неделя, 9 октомври 2011 г.

ПОЛИЦЕЙСКА ИСТОРИЯ І – Безсилието на насилника

          
Разказа е вдъхновен от истински събития.

Погледнах към часовника на стената- наближаваше 17:30 часа. Спомних си, че е петък и ми предстоят два почивни дни. Отпуснах се върху стола. Работата беше изцедила силите ми през последните шест часа. Не бях вдигал глава от пишещата машина и пръстите ми бяха подпухнали от ударите по клавишите, а очите бяха зачервени от взиране в буквите, нижещи се като мравешки крака по белите листи. Гледах как секундомера, равномерно отброява последната минута, когато телефона позвъня. Сви ми се сърцето.  Още преди да вдигна слушалката, разбрах, че работния ден ще се удължи – бях развил вече шесто чувство.
Долепих телефонната слушалка до ухото си и чух познатия глас на дежурният. Докладва ми, че е получен сигнал за семеен скандал, но наряда не можел да се отзове, защото обслужвал друго произшествие. Разбира се – аз бях човекът! Осведомих се дали мога да разчитам на помощ от друг колега. Късмет! Единствения свободен в момента беше един  русоляв, хилав новобранец. Затворих телефона, сложих пистолета в кобура, взех белезниците и палката, и се запътих към автомобила.
             На входа ме чакаше новобранеца с развят рус перчем. За миг си помислих, че май е по-добре да тръгна сам. Погледнах луничавото лице с надежда да намеря отговор, но в този момент беловласата, кръгла като диня, засмяна глава на дежурният се подаде и проговори, че отново е имало обаждане от същото жилище. Женски глас, истерично е молил да побързаме!
Потеглихме с автомобила рязко със запален буркан и сирена. Чувах как дишането на колегата ми се участи.  От адреналина ще е-вътрешно се успокоявах. Припомних си как треперих целият от превъзбуда при първото ми посещение на семеен скандал.
Колата рязко спря. От къща се чуваха истерични женски писъци. Предложих на колегата аз да водя разговора с участниците в скандала. По лицето на русото ми подкрепление, премина вълна на облекчение. Прескочихме набързо оградата, защото външната врата беше заключена и натиснах бутона на звънеца. Видях как новобранеца нервно пипна пистолета и белезниците си, сякаш за да се увери дали са там. Помислих си, че трябва да наблюдавам и него, защото знам, че в пристъп на паника, човек реагира неадекватно.
Настъпи тишина, ключът на бравата се превъртя отвътре и вратата се отвори. Пред мен стоеше жена на средна възраст, леко пълна, без талия и къса кестенява коса. Сви ми се сърцето, защото не можех да погледна в очите и – бяха подути и надничаха от два процепа на кожата и, тъй като клепачите и почти се бяха събрали. Лицето и беше охлузено, а устните и стояха безформени и тъмно лилави. Жената беше облечена с халат, копчето до реверите и беше скъсано, и тя държеше двата края с ръце, по които също имаше следи от охлузване.
Учудих се, когато тя ни се усмихна и ни поздрави. Инстинктивно и се усмихнах и аз, и попитах:
-Извинете, подали сте сигнал в полицията за домашно насилие?
Жената ме погледна, колкото можа, учудено и също ме попита:
-Моля…?!?-и след малка пауза продължи. -Не съм се обаждала на никого! -гласът и звучеше спокойно.
Новобранеца не знаеше какво да прави с ръцете си,  затова отново се пипна за кобура. Обърках се. Усъмних се, че жената е изплашена и в момента не смее да сподели какво става всъщност. Предложих и да дойде с мен до патрулния автомобил, за да я изолирам от насилника. Жената ме погледна отново учудено и ме попита непринудено:
-Защо, какъв е проблема?
А! Този път се убедих, че очевидно дамата не е уплашена- дори гласът и не трепна. Колебаех се. Новобранеца забави дишането, червен цвят покри лицето му,  а шията му избледня. В този момент, от къщата се разнесе истеричен глас, приличащ на женски:
-Вземете я, задръжте я! Не мога да живея повече с нея!
По коридора към вратата се втурна огромен мъж, облечен с потник и резедаво долнище на нощница. Главата му беше огромна, като на бик – тежеше над сто и петдесет килограма, като поне тридесет, бяха на главата му. Над потника му се подаваше рунтава къделя от косми, а веждите му бяха плътни и дълги – чак правеха сянка на очите. Мъжът беше с бицепси, колкото бедрата на новобранеца, а шепите му бяха широки, като тави. Припкаше към нас леко прегърбен, рошав, грозен и страшен. Рошавият избута жената и излезе в двора. Отстъпих две крачки назад и заех защитна позиция, а новобранеца разбрал за какво служат ръцете – измъкна белезниците. Сега вече аз дишах учестено. Погледнах го колкото се може по – строго и попитах:
-Моля? Кого да задържам!?!
-Нея! – отвърна той със същия висок фалцет.
Стана ми смешно, защото вече се досещах, че женският глас, който сме чували през цялото време е бил на чорлавия господин. Явно беше изпаднал в хистерия и беше дигнал гласа поне с две октави, защото квичеше като скопец.
-Защо да задържам госпожата?- попитах отново строго.
-За домашно безсилие!-отвърна рошавият.
-Моля? -попитах отново аз и помислих, че не съм чул добре.
-Искате да кажете домашно насилие?
-Насилие, безсилие- все тая, ша ма умори, таз чума!
Погледнах към жената, тя продължаваше да се държи спокойно. Видях как завъртя глава към рошавия и без особено притеснение му каза:
-Иване, прибирай се, не се излагай пред хората.
Рошавият отвори широко очи и изписка:
-Ако се прибера – ще се самоубия!
-Няма!-натърти жената-Прекалено много обичаш ракията – ще ти липсва!
Рошавият настръхна още повече. Застанах между двамата, за да предотвратя нападение.
-Тогава, ще убия теб!
-Няма! –отново спокойно отговори жената- Няма да има кой да те пере и да ти готви!
Рошавият ме погледна в очите, сякаш търсеше съпричастност и разбиране.
-Господин полицай, от снощи ме тормози, таз. Четири пъти я бъхтих, вече ма болят ръцете, инат жена бе, ни от добро разбира, ни от бой – погледна към жената и изпищя на фалцет–Гад такава, я!
Жената продължаваше да гледа рошавия право в очите, без отново да и трепне гласа, промълви:
-Иване, дай парите! Няма да те оставя намира, докато не ми ги върнеш! Предвидила съм ги за изграждане на навес, а не за твоята пукница.
-Няма навес, няма!-продължаваше да пищи Иван-Господин полицай, приберете я!
-Моля?-отвърнах аз –В какво я обвинявате?
-Нямам мира бе, хора, ще полудея!
Ситуацията започна да става вече комична, но си наложих да гледам строго Иван в очите.
-Дамата не е нарушила закона!-заявих категорично аз.
-Добре тогава-отвърна рошавият-задръжте мене, ша пусна жалба, че съм я бил.
Гласът му беше започнал да става мъжки. Видях, че напрежението пада и си позволих леко да се усмихна.
-Невъзможно е да внасяте жалба, срещу себе си!
Обърнах се към жената и я попитах:
-Госпожо искате ли да се оплачете от този мъж?
Жената премести погледа си към мене, опита се отново да ми се усмихне и попита на свой ред:
-Ако се жалвам, ще го задържите ли?
-Да, ще се наложи.
-Тогава няма да се жалвам-отвърна отново спокойно жената, премести погледа си към рошавия, погледна го отново смело в очите и го попита:
-Иване, къде скри парите?
Обърнах се към колегата, той стискаше здраво белезниците в ръка и се чудеше какво да предприеме. Между другото, аз също се чудех!
На улицата се мярнаха любопитни съседи, които с интерес наблюдаваха скандала.Рошавият се огледа- явно бе доловил движението им. Видя ги и очевидно се почувства неудобно, наведе глава и влезе в дома си.
Обърнах се към жената, погледът и излъчваше достойнство и непоколебимост. Помълчахме около минута. Колегата прибра белезниците, а аз отстъпих две-три крачки назад, за да не притеснявам с близостта си.
-Госпожо-проговорих отново-ако имате проблем, обадете се на телефона „166”.
-Няма проблем-отговори ми тя, като се приближи към телефонния кабел и го издърпа от клемите-мъжът ми има! А и няма да има повече телефонни обаждания!
Жената пристъпи тихо назад от прага с лице към нас, като се опита отново да се усмихне.Докато затваряше вратата, чух равният и глас:
-Иване, дай парите, защото и тази нощ няма да спиш!
Тръгнахме си с колегата. Отново прескочихме оградата, защото вратата все още беше заключена.Изпитвах страхотен респект и уважение към непозната жена. Качихме се с колата и потеглихме, този път бавно и без сирени. През цялото време мълчахме, спирайки пред управлението, колегата ми се обърна към мене и промълви:
-Горкият!
Разсмяхме се и двамата от сърце!
               Няколко дена по-късно срещнах Иван. Очите му бяха подпухнали, клепачите му се бяха доближили, а походката му беше тежка и провлечена – очевидно изпитваше някакво страдание и не беше спал от дълго време.
След още няколко дена минах покрай къщата. Двама мъже издигаха навес. До тях стоеше жена на средна възраст с къса кестенява коса, леко пълна, без талия. Жената ме погледна с големите си кафяви очи, усмихна ми се и ме поздрави.
Познах я. Излъчваше същото спокойствие и достойнство!


Автор: Николай Григоров /Shljko/

Няма коментари:

Публикуване на коментар