Най-големият учител е самият живот и ние сме толкова подвластни на уроците, които ни дава, че често даваме за пример него. Невъзможно е да не отразяваме опита, който трупаме, чрез поведението си. Въпросът за това коя е истината и каква е тя за теб е риторичен. Истината има измерение само за нас. На базата на нея градим морала си и в този смисъл въпросът как стигаме до нея е фундаментален. Едно е да са ти я предали, друго е да си я преживял.
Всеки човек изпада в кризи. Тези, които твърдят, че жизненият път на човека е предначертан, ги наричат „удари на съдбата“. За мене това са глупости! Има наистина неща, които не зависят от теб, но съдбата си я градим ние, защото изборът си е наш.
И ето, стигаме до въпроса: „Това, което не ни убива, прави ли ни по-силни?“ Определено да! Между другото, това не сме го измислили ние, това е въпрос, на който вече е отговорено от поколенията преди нас. Най-важното, което се случва на човек, преживял някаква криза, е, че променя мирогледа си и че онова, което му се е виждало невъзможно, е всъщност незначително на фона на отговорностите, които носи пред най-близките си хора. Именно тогава става ясно, че кризата не е била криза и всичко в живота е преодолимо, стига да няма летален край.
На повечето от нас вече ни се е случвало да мислим за смъртта и за това колко кратък е животът. На някой сигурно му е минавало през главата и сам да посегне на него, дори мислено е преживявал смъртта си. Това не е ненормално. Понякога човек стига до ръба и точно там научава урока, който животът му е поднесъл, и истината, която става толкова важна за него, че се превръща във фундамент, върху който гради бъдещето си. Затова човек не трябва да съжалява за нищо. Първо, защото преживяното го е калило, и второ, защото го е накарало да направи преоценка на ценностната си система към по-добро, отсявайки незначителното и изпращайки го в миналото си, като се връща към него само тогава, когато трябва да даде пример колко глупав е бил.
Като допълнение към темата, искам да посоча, че „Това, което не ни убива, ни прави и по-добри“, защото този, който се е изправил на ръба, знае колко важно е в момент на криза да намериш сламката, която да те спаси от удавяне. Всеки, мислил преждевременно за смъртта, се превръща в такава сламка за този, който страда, защото познава болката и страданието.
Няма да посочвам подробности. Разбира се, че съм се изправял на ръба, поне веднъж в живота си. Дали съм станал по-силен след това?! Предполагам, да! Дали съм станал по-добър?! Надявам се! Със сигурност обаче помъдрях и станах по-добър баща!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар