стиснат като владика, искаше само да взима без да дава. За да не се вкарва в разходи през пролетта събираше всичкия кисел и коприва по гората  и го ядеше като шопар- леко попарен. Дето се вика, жените от село една супа от коприва за адет не можеха да сготвят заради него. Знаеше къде се въди и отрано я наобикаляше за да е първи. Затова и стомаха му беше слаб, движеше се все бързо по улиците и като стигнеше до двора си размотаваше пояса в движение още от портата и първо в нужника се пъхаше.

Спестяваше цицията и от дрехи и обувки. От как го помним ходеше все с едни потури и една риза и понеже се бяха протъркали тук-там ги беше поокърпил, та отдалече чиляк можеше да го обърка с Тольо Лудия- селският идиот. Казват, че за малко сватбата му била на косъм да се провали, защото докарал до лудост най-добрият шивач в Казанлък с претенциите си. Пък когато станало въпрос за плащане, се опитал да отбие от цената наполовина само за шев, а за плата му предложил да размени за една свиня майка, странджанска порода току що заплодена. Два часа се опитвал да убеди човека, че в центъра на Казанлък може да си спретне една кочинка и да е на кирия, като продаде прасенцата. Даже му казал „че ще го поминава”. Предал се, чак когато шивача хванал ножиците и започнал да наглася единият крачол на панталона за да го отреже.

Пари за гостоприемници не даваше. Беше закупил на старо едно платнище от брезент и се покриваше с него в каруцата, когато замръкваше по околиите. И понеже се пазеше от хорските клюки, вкарваше каруцата в гората, за да не го видят. Един ден обаче го надушила една мечка, измела го от каруцата и взела да го размятва с лапите. Изстинал Дечо като я видял, разхлабил стомаха и напълнил гащите, след което изпаднал в несвяст. Когато се събудил от мечката и каруцата, и помен нямало. Два дена ходил през гората и цял ден чакал на Чобанската поляна да падне нощта, за да не го види никой като се прибира. За нещастие обаче попаднал на Дечо Чимбела, че таз тайна бързо се разнесе из село.

Навиците му започнаха да се променят обаче, когато се събра със Скумовица. Така и никой не запомни името и. Когато пристигна в село беше слаба, като вършина и погледа и все в пътя сочеше, ама за 10 години се развърна и завъртя талия като на шопар, а с поглед можеше да те прониже, чак, без дъх да те остави. Ни се караше ни се водеше, като викаше на площада чак се чуваше, пък и тропваше с крак докато не стане на нейното. Разказваше се, че след тежък скандал по време на който Дечо и посегнал с плесница, Скумовица го дочакала да заспи вечерта и го подредила в главата с една цепеница, чак му обърнала ухото обратно, че се наложило селският фелдшер да го шие по спешност на тъмно. От тогава, лявото ухо му стоеше по- надолу и по- щръкнало, като на магарето на Пацо Келеша. А Петела пък, пусна слух, че от тогава Дечо спял от страх с едно отворено око, като делфин.

Пък и плодовита се оказа Скумовица, народи ги през една година и все мъжки. Когато забременя с третото, сърцето на Дечо се сви, защото пресметна бързо разходите в храна и облекло и по цяла вечер се чудеше как да покрие  загубите. Ама господ си знае работата. Закарал я Скумата в седмият месец до Казанлък на преглед и я оставил там по настояване на доктора. След три дена докато се черпил с дюлгерите, покрай домът му минал фелдшера и го поздравил за тризнаците. Стреснал се Дечо, разтичал се, завил към обора и пльоснал в ямата с варта. Окапали му веждите и миглите, и заприличал на маймуна. Цяла година ходил така проскубан, а Лекият, пуснал слух, че Дечо се е опитал да се самоубие в ямата с варта, когато разбрал за тризнаците.

Така Скумовица, огъна Дечо за има –няма пет години. На шестата, Той призна поражението си и, и се подчини безропотно. Развъртя го тя, отпусна го, и започна Дечо да „пилее” богатството. Напълни къщата с мебели, измаза я отвън с мазилка, като в Казанлък, купи файтон с два бели жребеца, нае ратаи и прислужници и взе да се големее. С една дума отвориха му се очите за живота и му се вдигна реномето. Само другари не можа да си завърти Дечо, защото в наше село, „другарите” седяха в кръчмите, а пък Скумовица не даваше и дума да се издума, за това…

Автор: Николай Григоров /Shljko/ 

Добави в Svejo

Вендета по павелбански

Картина на Чудомир.

          По разкази на дядо ми за действително съществували лица и събития.

            От девет години, чорбаджи Теньо и чорбаджи Ганчо си мериха капите. Никой не си спомняше откъде беше тръгнала тяхната вендета и кой я беше започнал, но местното общество с интерес я следеше в очакване на поредната простотия, която някой от тях щеше да извърши за да надделее над другият. И понеже се знаеше, че нито един от тях няма куража да пукне с пушка, хората се забавляваха с техните номера и обикновено вечер в кръчмата на, Тасо Деляка, в най- веселата част, Таласъмите подхващаха темата, а Пацо Келеша дори беше измислил песен за тяхната „дружба” и през последните години я пееше редовно даже и на съборите, за да разведри народа. Само от време на време променяше текста, като вкарваше някоя по- нова простотия.

Иначе и двамата минаваха за солидни мъже и с авторитет ама го бяха ударели на инат. Никой не отстъпваше и до там се бяха увлекли, че до изтощение мислеха какви номера да си погодят, за да си навредят един на друг. Къщите и имотите им бяха съседни и от това усложнението ставаше по- голямо, защото и да искаха нямаше как да се разминат. И двамата бяха патриархално настроени и държаха здраво семействата си, поради което опитите на Теньовица и Ганчовица да ги сдобрят се провалиха още в зародиш, като и двете бяха низвергни и обвинени в предателство от съпрузите си без да им се даде право на защита. Синовете и дъщерите им пък растяха от деца и се разбираха, но бащите им прекършиха приятелството им и издигнаха триметров зид между къщите за да не се виждат.

            Преди девет години пръв налетя чорбаджи Ганчо. Отнякъде беше докопал преди събора на селото една мъртва лисица кюмюрджийка. Прескочил вечерта дувара на Теньо и я вързал зад файтона му, който бил изработен в Русе по специална поръчка. На следващият ден ратаят впрегнал конете без да я види. Натоварило се цялото домочадие на чорбаджи Теньо, натъкмени с дрехи по последна мода и потеглели с файтона да обиколят селото за да покажат солидност, като влачели след себе си кюмюрджийката. Чак на площада Теньо усетил какво му се случва, ама било късно, станал за посмешище и пред другоселци който биле там заради панаира.

            Последвал ответен удар. Купил Теньо три шарана, оставил ги на слънце да омекнат и да ги оплюят мухите, издебнал Ганчови докато биле на лозето за да го прекопават, прескочил и той дувара и наредил разложената риба между щавената телешка кожа подготвена от Ганчо за излагане в дюкяна му. Цяла седмица Ганчови се въртели из двора за да разберат, от де идва миризмата. Дори пуснали с въже в кладенеца Амзата, единственият циганин в селото за да провери ама нищо не открили. Чак когато Ганчо прекарал кожите в дюкяна и ги разгърнал за да ги изложи, разбрал какво се е случило, но било късно, защото червеите били увредели стоката.

            След като си погодили първите номера двамата станали по-внимателни. Издигнали високи зидове покрай домовете си и винаги оставяли по един ратай през вечерта да пази. И тъкмо когато, съселяните им започнали да мислят, че всичко е приключило, проклетията на Ганчо надделяла и след дълго планиране подготвил отмъщение. Хванал един уличен пес, заключил го цяла седмица в обора и го държал гладен. На осмият ден издебнал на зазоряване, когато ратая на Теньо бил заспал и прехвърлил кучето през оградата, а то озверяло от глад, прескочило оградата на кокошарника и подгонил пилетата. Докато се окопител ратая, песа пръснал всички пилци из двора и удушил пет кокошки и петела, който бил гордост на Теньо.

            След този случай цяла седмица Теньо събирал конски мухи, даже обявил пред ратаите си, че ги изкупувал по една пара за всяка жива. След като напълнил един голям буркан с тях, платил на един от ратаите си да се докопа до обора на Ганчо и да пусне мухите под опашките на кравите. Настанала такава суматоха и такъв рев, че цялото село се пробудило, а животинките от зор съборели трегера на обора, след това повалили вратата и с голяма скорост се пръснали из село. Цял ден ратаите на Ганчо събирали добитъка, а пък чорбаджията им се бръкнал дълбоко в джоба, за да поправи обора и вратата.

            От тук нататък нещата станали сериозни. Вендетата минала на друго ниво. Не били в безопасност нито дюкяните им, нито посевите им, нито лозята. Още на следващият ден чорбаджи Ганчо, напълнил със смола ключалката на дюкяна на Теньо. Понеже нямало ключар в село три дена чакал Теньо майстор от Казанлък, за да отвори вратата без да повреди ключалката, защото била докарана от странство и струвала цяло състояние. След една седмица пък Ганчо, заварил дюкяна си омазан целият с оборска тор и запъртъци, а на вратата дълбоко било изрезбовано „ МРЪСНИКЪ”. Наложило се Ганчо да смени врата, а ратаите му три дена чистели магазина, защото вонята била непоносима и сразявала клиентите от разстояние, като мускет.

След няколко месеца пък тъкмо като се надигнали посевите, през нощта, натирил Ганчо говедата си в нивите на Теньо. За една седмица прегазели всичко, а за да не се разбере кой е виновен, дал солиден подкуп от 100 лв. на полският пазач Дечо Чимбела, поради което, това зловредителство останало неразкрито. Седмица по- късно, Чимбела се сдобил с още 100 лв., за да не се разбере пък,  кой е изрязал из основа лозята на Ганчо.

Сега вече вендетата се пренесла в съда. Последвало дело срещу Теньо, с ищец Ганчо който предявил претенции за потока, който отклонил Теньо за мелницата си, въпреки че не минавал през нивата му. Теньо пък съдил Ганчо заради черешата му, която израснала до синора и хвърлила сянка на нивата му, като му докарвала „значителни вреди”. Двамата продължили да се оплитат в дела, като отделяли значителни средства за да ги водят, а адвокатите им с хонорарите спечелени от тези спорове издигнаха къщи в центъра на Казанлък.

В началото на деветата година двамата толкова се изтощили финансово, че се наложило да ипотекират имотите си за да продължат вендетата в съда. В края на деветата година, банките им взеха дюкяните и част от нивите и животните. Чак тогава, двамата се кротнали, защото бяха останали без сили. Затвориха се по домовете си и даврандисаха. И понеже бяха виновни пред рода си изпуснаха реда и не разбраха, как Никола, сина на чорбаджи Теньо и Рада, дъщеря на чорбаджи Ганчо се сближиха по седенките, обикнаха се и си пристанаха. След година кандърми двамата противници капитулираха пред жените си и се съгласиха да се сродят.

Цялото село беше поканено на сватбата и понеже алкохола дойде вповече, Таласъмите съвсем нетактично подхванаха темата за вендетата, а Пацо Келеша най-неочаквано попита:

- А бе, за какво се трепаха толкоз години, тез хора?

Всички се заоглеждаха, но явно никой не знаеше отговора. Само баба Стойка, която беше задремала, затоплена от чашата вино, която беше гаврътнала преди това се раздвижи, ококори се и занарежда:

-За нищо, докато пиели кафето си пред дюкяна на Ганчо, заспорели, кой правел по-хубаво кафе- Тасо Деляка или Гина Кудрева.

            Настъпи тишина, и понеже всички бяха вече подпийнали, настана бурен хилеш, а настроението се вдигна още повече. Въпреки, че чуха всичко това, двамата чорбаджии които вече се бяха примерили с подигравките на съселяните си не се разсърдеха, подсмихнаха се и за пръв път от 9 години Ганчо, проговори на Теньо:

            -Големи абдали излязохме чорбаджи!

           -Така е Ганчо-отвърнал Теньо- само, че от чорбаджилъка ни почти нищо не остана!

Двамата надигнаха чашите с вино да се поздравят. Простиха си пред децата си и се прегърнаха. Но въпреки това, до де бяха живи, не събориха големият зид, който делеше дворовете им, защото нищо не можеше да бъде такова, каквото е било.

Автор: Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

С лунен сърп се гизди планината .Теменужено небe. Изгубени странници стоят на кръстопът... / там , където.../

Забързан по пътя, след първата пряка, помисли, че вече си ме изгубил... Побърза да намериш начин, да не идвам в мислите . Болката не беше по силите ти ...Неусетно посегна към старите навици, към оковите на своето минало - познати хора, познати улици, до болка познати утрини...

А ти - живееш в мен! Всяка сутрин паля лъчите в очите ти, а нощем ти свалям звезди. Подарих ти ги всичките...

В ранно утро, наутринно там - където денят прегръща нощта - ела... В храма на душата ми - добре дошъл си. Пламъкът искрящ за теб гори. Написано е - с бяла диря, на теменужено небе...

Грее нощем бялата луна,

ухае на омайно биле ,

от моите устни ти нектар ще пиеш ,

неземна обич, ще ти подаря...

БЛАГОДАРЯ на всички от Свежо.

...Михаило , зеленото на тревата :)..........

Автор:ENY- гостуващ блогър

Добави в Svejo

За най-добрият ми, приятел.

            Трудно се пише за чувства, когато удариш 44 години, а и много не ми се отдава. Когато си стъпил вече с двата крака здраво на земята, няма как да се опиташ да полетиш, защото крилата вече са проскубани, а и си понатежал. Понеже обаче момента е такъв /време за равносметка/, а и го дължа, реших да го напиша за да ми се разтовари душата.

            Мъдростта не идва по желание. През по-голямата част от живота си, наивно мислих, че я притежавам. Трябваше да си потроша главата няколко пъти заради самонадеяността си и да понеса последиците на глупавите си постъпки, за да разбера, че това което съм търсил през целият си живот е на една ръка разстояние. Всяка сутрин се буди до мене, обгрижва ме, вълнува се и чувства с мене, съветва ме, разбира ме, дава ми сигурност, стабилност и покой, кара ме да се чувствам солиден, уважава ме, подкрепя ме даже когато греша, прощава ми дори и непростимото, обича ме безрезервно дори, когато не заслужавам и никога не ме е предавала! Какво, може да иска повече човек!?

            В семейството ми, Аз, съм този с недостатъците. Грешил съм от наивност и заради егоизъм. Често съм се оправдавал с младостта си, но всъщност ми е липсвало характер, когато е трябвало да го проявя. Колко наивно е било да мисля, че причината е някъде другаде или в някой друг, а не в мене! Всъщност, моята Голгота изкачих, когато осъзнах слабостта си и признах пред себе си, че съм грешен и недостоен за любовта и. Въпреки всичко, Тя, винаги ми е прощавала!

Опитвам се да преодолея всичко това и напоследък се чувствам добре, защото ми се отдава! Давам си сметка обаче, че без подкрепата на съпругата си едва ли щях да се справя, защото тя е човека, който пося коренът ми и ме върна към нормалният живот. Тя, е моят най- добър приятел!

Няма думи с които да изразя това, което чувствам към нея, а пък и може да прозвучи като халтура! Затова, просто искам да и благодаря и да я уверя, че тя е единственият човек в животът ми,  в чиито очи мога да се огледам и да се разпозная такъв, какъвто мисля, че съм!

            ОБИЧАМ ТЕ!!!

                                                                                           Посвещавам го на съпругата си !

Автор:Николай Григоров /Shljko/

Добави в Svejo

Откровение

Художник: Аlex Alemany

           Ще облека одеждите на залеза ,
                   в очите си - звездите ще запаля !
           Ще впрегна в колесница златна вятъра
                   ще те намеря
                                              и ще те омая...
           Ще стъпвам тихо ,
                       за да не смутя съня ти ,
           от любовта ти -
                       завивка ще си сътворя ...
          Ще притихна кротко до сърцето ти ,
                   ще съблека душата си до голотá...
          Ще те даря с безсънната си нощ
               и с наниз
                          от мигове щастливи !
           Ще  стъпвам тихо ,
                            за да не смутя съня ти
                            и ще си отида ...ще си отида...






Автор: ENY - гостуващ блогър

Добави в Svejo

Та-рам-там-там... /неизпратено писмо/

Краят на една кедрова гора. Поляна с искрящо-зелена трева и много цветя. Гората свършва с отвесна скала, откъдето се вижда океанът. Тъмносиньото преобладава ума. Понякога се трансформира в индигово, вероятно-игра на небесата... Никога не успявам да уловя докрай трансформацията на цветовете, защото чакам теб...

Вглъбена, за да не пропусна стъпките ти. Но...после разбирам това.

Винаги идваш зад гърба ми и за първи път не ме е страх от тази посока. Там, светлината не свършва-няма нощ, но миговете са кратки... Ти познаваш ли това място, скъпи?

Не разговаряме. Прегръщаш ме...и знаем всичко. Последният път ми беше много сърдит, но пак ме прегърна. В твоя чест зазвънтяха кедрите и засвириха на арфа по лъчите на слънцето!

Тогава открих още един от твоите навици-да изтегляш дясното ъгълче на устата си и да притваряш очи, когато триумфираш вътрешно...

Когато мислим, че обстоятелствата не са на наша страна, се промъква Тъгата. Исках да те питам, дали Тъгата има това право по презумпция или си го е присвоила -като крадла в нощен мaгaзин ...

Закичих Вината на разстоянието. И на зимата. Зимата е красива само в планината...

Знаеш колко специален си за мен в Живота. В Живота. За по-натам не зная, защото не съм усвоила умението да проглеждам в бъдещето...Ако можех и ти ме беше попитал, щях да ти кажа още в началото. Защото те познах, преди да те познавам...Не отричам стойността на двупосочните пътища. Все някога те ще преживеят триумфа на своя кръст...Това е...Многоточието е за финес...

                 Зеленото на тревата

                 се взря в очите ми...

                 Аленото на залеза

                 се спря на устните ми...

                 Та-рам-там-там ,

                 та-рам-там-там....

Автор- ENY-гостуващ блогър

Добави в Svejo

МОЛИТВА

Тиха , бяла Коледа...Скъп блян , преживян в моите български спомени...След нощта на седемте ястия и питка с паричка-късмет , идват обич , надежда , искрящи лица!

Тиха , българска Коледа ...В бялата тишина да чуем ритъма на сърцата си - дали добре утъпкваме Пътя , по които след нас ще вървят децата ни ?! Дали не пропускаме да отместим някои камък , дали все още имаме приятели ?!

Бялата тишина е основа - без примеси , без киселинни остатъци...Живият огън на една запалена свещичка, да бъде наш приятел ! И да ни пречисти. До коледно бяло...

В безмълвна молитва те молим , Господи - искрица от аленото на Звездата дай ни ! Да осветява Пътя ни . И да се вижда колко сме бели...Тиха , бяла , българска Коледа ви пожелавам , приятели... 

Автор:ENY -гостуващ блогър.

Добави в Svejo